Jump to content

Piece Of Mind

Фенове
  • Брой мнения

    6915
  • Присъединил се

  • Последно активен

  • Брой Пъти Станал Победител

    2

Piece Of Mind последно спечели ден на Януари 1

Piece Of Mind имаше най-харесвано съдържание!

Форумна репутация

744 Философ

Относно Piece Of Mind

  • Ранк
    AGAINST MODERN FOOTBALL

Контакти

  • Website URL
    http://
  • ICQ
    0

Информация

  • Пол
    Мъж
  • Местоположение
    малък лондон
  • Интереси
    Холокостът е лъжа!

Друга Информация

  • Име
    Георги
  • Любим Футболист
    Nemanja Vidic

Последни посетители

2343 прегледи на профила
  1. Piece Of Mind

    R&b / Hip-hop / Soul / Rap / Underground

    По-точно и да искам не бих могъл да си изкажа мнението. Евала
  2. Piece Of Mind

    R&b / Hip-hop / Soul / Rap / Underground

    Що бе, стругаре е голям ревльо принципно, ама тая песен е интересна.
  3. Piece Of Mind

    R&b / Hip-hop / Soul / Rap / Underground

    Светльо, тая новата им нещо не ме зарадва.
  4. Повечето от вас сигурно си спомнят една новела, която Енцо беше постнал в тази тема, или в някоя от другите за смях. На негов приятел, който бил командирован в Швейцария. Миналата седмица аз бях командирован в Германия, та реших да опиша впечатленията си в "няколко" реда. Дано четивото ви е приятно. Ден 1 – Четвъртък „Мене ме ‘зеха трудовак. Строител на живота на хората.“ „Да ни е жив и здрав! Наздраве!“ Вярвате или не, така започна първият ден на тази скромна Одисея. По-скоро нощта продължаваше с пълна сила. Когато на твой приятел се роди дете, което на всичкото отгоре е и мъжко отроче, джентълменският етикет изисква обилното поливане на здравето му. Скъпи Калояне, когато си достатъчно голям да четеш този кратък разказ, сигурно авторът му ще се къпе в слава и златни грошове досущ като чичо Скрудж. Самият пътепис най-вероятно би бил обявен за най-добър, модерно-пресъздаващ, политкоректен и ЛГБТ-одобрен вариант на Алековия „Бай Ганьо тръгна по Европа“. В 02:50 безмилостно гръмна алармата ми – един от онези моменти, в които не си сигурен какво да направиш. Държах телефона в ръката си и се чудих дали просто не е един кошмар, и че всъщност не трябваше да ставам. Да ама не. Бързо се освестих, пих едно кафе и си повиках такси. Докато се возих на задната седалка в тихата нощна София и гледах светлините на уличните лампи през стъклото мозъкът ми започна да работи на по-бързи обороти. След няколко часа щях да стана свидетел на нещо грандиозно – да бъда посетител на най-голямото строително изложение в световен мащаб. BAU се провежда веднъж на всеки две години в Мюнхен. В рамките на една седмица над 2200 производители от 45 различни държави на иновативни и авангардни приумици на модерното строителство се перчеха пред конкуренцията си. Бидейки най-голямото и важно събитие в индустрията, изложението събираше хора от всеки затънтен край на света. Ето, че и нашият имаше своите представители. След като слезнах на летището побързах да намеря групичката от колеги, с които щяхме да споделим преживяването. Не беше трудно да ги открия. Кратък и болезнен импулс на шок премина през тялото ми, когато видях (не)очаквания гост на нашия малък елитен отбор – самият Ганьо Балкански. Поздравихме се като стари приятели: „Бай Ганьо, как си, жив ли си?“. Погледна ме леко навъсен и изцъка с език. „Абе, остави се, ‘пу да им...“ и изруга страшно. Нямало кафе машина и трябвало да пуши ей така, а навътре май не пускали с бутилка вода от литър и половина. Нямах време да му разяснявам, защото трябваше да тръгваме към самолета на Луфтханза. Полета беше с прекрасен Еърбъс А320, а на входа му ни посрещнаха две усмихнати германски стюардеси. „Morgen“ – измъмрих им аз, в опит да си припомня произношението на няколкото немски думи, които знам. „Danke sehr! Guten Morgen!“ – изчуруликаха като славейчета в един глас. Я, можел съм го още значи. Седнах си на мястото, което се намираше точно до илюминатора, а самолета постепенно се напълни. Стюардесата го обиколи, ‘па после се спря на нашия ред. Обърна се към мен и колегата, стоящ на огледалното на моето място – до отсрещния илюминатор, и ни попита вежливо: „Sprechen Sie Deutsch? Or English? По Руский?“ Спряхме се на втория вариант. С широка усмивка продължи: “You two gentlemen are currently sitting at our two spots for emergency exits”. За момент се почувствах като късметлия, на когото Захари Бахаров беше подарил екскурзия до Дубай, а Део – нов Опел Инсигния. Не ми стигаше, че още се чувах как мигам, ръчкането на Ганьо при всяко минаване на някоя жена: „Абе, таз‘ я виж колко е запазена, бе“, ами сега съм стоял до аварийна врата. “In the event of an emergency landing due to fire in the cabin, engine malfunction or other should you hear the words PASSANGER EVACUATION, PASSANGER EVACUATION, PASSANGER EVACUATION from the board control radio you must proceed to do the following…” И ни показа как да демонтираме аварийната изходна врата, ако самолета бил направил непредвидено кацане в следствие на пожар, повреда и т.н. Великолепно. Действа изключително успокояващо на нервната система. Нагърбен със задачата да бъда нещо като Дейвид Хасълхоф, ама в небето, реших че ще съм на пост през целия полет. И така излетяхме от гейт B09. В Мюнхен кацнахме на гейт H39. Летището е второто най-натоварено в Германия, след това във Франкфурт. Годишно през него преминават около 47 милиона пътници. Почесах се по темето докато мозъкът ми се опитваше да обработи всичко около мен - технологичната организация и последователност на строителството и отражението му във финансов план на това огромно здание. По едно време в главата ми стана къса връзка и само бутах куфара си. В продължение на 25 минути. Пред летището ни чакаше Ферхат, който беше нашият трансфер до хотела. Ферхат беше кореняк германец, родом от Диарбекир. „Тоя резак ли ‘ше ни кара бе, тю?! И защо е с Форд? Виж, че всички останали ги качват в Мерцедеси. Ама то и аз трябва да си вземам такъв бус, като пренасям багажа, когато отивам да почивам на Гърцията. Я чакай да го питам. Ей, комшо...“ И Ганя се опита да заговори шофьора. Като разбра, че комшията не говореше български се навъси, седна си на мястото и измери всяка педя от буса с поглед. В хотела пристигнахме в 09:30 и стаите ни все още не бяха подготвени, та оставихме багажа си и се начихме към Messe München. Това е нещо като Пловдивския панаир, ама някак си по-големичко, и беше домакина на строителното изложение. Качихме се на трена водещ до там и след четири спирки пристигнахме на дестинацията си – Messestadt West. Повървяхме до входа на поредната огромна сграда, което се оказа антрето - високо 20 метра, широко 100 метра и дълго 200 метра, а вътре гъмжеше от хора. Насочихме се към гардеробната, където за нещастие на групата видяхме табела гласяща: „Coatroom – €2,50”, а под нея друга: „If you lose the number for your coat hanger you are charged additionally €2,50!”. Сиреч гардероба ни е 2,50 евро, а ако загубим малките пластмасови жетончета, които показват на кое място ни е якето сме дължали още 2,50 евро. Ама написано с увидителна. Немците явно не обичаха нещата да се губят. Само ако знаеха от къде идвахме... Изведнъж около мен настъпи огромна суматоха. „Абе как ‘ше им дам аз 10 лева за гардероб на тия бе, луди ли са?! Ами ако някой ми вземе нещата от якето?! Ти знаеш ли колко визитни картички имам там?! Ти луд ли си бе, как ‘ше го оставям. Не, не, по-добре да си е на мен, без това няма къде да си сложа нещата.“ Не след дълго се насочихме към входа на зала А1 - строителни материали и изолации. Ченето ми за малко да пробие дупка в пода от открилата се пред мен гледка. Рояк от хора, жужащи и обикалящи щандове на редица производители на замазки, мазилки, шпакловки, тухли пълни със стиропор, тухли пълни с вата, тухли пълни с какво ли не, газобетони, щандове за сухо строителство, пемзени и цименто-фибърни материали, камъни и каменни облицовки, топлоизолационни материали, фасадни системи и т.н... Изведнъж ни заля безумно много информация. Даже се натъкнахме на щанд на производители на течна топлоизолация, които ти слагат VR-очила и трябва с ужким дизелов миксокрет да направиш десет сантиметра от нея на един квадратен метър площ от плоча за време. Веднага се хванах да си поиграя и подпомаган от две млади и красиви момичета на щанда, които навярно работеха по строежите на частно правейки замазки, постигнах завидно време. Явно бяха толкова впечатлени от този балкански атлет и алфа-мъж, който се справи изненадващо бързо, въпреки че не беше облечен в гащеризон с неизвестен цвят и не пушеше цигара докато говореше, че ми връчиха една торба с брошури, проспекти и подаръци на тяхната фирма. Продължихме да разглеждаме залата, спирайки се почти през щанд, за да изучим иновативните продукти от търговските представители и инженерите. Около час и половина вървяхме, докато не се спряхме да направим разбор на събитията. Изведнъж ни озари една страшна мисъл. Бяхме разгледали само първата зала. Нека обясня малко по-подробно. Messe München е наистина огромно сдание. Залите му наброяват 19 (деветнадесет) и се простират на площ от над 180 000 квадратни метра. С отворените простраства между тях, които лятото се също се използваха за изложения, площта му надхвърля 360 000 квадратни метра! За грубо сравнение общата площ на Inter Expo Center в София е не повече от 40 000 квадратни метра. Месе-то е толкова огромно, че двата му входа - западен и източен, са обслужвани от две метростанции – Messestadt West и Messestadt Ost. На всичкото отгоре тази година се очакваха рекорден брой посетители – над 250 000. Все едно се бяхме събрали да слушаме Джими Хендрикс на Уудсток. Направихме простата математика – при 19 зали трябваше да минаваме по 10 на ден. Всичкото хубаво ама вече беше към 11:30, а бяхме в края на първата. Ситуацията изискваше взимането на кардинални мерки – разделихме се на две групи, като в последствие щяхме да обменим информацията убегнала ни при разглеждането. След това хукнахме през безкрайните редици на залите. Следваха покривни решения и материали за тях, после клинкерна зидария, после керамични изделия, подови настилки, строителна химия и добавки и т.н. и т.н. Погледа ми шареше навсякъде, но изведнъж се спря на неописуема гледка – Бай Ганьо беше намерил няколко торби и ги беше окачил върху себе си. Вървейки като локомотив, си проправяше път напред и само грабеше брошури. „Виж, виж какво чудо, какво нещо. Егати градината, как я е украсил немеца. Тю, нямат равни тия фантасмагористи бе. Това при нас няма как да стане. Подай оная хартийка бе, виж ги какви плочки са налепили. Хахаха, нема такива нещастници. Събирам ги аз тия неща за информация как не трябва да си правя банята. Я виж тия червените химикали бе, скокни до там и ми вземи два-три“. Напуши ме смях от тази гротеска - очевидно не вярвайки на информацията в интернет и уебсайтовете, Ганя беше решил да помъкне всичко в дисагите си. Разглеждането обаче взе да става рутинно, а умората започваше да взима своите жертви. Спряхме, за да презаредим батериите с вурстове. Бяха толкова вкусни, че изядохме по две порции гарнирани с по три бири на калпак. Изведнъж станахме по-шумни за всички около нас. Това обаче успя да повдигне бойният ни дух до такава степен, че до 18:00 преполовихме изложението. Доволни, изтощени и леко поизтрезнели се довлачихме до хотела, в който се бяхме настанили, за да отпочинем за кратко, преди да отидем на традиционна баварска вечеря. Бяхме си запазили местенце на пъпа на центъра, където още с влизането ни посрещна една русокоса сладост. „Тя имаше големи, хубави очи“. „Hallo, mein Name ist Helga. Womit kann ich Ihnen behilflich sein?” Не на мене тия. “Hi, my name is Georgi Dimitrov and we have a reservation under my name.” “Oh, yes sir, this way please.” и под съпровод на типична баварска музика триумфално закрачихме след нея. По стените на кръчмето висяха кукли предрешени като планинари, кукли-скиори, музиканти свирещи на акордеон – декор, който правеше обстановката още по-уютна. На масата запретнахме ръкави и към нея полетяха халби с бира и чинии отрупани с всякакви наденици – печени, варени, телешки, свински, черни, бели. Сервитьорчето ни беше облечено в къси гащета с тиранти, чорапи до коленете и цървули – като овчарчето Калитко. Ведро ни предупреди, че от бирите им „хващало“. Абре, байно... Народ, който се напива с бира не трябва да дава акъл как се пие на народ, който изтрезнява с бира. О, скъпо ми Жоре, колко се бъркаш само… Вземайки предвид снощния пир за здраве, който ако беше за удоволствие щеше да ми е бедна фантазията, 17-километровия преход из залите на Месето и поредната бира плацикаща се в мен, към 22:30 тялото ми реши, че е време да влезе в авариен режим и блокира доста от двигателните ми функции. Малко по-късно се прибрахме в хотела и заспах като пън в момента, в който главата ми докосна възглавницата. Ден 2 – Петък „А гледах напред, надалече, се бях амбицирал дори...“ Биологичният ми часовник ме събуди към 06:30, което хем е тъжно, хем е успокояващо, че ако забравя да си наглася алармата няма да закъснея за работа. Сега като го пиша обаче, се чудя дали това наистина е чак толкова успокояващо. Закуската ни в хотела беше тип отворен бюфет. Още с влизането си в столовата видях как Ганя носеше две чинии, които бяха с такъв връх, че отдалеч можех да ги сбъркам с някоя могила. След това погледнах към масата ни и видях, че там го чакаха още две препълнени. „Айде бе, Жоре, храната свърши, чий го дириш толкова късно тука? Ходи и ‘земи от палачинките докато оня жълтур, кореец ли е, китаец ли е, не те е преварил. Омлета им също се яде, да знаеш. Я ми напълни чашата със сок бе, ама от оня ябълковия. Другите хич не стават.“ Излишно е да ви казвам, че нашата маса беше най-гръмогласна и привличаща погледите на спокойните и улегнали хора около нас, които най-вероятно бяха посещавали такъв тип закуска. След като напълнихме тумбаците гаврътнахме по едно кафе по стара германска традиция - кипнато на джезве. По пътя към надземното влакче S-BAHN се натъкнахме на стотина паркирани на тротоара колелета, заемащи около 70% от широчината му. Повече от тях просто бяха оставени там без дори да са привързани към колче. Изумих се как на никого не му е прещракало нещо в главата и не е сритал на земята четири, спукал гумите на три и откраднал две. После се прикачихме на подземното U-BAHN и две спирки по-късно пристигнахме на познатото място – Messestadt West. За днешния ден бяхме предвидили за разглеждане дървени детайли за къщи, входни и гаражни врати, осветителни тела, стоманени и алуминиеви детайли, стъклени изделия и конструкции, нещо загадъчно кръстено BAU-IT и къщи от бъдещето. Какво Бъдеще бе, това е село южно от Стара Загора и такова там едва ли има?! На последно място, но не по значение, бяха пасивните къщи. Ама не пасивни от оня тип дето си вдигат краката и те чакат ти да свършиш всичката работа, а една интересна система, при която къщата е толкова енергийно-ефективна, че е почти самодостатъчна за захванване потребността и на ел. енергия. Изобщо изобилие от иновации, които с известно закъснение започваха да намират почва и у нас. Къщите от бъдещето не представляваха някой робот, който да се превръща от къща в хеликоптер и обратно. Бяха система от решения на иначе вършещи работата си неща. Например настройваш датчиците си в къщата да поддържа температура 21 градуса. Към 12 на обед слънцето я напича и започва да и става топличко. Компютър, който следи всичко, дори дали си оставил сиренце в капана за мишки, изпраща информация към щорите да се затворят на 45% и на козирката над тях да се отвори малко повече, че да хвърля по-голяма сянка на фасадата. Прахосмукачката ти се досеща, че вчера под долапа е пропуснала да почисти едно местенце, включва се, отива, прахосмукира, връща се на зарядното си и заспива. Вентилатор за тоалетната, който е с филтър за финни частици и керамични плочки, в които се извършва топлообмен. Разработен е така, че случайно да не вземе да вкара студен въздух отвън докато си седнал на порцелановия трон – циркулацията става на 70 секунди. Вкарва въздух, а след 70 секунди го изкарва от помещението и обратно. Ако духало по-дълго време можело да изпрати влагата в по-далечно място и да образува мухъл. Пък и по-добре така де, че иначе се създават предпоставки за сконфузни ситуации след сутрешното кафе. Щях да си пръсна главата обаче като ми казаха, че това умопомрачително нововъведение струваше 800 евро. Хората до ден днешен се оправят и с малко прозорче в изповедалнята, но не и къщите от бъдещето. Те бяха стерилни и изолирани от външния въздух – в това донякъде се криеше и гениалността им. Огромни рекуператори поддържаха постоянната циркулация на въздуха, вентилатори за 800 евро парчето изкарваха вътрешния и вкарваха свеж отвън, захранвани от соларни панели инсталирани на покрива. Топлоизолацията беше над 2 пъти по-дебела, дограмата е с поне троен стъклопакет и устойчива на стрелба, а вратите можеха да спрат и танк. Сигурно ще прозвучи налудничаво, но това няма масов пазар в нашата мила Татковина. „Как ще ги стигнем... че и задминем дори?“ Докато вървях и си припявах наум се бях озовал в залата за ръчни инструменти. Дами, представете си, че навсякъде около вас се намират гримове, лакове, червила, продукти за лице, кожа, коса, ръце, крака. Всичко е на промоция и можете да изпробвате всеки един продукт. Едно прекрасно, утопично и райско кътче. Така се чувства всеки мъж, когато влиза в магазин, в който се продават ръчни инструменти. А аз бях попаднал в Меката им. На всичкото отгоре на щанда на марката metabo бяха брандирали бира с името си и я раздаваха на ожаднелите посетители. В този кулминационен момент се опитах да се сдържа и вкарах 99% от стоицизма, на който бях способен, но от умиление не издържах и една сълзичка се стъркули от дясното ми око. Докато се забавлявах с всичко, до което се докосна и всекиго когото заговоря, неусетно за мен изостанах от групата. В нея имахме немскоговорящи, които безспорно правеха пребиваването ни по-леко, ама изобщо не ми дремеше. Английският ми беше като майчин език още от гимназията, а после в килийното училище надградих с доста техническа литература. Излизайки от залата за инструментите минах отново покрай прословутите вентилатори за 800 евро. Конкретно този беше друг тип – не с керамични плочки, а с поцинковани пластинки. На щанда беше застанал един синеок и русокос мъж, а на ризата му беше закачена табелка, на която пишеше Volodiya Vitkov. Викам си: “тоз‘ тавариш е от нашите, сега ще стане още по-забавно”. Кротко отидох до него и го попитах: „Hi, can I ask you a couple of questions regarding these ultra-innovative devices that you have in stock?”. Останах зашеметен от отговора му: „No, we do not offer presentations in English.” Володя даже не ме погледна в очите докато отказа комуникация с тоя, дето му е дал азбуката. “Okay, so you speak perfect English yet refuse to present your product to me. Is this what you are getting paid for?” Този път Володка ме погледна сънливо и ми каза: “We are forbidden to present our products in English. We are supposed to talk only in German or Russian.” Шах с пешката, бате. Как може да си на световно изложение, да претендираш, че си част от света, но всъщност да отказваш да си част от света?! Ребята, бизнес не се прави така. Запазих го за себе си и продължих напред. За обяд се срещнах с колегите си. Редовната бира беше комбинирана с нюрнбергски вурст – това са наденички гарнирани с кисело зеле. Все повече се чувствах на място, даже се зачудих дали не предлагат деликатеси като свинска кожа и осмянка. Малко по-късно към нас се присъедини и Ганя – беше с три препълнени торби с хартиики, които уви нямаше как да се съберат в багажа му за връщане. По-лошото беше, че все още не го беше осъзнал и се беше натоварил като магаре, за да може евентуално да попие всичката информация в тях. Викна ме да му превеждам като си поръча това и това. И допълнително това – всичко се извърши с жестикулиране. Побеля като корабно платно като разбра, че е платил 3,80 евро за минерална вода 0,5 литра, а моята Мюнхнер Вайс бира беше 2 евро. Изводите са за Вас. Оставаха ни две зали за разглеждане, но честно казано вече се бяхме пренаситили с информация и общо взето се разходихме без да се спираме почти никъде. В една имаше нещо наистина революционно, което за съжаление е все още само прототип. Дограма, която в средата беше с филм от фолио, което реагираше на тъч скрийн лента, с която можеш да регулираш на каква височина да ти бъдат спуснати виртуалните щори. Самото фолио беше безцветно, но променяше прозрачността си контролирано от сензора-контролер и така играеше ролята на затъмнение без в действителност да имаше завеси. Абе Бъдеще имаше. Към 17:00 приключихме с похода си, сбогувахме се с Месето все едно беше морето и се прибрахме в хотела за освежаване и кратка почивка. Полета ни за България беше на следващия ден в късния следобqд, та имахме около 24 часа на свободно разположение. Излезнахме на разходка, която обаче беше на тъмно и не видяхме кой-знае колко детайли от забележителните неща, които бяхме набелязали за следващия ден. Направихме по някоя друга снимка на пейзажите отворили се пред нас, но последвалото беше поредната шокова ситуация, в която изпаднах. Ганя беше решил да изведе на разходка семейството си из парка Hofgarten, в който се размотавахме. Започна видеоразговор, вдигна ръката си като антена, и за да е сигурен, че го чуваха, викаше като тартор докато обясняваше какво виждаме пред нас. В кръчмето също не беше скучно. Влизайки в него не видях хостеса. Отидох директно при бармана и отворих с вече познатото ни: „Hey. I have a reservation under the name of a guy who set the Reichstag on fire”. Оня обаче ме изгледа като теле. Лекичко настръхвах докато му задавах следващия си ключов въпрос: „Do you speak English?”, а той ми отговори с “Englicsh-kaputt”. Значи пак трябваше да се оправяме с ръкохамане. Върепки всичко ни настани на масата запазена за нас и се разделихме с огромни усмивки по лицата си, видимо доволни от взаимното си разбиране въпреки езиковата бариера. Нямаше кой знае какви драми по време на вечерята, освен че в момента, в който ми се ходеше до тоалетна без да искам успях да вляза в кухнята на ресторанта. Обърка ме надписа на една огромна врата на дясното крило, на която беше написано “PRIVAT!”, а на лявото - “WC STAIRS”. Сиреч наляво и надолу по стълбите - тоалетната, а на дясно – частен имот. Незнайно за мен как прецених, че и двете врати водеха до едно и също място, но най-лошото от всичко беше, че крилото (дясното), което затворих след мен, се отваряше само от външната страна. Тоест, срам не срам, трябваше да отида при шеф-готвача и да го попитам къде е мястото явяващо се последната дестинация на кулинарните му шедьоври. Очаквайки страшната осанка на Виктор Петрович да хвърли по мен някоя зелка, защото прекрачвах прага на неговата Кухня, се натъкнах на главния готвач Ахмед. Съпроводи ме до тоалетната, пожела ми приятна вечер и с усмивка ме остави да си свърша работата. Май не беше чак толкова зле тук. Ден 3 – Събота „и след мъглата... А, мъгла!“ И днес нямах планове да се успивам, въпреки че излюпването от леглото ми ставаше все по-трудно. Към 07:30 започнах да събирам багажа си и слязох на закуска. Бях изгладнял като вълк и се нахвърлих върху палачинките. На съседната маса от мен един възръстен Херр невъзмутимо мажеше тънък пласт масълце върху препечената си филийка. Изведнъж ножът му се изплъзна от ръката и падна върху пода. С влудяващо бавни и премерени движения го взе от земята, леко го зачисти със салфетката, с която бършеше крайчеца на устата си, и продължи с мазането на филийката си. Откровено – стана ми жал от картинката. Възръстен мъж, облечен изключително стилно и видимо със сериозна позиция в живота, на който му липсваха елементарни хигиенни похвати. Свят – широк, хора – всякакви. След като приключихме с обилната закуска изготвихме плана си за деня, а когато излезнахме на разходка стриктно се придържахме към него в рамките на около седем минути. След това настъпи анархия и всеки пое по собствен път, което в крайна сметка беше най-добрият за мен вариант. От двете среднощни разходки в центъра си бях набелязал няколко места, които непременно исках да видя на светло. Времето беше студено – приложението на телефона ми показваше -3 градуса, но яркото зимно слънце и безоблачното небе направиха деня прекрасен за разходки. Метрото ме остави на станция “Marienplatz” и усещах как сърцето ми играеше като агнешка опашка. Това е централният площад на Мюнхен, функция която изпълнява от 1158 година насам. В средата се издигаше странна колона, на върха на която седеше Дева Мария. В ниската и част по четирите и ъгъла бяха статуи на малки дебели човечета, които се бореха с четири различни бедствия, на които Мюнхен е издържал през годините – война, мор, глад и ерес. Всяка една от тях (напастите, не дебеланчовците) беше представено от различно животно – респективно лъв, хлебарка, дракон и змия. Ако тази колона ме впечатли до такава степен, че да се впускам в детайли, да обяснявам за насекоми и влечуги, само си представете какво направи с мен сградата, която днес изпълнява функцията на кметсво. Сериозно, потърсете в гугъл New Town Hall (Munich). По нея има безброй орнаменти, детайли, дори и разиграни сцени на битки – всичко това беше направено с тухли и варовик. Хора бягаха от някакъв демон, тевтонски рицари се впускаха да ги спасяват, до тях бяха танцуващи и веселящи се дружинки , под тях огромни статуи, а под статуите пълзеше дракон. И всичко това беше само в единия ъгъл на сградата заемащо не повече от 10 квадратни метра. В 11:00 обаче Кметството ми поднесе още една голяма изненада. В извисяващата се кула на около стотина метра над земята забиха камбани и започна да се разиграва сцена – сватбата на херцог Уилиям V и Рената от Лорейн и то все от каменни фигурки! Била е проведена в центъра на Мюнхен на Marienplatz, т.е. точно където бях аз, ама почти половин хилядолетие назад – през 1568 година. Първоначално каменният театър включваше турнир с конници, след това всякакви герои наизлязоха да се бият, после клоуни и хора от простолюдието празнуваха. И това беше само на горния етаж от представлението! На долния същевременно се разиграваха сценки от периоди, в които в Мюнхен е върлувала чума и музиканти се опитваха да изкарат навън заключените по домовете си хора с музиката си. Цялата постановка е била разработена от Кристиан Райтман, който е изобретателя на четиритактовия двигател, и е сглобена през 1899 година. До ден днешен не мога да опиша възхищението си, което изпитвах през цялото време, докато се любувах на това цялостно произведение на изкуството. Времето обаче напредваше и реших да продължа да се движа. Тръгнах по улица Weinstraße, защото ми хареса звученето и. Тя пък взе, че ме отведе до една огромна католическа църка, в чиито детайли направо ме беше страх да се загледам. До нея беше галерия, която изглеждаше простичко, но три огромни арки подпрени от четири внушителни колони обособяваха входа и. И точно тогава в сърцето на Бавария видях поредната приятна гледка – Mercedes store. С възхищение огледах големите братчета на моя Мечо и трябваше да положа усилие да не хвърля стотинка зад гърба си на излизане. Продължих с разходката си и се натъкнах на още една старинна сграда, над чиито вход гордо беше издълбан надписа “DEUTSCHE BANK”. После направих поредния завой и се озовах в началото на пешеходна улица, която щеше да ме върне в позицията от която тръгнах. По всичко изглеждаше, че в този си край тя изпълняваше функцията на търговска уличка и реших, че беше време да купя някоя дрънкулка. Влезнах в едно магазинче, в което имаше толкова богат набор сувенири, че чак ми беше трудно да се концентрирам върху нещо. Бирени халби с гравюри върху тях, сребърни бокали, дървени кукли и всякакви играчки, стенни часовници, още бокали и чаши... На всичкото отгоре имаше толкова много хора вътре, че се чувствах като в Дядовата ръкавичка. Това обаче изобщо не пречеше на хората да фамилиарничат един към друг. “Danke schön” и “Bitte schön” валяха едно след друго, продавачите бяха любезни и усмихнати, а купувачите – дважди повече. Такова местенце има уникален ефект върху настроението на човек и се усещах как буквално стъпвах върху облаците с преливаща по устата ми усмивка. Докато се шляех по уличката стигнах до един магазин, от който излизаха хора облечени в червено. Над входа му пишеше “FC BAYERN FAN-SHOP”. В този момент си спомних победните голове на легендите Шерингам и Солскяер във финалния мач на Шампионска Лига издание 1998/1999 между Байерн Мюнхен и Манчестър Юнайтед. Моментът, в който от Алекс Фъргюсън ставаш Сър Алекс Фъргюсън за заслугите и приноса си към футбола. Перчейки се като паун се разминавах с купувачите от бакалията с още по-широка усмивка грейнала на лицето ми. Неусетно се бях озовал отново на Marienplatz и тръгнах по една от малките улички излизащи от там. Минах покрай музей на играчките и стигнах до поредната католическа църква, която ми отвя шапката. Вдълбана във фасадата и беше статуя на св. архангел Михаил изобразен величествено и с копие пробождащ гърчещ се на земята демон. Направих задължителната снимка и продължих да се любувам на откриващите се пред мен гледки. По-надолу се загледах в един мим – такива ги има и в наше село, но костюма и грима на този, бяха класи над всичко, което някога бях виждал. Имитираше бронзова статуя, като в ръката си държеше халба, от която постоянно изливаше вода в нещо като съд. Явно някъде по декора си имаше скрита помпичка, която качваше водата обратно в халбата и така този „препариран“ индивид приличаше на фонтан. По едно време се размърда и се заговори с хората пред мен. Оказа се, че бяха сърби. Ухили се до уши на този, който му пусна някаква монетка в съда, от който изпомпваше вода, и му каза: „Хвала тебе, брате.“ Седях като гръмнат. Отидох при него и го заговорих. Оказа се, че е германец, но гражданин на света. След това ме попита аз от къде съм. Отново се ухили до уши и ми каза: „А, българин. Благодаря ти много.“ Щракнах си едно селфи да увековеча момента с човека-статуя-полигот. Излезнах от пешеходните улички, и се натъкнах на нещо като огромна седянка за таксита. Как пък не успях да видя нито една KIA cee‘d или един Hyundai Sonata? Само Е-класи, S-класи, 5-та серия и 7-ма серия. След 10 години въпросните пристигаха в България на 170 000 км с един предишен собственик – баба или дядо, които са ги държали в гараж, не са били пушачи и са ги карали само до магазина и обратно. Доста бедна и дрипава изглеждаше нашата държавица на фона на всички съпоставки, които човек неизбежно си прави. Но заради отвратителното и управление трябваше всички ние, които милеем за Родината си, да страдаме. Горе-долу с тези мисли се прибрах към хотела, където цялата групичка се беше събрала и чакаше трансфера ни към летището. Бай Ганьо ме видя от далеч и изсъска: „Айде бе, воайор. Хахаха. К‘во толкова огледа, кво видя? Я виж аз с каква статуя на глиган се снимах. Ами ти де се изгуби тъй? И как пък цял ден ходи по студа навън, ти луд ли си бе?!“ Оказа се, че е бил на топло и на завет в един мол и си е купил магнитчета за хладилника на промоция – три броя за 12 евро. В този момент се появи и бусчето, което ни отведе обратно до летището. Имахме известно време преди да хванем полета си, та го използвахме да се пошляем из безмитната зона на Мюнхенския флюгхафен. Спрях се в един магазин за часовници, където видях любимия си – Omega SEAMASTER DIVER 300m CO-AXIAL, същият който Джеймс Бонд изигран от Даниел Крейг носи във филма Casino Royale. Навсякъде беше пълно с подобни на мен ентусиасти, които гледаха също така жадно през витрините. Пих една студена вода и не след дълго обявиха, че можем да се качваме на самолета. Пътувахме с Австрийските авиолинии и полета нямаше да е директен, а щяхме да се прикачим във Виена. Поредната изненада ни чакаше в самолета – австрийците бяха решили да озвучат полета с Щраусовия „На хубавия син Дунав“. На всичкото отгоре времето продължаваше да бъде абсолютно безоблачно и под нас градовете светеха като светулки. Имаше един леко притеснителен момент обаче – кацнахме по график във Виена в 19:40, а бординга за София започваше в 19:50, но с леко спринтиране от наша страна успяхме да стигнем до другия край на летището навреме. Все повече българска реч се чуваше около нас и се усещаше, че се прибираме вкъщи. Под съпровода на Йохан Щраус – син се отправихме към последната си дестинация – южно от Дунав. Самолета набра височина 11 500 метра и изведнъж се оказа над доста сериозна облачност. В периода на цял час се реехме волно и нависоко, докато изведнъж не започна стремоглавото спускане надолу. Обгърна ни гъста и непрогледна мъгла, а пилота обяви, че вече захождаме към София. Приложението на телефона ми също показваше, че сме на около 5 000 метра надморска височина, но нищо не можеше да се различи през илюминатора. Минутите минаваха бавно, а продължавахме да се спускаме. Изведнъж един участък от земята под нас започна да мъждука едвам-едвам. След малко светлините станаха все по-отчетливи. Чак тогава я видях – „и след мъглата... А, мъгла!“
  5. Piece Of Mind

    Manchester United SONGS (mp3)

    You make me happy when skies are grey
  6. Piece Of Mind

    R&b / Hip-hop / Soul / Rap / Underground

    Мамка му, какви парчета бяха, какво чудо беше...
  7. Piece Of Mind

    R&b / Hip-hop / Soul / Rap / Underground

    Аз бях @guzara91. Не мога... iCQ помниш ли го хахаха
  8. Piece Of Mind

    R&b / Hip-hop / Soul / Rap / Underground

    Направо бях забравил за съществуването на Xzibit, мерси. Ето едно тежко звучене, муааа хаа хааа
  9. Piece Of Mind

    R&b / Hip-hop / Soul / Rap / Underground

    Доста сериозен бийт е тва. Нещо се зарибявам да бийтбоксвам, обогати ме с нещо, Светльо.
  10. Баси, хванах само последните два сета. МВГ пак се е развилнял.
  11. Дартс > Футбол, за пореден път го казвам Бахти великото подобие на спорт е това нещо, олицетворение на забавление за публиката.
  12. Piece Of Mind

    Честит Празник...!!!

    Честит Рожден Ден, Боби-админчето - на патерици. Дано успееш да съхраниш себе си много дълго време. Влизах да честитя уволнението на Уволнения, ама има по-важни неща като цяло.
×