Домът на старата дама бе пълен със спомени. Имаше албуми с изрезки и писма, снимки и пощенски картички, трогателните дреболии, останали след един кратък, но блестящ живот. Тя докосваше всяко нещо нежно, с майчина гордост.

Тя се усмихна на няколко пъти, докато някои случки изплуваха неканени в паметта й. В един момент пророни сълза, докато си спомняше невръстния си син, подгонил топката. Сара Ан Едуърдс затвори очи и поклати леко глава.

“Моят Дънкан!”, каза тя. “Той обожаваше футбола. Беше невъзможно да му се отнеме топката.”

Тя беше очарователна дама, милата госпожа Едуърдс, която винаги доливаше чая в чашата и поднасяше нови и нови сандвичи. “Ето, това ще те подкрепи”, казваше тя по начина, характерен за една грижовна майка.

Тя почина през 2003 на 93 години. Но светлината в живота ѝ угасна повече от 45 години по-рано. Когато и да си спомняме за трагедията от Мюнхен, си спомняме за нейното момче с огромния гръден кош и с бедра, яки като дъбове. Разбира се, осъзнаваме болката на всички други скърбящи семейства. Бедата обаче беше толкова голяма и толкова мъчителна, че трудно можехме да приемем случилото се. Далеч по-лесно беше да изберем един млад мъж като символ на обещанието, на радостта и на болезнената загуба. Дънкан Едуърдс изпълнява тази роля вече половин век.

Когато долетя новината за катастрофата, помня, че баща ми се обади вкъщи от в. “Нюз Кроникъл”. Той познаваше много хора в самолета, някои бяха добри негови приятели. По принцип беше спокоен човек, но звучеше шокиран и безпомощен. Обади се няколко пъти, но гласът му все пресичаше. Накрая ни остави да изплачем мъката си.

За да бъде разбрана мъката ни, трябва да разберете какво изпитвахме към тези мъже. Не ги познавахме по начина, по който мислим, че познаваме футболистите днес. Една от разликите е, че рядко ги виждахме в игра. Тогава не предаваха мачове по телевизията, като се изключи финалът за Купата на Англия. За да види онези футболисти, човек трябваше да отиде на стадиона, когато отборът гостуваше в неговия град. Не бяха много хората, които можеха да го правят, така че повечето опознаваха отбора благодарение на слуховете и на репортажите в пресата. А всички слухове и репортажи бяха категорични, че Манчестър Юнайтед е изключителен тим.

В чудесната си книга за трагедията журналистът Джон Робъртс описва младите мъже, изложени на светлините на прожекторите. Сред тях имало един дъблинчанин, изключително надарен, но ужасно срамежлив. Когато пристигнал на Олд Трафорд, той бил посрещнат от Джони Кери, капитан на Юнайтед и Ирландия.

“Как каза, че се казваш?”, попитал Кери.
“Лиъм”, отвърнало момчето.
“Лиъм, така ли?", усмихнал се Кери. "Е, дръж на името си, Лиъм, тук ще се опитат да ти го откраднат."

Разбира се, точно така и станало. В Манчестър винаги го наричали с английското Били, но той никога не протестирал. Когато се налагало да носи сако с клубната емблема на публични мероприятия, винаги премятал палто през рамото си, за да скрие емблемата, така че хората да не го помислят за високомерен. Лиъм Уелън е бил прекрасен човек. 

А Томи Тейлър, изключителният, съвършеният нападател. Забравете силата и бързината му. Помнете младежката му неувереност. След катастрофата снахата на Тейлър отишла до квартирата му, за да прибере нещата му. 

“Открихме две малки книжки", каза тя. "Едната беше самоучител по ораторско майсторство, другата – самоучител по математика. Това направо разби сърцето ми, защото показваше колко много искаше да се усъвършенства.” 

Отбележете думичката “квартира”. Така стояха нещата, когато футболистите печелеха 20 паунда седмично през зимата и 17 паунда седмично през лятото. Ергените живееха на квартира, женените – в къща, предоставена от клуба. Този ред приемаха млади мъже като Били Фоулкс, миньорът, който се притеснявал да напусне сигурността на шахтата, и Боби Чарлтън, от когото се очакваха големи неща. Всички футболисти от онзи тим на Манчестър Юнайтед бяха обикновени хора, като се изключи талантът им. А Едуърдс беше най-талантливият от всички.

Като малък го видях да побеждава шотландците на Уембли. Приемах го като вълшебен персонаж, но се чудех дали годините не са подхранили прекомерно легендата. Затова миналата седмица се консултирах със Сър Том Фини, съвременник на Едуърдс.

“Чудесен футболист", каза сър Том. "Беше толкова силен, че хората виждаха само неговата мощ. В същото време обаче имаше много меко докосване до топката. Беше на 18 години, когато го повикаха за първи път в националния отбор на Англия. Някои смятаха, че му е още рано, но не и аз. Дънкан вече беше добър играч, който щеше да стане велик.” 

Но скоро всичко свърши – внезапно и брутално. Самолетът се разби при третия опит да излети от замръзналата писта. И младите мъже загинаха.

“Помня скръбта, ужасяващата скръб", каза Фини. "Впоследствие клубът успя да преодолее трагедията и постигна големи успехи, но никога Манчестър Юнайтед не е имал по-добър отбор от онзи през 1958.” 

Госпожа Едуърдс веднъж ми каза как се е опитала да накара сина си да изучи някой занаят, в случай, че не успее да задоволи очакванията на футболния терен.

"Той каза, че може да опита силите си като дърводелец, но само се опитваше да ми угоди." 

Тя каза и нещо друго. Призна колко трогната е била да намира цветя на гроба на сина си на гробището в Дъдли всеки път, когато Манчестър Юнайтед гостувал наблизо на Уулвърхамтън или Астън Вила. “Представете си само, помнят го през цялото това време!”, каза госпожа Едуърдс.

Но всъщност тя тайничко знаеше, че хората винаги ще го помнят. Защото той беше Дънкан Едуърдс. Такива хора не се забравят.

в-к ‘7 Дни Спорт’