Jump to content

Търси

Показване на резултати за етикета 'Мюнхен 1958'.



Още опции

  • Търси по етикети

    Въведете етикети, разделени със запетаи.
  • Търси по автор

Вид съдържание


Форуми

  • Добре дошли фенове
    • Добре дошли фенове !!!
    • Mнения и Идеи
    • 10 години ManUtd-Bulgaria
  • Фенове в България
    • MUSC Bulgaria
    • Фенове по градове
  • Футболен клуб Манчестър Юнайтед
    • Новини
    • Трансфери
    • Преди мача
    • След мача
    • Играчи и Треньори
    • История
  • Форумна Футболна Лига
    • Отбор на форума
  • Фензона
    • Разни
    • Нашите статии - ЗА/ПРОТИВ
    • 1Х2
    • Забавления
    • Анкети
    • Интервюта
  • Архиватор
    • Архив

Новини

  • Последни новини
  • Обзор след мача
  • Мнението на Оле
  • Интервюта
  • Блог
  • Предсезонно турне
  • Трансфери
  • На днешната дата
  • Мнение на Феновете
  • Жени
  • Резерви и Академия
  • Какво пише пресата
  • Бебетата на Бъзби

Търси резултати в...

Намери резултати, които съдържат...


Дата на създаване

  • Start

    End


Последно обновени

  • Start

    End


Filter by number of...

Присъединил се

  • Start

    End


Група


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Местоположение


Интереси


Skype


Twitter


Име


Любим Футболист

Намерени 14 резултата

  1. Роджър Бърн е единият от първите двама футболисти които получиха прякора „Бебето на Бъзби”, като това прозвище беше измислено от пресата. Другият бе Джаки Бланшфлауър. И двамата правят дебюта си през сезон 1951/52. Предвид трудностите и кризата в отбора, мениджърският пост в Манчестър Юнайтед можеше да бъде оприличен на „изкачване на връх Еверест с боси крака”. През 30-те години, отборът изпада на два пъти от Първа Дивизия (сегашна Висша Лига), и е много близо до банкрут. През 1941г., по време на Втората световна война, нацистките военно-въздушни сили бомбардират Олд Трафорд, и отборът премества домакинските си мачове на Мейн Роуд – стадионът на градския съперник Манчестър Сити. На 19 февруари 1945г., Мат Бъзби застава на кормилото на Юнайтед. Бъзби се изправя пред голямо предизвикателство, но той вижда в разрушеният стадион шанс за ново бъдеще, създаване на Феникс от пепелта. Родом от Белшил - градче в Шотландската област Ланаркшир, известна с мините си за каменни-въглища - Бъзби знае много добре стойността на тежкия труд, и разбира какви усилия трябва да положи. Съдбоносно се оказва и неговото познание както за живота и хората в Манчестър, така и за самият отбор – тъй като е играл в отбора на Манчестър Сити през сезон 1934, с който печели Купата на Англия. След края на войната, Бъзби е желан за треньор от Ливърпул. Но той решава да продължи започнатото – да изгради отбор от млади и бързоноги момчета, играчи които да се превърнат в еталон за другите. Той е знаел много добре че трябва да разчита ма младото поколение - не само за постигане на успехи, но и за осигуряване на едно добро бъдеще на отбора. Бъзби поема мениджърския пост от своя предшественик Уолтър Крикмър, който споделя вижданията му, и е готов да помогне. Крикмър преминава на длъжност Секретар на Клуба, и заедно с Бъзби успяват да създадат Manchester United Junior Athletic Club (MUJAC), като тази формация поставя началото на империята на Бъзби. Бъзби успява да уреди два автобуса които да спират до офиса на Олд Трафорд. „Това бе малък офис, който по-скоро приличаше на стая за следобедна дрямка. Толкова успях да осигуря.” – спомня си Сър Мат. Скоро след това назначава асистент - своят приятел и набор от военната служба Джими Мърфи - който поема Резервите, като отделя голямо внимание и на младежкия отбор. След две години, упоритият труд на Бъзби е възнаграден – Юнайтед печелят първият си трофей от почти 40 години. Купата на Англия е спечелена през 1948г., след един много силен мач с атакуващ футбол, който донася победа над отбора на Блекпул, в който пък по него време играе една друга легенда на английския футбол – Стенли Матюс. Следват две неуспешни години в Първа Дивизия, за да се стигне до първата титла – през 1952г. Но в отбора възрастовата граница вече е доста висока и е нужно подмладяване. Бъзби насочва вниманието си към клубната школа, като повиква в първия отбор неколцина младежи. Роджър Бърн съвсем скоро се превръща в основен стълб в отбраната. Джаки Бланшфлауър се включва много добре в центъра, заедно с Марк Джоунс, като двамата са в основата на титлата през 1952г. След тях в отбора се налага и Еди Коулман, и „момчето в мъжко тяло” – Дънкан Едуърдс, който дебютира едва на 17-годишна възраст. Превод: Gaffer ManUtd-Bulgaria.com
  2. Трагедията в Мюнхен отне живота на двадесет и трима пасажери и членове на екипажа. Представяме Ви кратка визитка на осемте загинали футболисти на Юнайтед, и на тримата членове на клубната управа. Описанията са от спомените на техните близки и приятели, хората които са ги познавали най-добре. Роджър Бърн – 28г., защитник. 277 мача, 19 гола, 33 мача за Англия. „Аристократичен футболист, истински магьосник с бързината и маневреността си. Роджър беше бърз като стрела, но също така умееше да го прави с голяма грациозност, като балерина.” – Сър Мат Бъзби Джеф Бент – 25г., защитник. 12 мача. „Когато Джеф навърши двадесет години, имаше доста клубове които желаеха да го привлекат, но той остава верен на отбора. Умееше добре да се бори в защита, а шпагатите му не оставяха много шансове на противниковите нападатели. Роджър Бърн беше по-последователен в изявите си и много смел, може би това е причината Джеф да изиграе толкова малко срещи. Но все пак той притежаваше качества да бъде титуляр в който и да е отбор.” – Джими Мърфи Еди Коулман – 21г., дефанзивен-халф, 107 мача, 2 гола. „Еди беше много жизнерадостно момче и прекрасен играч. Той „приплъзваше” топката - никога не я риташе – като така доста умело финтираше противниците. Беше известен с прозвището „Въртеливият”. – Уилф МакГинес Дейвид Пег – 22г., нападател, 148 мача, 28 гола, 1 мач зя Англия. „Дейвид би се справил прекрасно във всеки един отбор, защото беше естествен талант, играеше най-силно в лефия фланг на атаката. Дейвид беше много, много интелигентен. Най-доброто ни ляво-крило в онези години. – Сър Мат Бъзби Марк Джоунс – 24г., дефанзивен халф, 120 мача, 1 гол. Йоркширецът Марк беше симпатичен младеж, но повярвайте ми – на терена беше непоколебим и безпощаден. Поради тази причина малцина се сприятелиха с него, било то на терена или извън него.” – Бил Фоулкс. Дънкан Едуърдс – 21г., дефанзивен-халф, 175 мача, 21 гола, 18 мача за Англия с 5 гола. „Всеки път когато чуех Мохамед Али да заявява пред Света че е най-великият, усмивка се появяваше на лицето ми. Най-великият от всички велики, беше футболистът Дънкан Едуърдс.” – Джими Мърфи „Единственият футболист който някога ме е карал да се чувствам нискостоящ.” – Сър Боби Чарлтън Томи Тейлър – 26г., нападател, 189 мача, 128 гола, 19 мача за Англия със 16 гола. „Нареждам го сред най-добрите централни нападатели за всички времена, като той дори не успя да разкрие пълният си потенциал. Той беше типичният безцеремонен Йоркширец, във всяко едно отношение. Често обичаше да се шегува правейки се на клоун, и беше един страхотен отборен играч.” – Бил Фоулкс Лиъм „Били” Уилън – 22г., нападател, 96 мача, 52 гола, 4 мача за Ейре. „Били беше истински магьосник с топка в крака. Не знам дали той рабра колко наистина добър футболист е, и какво бъдеще го очакваше. Нападател от световна класа, няма съмнение в това. Погледът му над играта и прецизните му пасове бяха удивителни.” – Албърт Скенлън Уолтър Крикмър – клубен секретар / Том Къри – треньор / Бърт Уоли – треньор "Уолтър Крикмър винаги ми е напомнял на едно малко "динамо" - никога не се тревожеше излишно, и нищо не можеше да го спре. Том Къри бе за повечето от нас като баща – много силен човек. Бърт Уейли ми оказа голяма подкрепа и ми помогна много по времето когато работихме заедно – прекрасен приятел.” – Бил Фоулкс Превод: Gaffer ManUtd-Bulgaria.com
  3. Не всички от играчите на Бъзби са от местната школа. През март 1953г., той подписва с централния нападател на Барнзли Томи Тейлър, за сумата от 29999 паунда. Тейлър успява да се сработи по идеален начин с Денис Вайълет, особенно през сезон 1955/56, когато и двамата успяват да отбележат поне по един гол в 21 от 27-те мача в които са били партньори на терена. Юнайтед печелят титлата осигурявайки си я на 7 Април 1956, след победа над Блекпул – отборът след победа над който си осигуриха и първият трофей (ФА Къп през 1948г). Средната възраст на отбора е едва 22 години. „Следи от детските люлки личаха по телата им, но те се представиха като истински мъже” – казва Бъзби, изпълнен с чувство на гордост. Следваше предизвикателството да се докаже че титлата през 1956г. не е била случайност и временен проблясък. Но пред Бъзби предизвикателството беше дори по-голямо – той не се задоволява с трофеите в Англия, и се прицелва в Европейската Купа. Юнайтед влизат в турнира за първи път през сезон 1956/57, без да получат нужната подкрепа от Английската Футболна Асоцияация. В квалификационния цикъл Червените Дяволи разгромяват на пух и прах белгийския шампион Андерлехт с 10-0 под прожекторите на Мейн Роуд, след като първия мач е спечелен с 2-0. Този резултат и до днес остава рекорден за най-голяма победа в турнирна среща. Следват победи над Борусия Дортмунд и Атлетик Билбао, като на полуфинала Юнайтед срещат великият Реал Мадрид, който ги отстранява с общ резултат 5-3. На домашна сцена, Червената армия продължава своя победоносен марш. Новата млада надежда Боби Чарлтън бележи два гола в своя дебют, което се оказва достатъчно за победата над Чартлтън Атлетик. Младежите печелят пета поредна Младежка Купа на Англия, като в отбора блесват още момчета, и конвейерът за млади таланти не спира своят ход. Следва поредната титла благодарение на страхотния тандем Тейлър-Вайълет, но голмайстор този път се оказва ирландецът Лиъм Уилън, със своите 26 гола. Юнайтед се превръщат в непобедим отбор – почти... Астън Вила им попречва да направят първият си Дубъл (Шампионска титла и ФА Къп), след като ги побеждава с 2-1 на Уембли. Питър МакПарлънд, който бележи победния гол за Вила, подхожда много грубо към нашият вратар Рей Ууд, като с грубото си влизане му счупва челюстта. Въпреки разочарованието, времето и бъдещето е пред Юнайтед. След като по-късно печелят трета поредна титла и правят поредния си поход в Европа, Бъзби привлича в отбора поредното голямо име – плащайки рекордна сума за онова време за вратаря Хари Грег. Сезонът 1957/58 се развива по познатият сценарий от предните два – с плавен прогрес в Англия и Европа. Февруари месец започва с голова фиеста и победа над Арсенал на Хайбъри. В един крайно интересен мач, Юнайтед побеждават „Топчиите” с 5-4; идеална подготовка за предстоящият втори четвъртфинал от турнира за Купата на Европейските Шампиони срещу Цървена Звезда Белград... Превод: Gaffer ManUtd-Bulgaria.com
  4. Датата 6-ти февруари винаги ще бъде очертавана с кръгче на календара от всички свързани с Манчестър Юнайтед. На този ден през 1958 година, най-мрачният ден в историята на Юнайтед, двадесет и трима души – включително осем футболисти и трима членове на клубната управа – загинаха при самолетна катастрофа в Мюнхен. На връщане от мача в Белград, за Купата на Европейските Шампиони (сегашна Шампионска Лига) срещу Цървена Звезда, самолетът прави междинно кацане в Германия за да презареди. Лошото време възпрепятства нормалното излитане на самолета, и първите два опита се оказват неуспешни. Третият опит за излитане от пистата се оказва фатален – самолетът катастрофира. Двадесет и двама от пътниците на борда умират на място, докато Дънкън Едуърдс – един от осемте футболисти – умира петнадесет дни по-късно в болница, вследствие на контузиите и нараняванията които е получил. Трагедията оставя незаличимо черно петно в историята на Манчестър Юнайтед. Сър Мат Бъзби – който също е получил доста травми от катастрофата – успява да преодолее нараняванията си и изгражда нов велик отбор, който спечелва Европейската Купа десет години по-късно. Роджър Бърн (28), Еди Коулман (21), Марк Джоунс (24), Дейвид Пег (22), Томи Тейлър (26), Джеф Бент (25), Лиъм Уелън (22), и Дънкън Едуърдс (21) – всички те загиват, заедно с клубния секретар Уолтър Крикмър, и треньорите Том Къри и Бърт Уейли. Никога няма да ги забравим.
  5. През януари 2006 нов филм за самолетната катастрофа в Мюнхен драстично реконструира катастрофата и последиците от нея. Предукцията на BBC1 – Surviving Disaster: Munich Air Crash (Оцелели в катастрофа: Мюнхенската трагедия) – е първата телевизионна драма, която да покаже какво се е случило в трагедията на 6 февруари 1958. Заснет в Литва, драмата разказва историята на съдбоносното последно пътуване на отбора, включително и сърцераздирателни сцени, мястото на катастрофата и болницата Rechts der Isar в Мюнхен. В ролите: Морис Роувс като Сър Мат Бъзби, Брануел Донъхи като вратаря Хари Грег и Джон МакАрдъл като спортния журналист Франк Тейлър, единственият журналист, който оцелява. Историята е основана на разкази на очевидци и интервюта с някои от оцелелите участници, включително Грег, Албърт Скенлън, Кени Морган и Бил Фоулкс. Но Юнайтед и оцелелият Боби Чарлтън решават, че не искат да участват във филма. Драмата пресъздава първите два опита да се излети от немско летище, които са били неуспешни, а при третия – самолетът се разбива. Тя показва сцени във вътрешността на самолета Елизабет след разбиването му, включително писъците на пътниците, както и неистовите усилия за спасяване на загиналите и ранените. Продуцентът Гари Ланинг заявява: “Опитахме да се свържем с всички, които бяха живи. Разбираемо, Боби Чарлтън не искаше да говори за това или да си спомня. Но имаше други играчи, които се съгласиха да говорят.”
  6. Легендата на Юнайтед Гари Невил помогна на Stretford End Flags да изберат и финансират голям флаг, с който да почетат загиналите в самолетната катастрофа в Мюнхен. Флагът ще бъде 20 метра висок и 30 метра дълъг, и ще изобразява последната единадесеторка на Бебетата на Бъзби преди трагедията в Мюнхен през 1958г., като на него ще може да се прочете така познатият рефрен “We’ll Never Die”. Дебютът на този флаг ще бъде на Стедфорд Енд на мача срещу Евертън (10 февруари) – четири дни след отбелязването на 55 години от злополучния полет. Фен групата Stretford End Flags (SEF) помоли своите потребители да дадат идеите си за теми на флага, но Невил предложи темата да бъде мюнхенската трагедия, разкривайки, че снимката е била използвана от Сър Алекс да вдъхнови играчите си. Списък с идеите бе изпратен на Гари Невил и той се спря на черно-бяла снимка – с цветни червени фланелки и бели шорти – направена преди двубоя на Юнайтед срещу Цървена Звезда от Европейската Купа.
  7. Дългогодишният фен на Юнайтед Фред Дон (собственик на букмейкърската къща “BetFred”) си спомня с тъга за Бебетата на Бъзби… Роден съм и израснах в Ордсол, където нямаш друг избор освен да си фен на Манчестър Юнайтед. Олд Трафорд беше само на една миля от дома ми, а училището, в което учех се намираше на улица “Трафорд Роуд” и беше известно като “училището за фенове на Юнайтед”. В действителност, не си спомням да имаше дори един фен на Сити. Прибирах се от училище на този ден през 1958 г., когато за пръв път чух за трагедията в Мюнхен. Бях на 14 години тогава, някой спомена в автобуса, че отборът на Юнайтед е претърпял катастрофа със самолет. В първия момент си помислих, че едва ли ще е нещо сериозно. Предположих, че вестникарите пак са раздули нещата, а те бяха много способни в това отношение. Когато се прибрах у дома, веднага хванах вестника да търся новината. Бях шокиран. Всеки реагира на такива трагедии в живота си – като например, когато Джордж Кенеди беше застрелян, или когато разрушиха Кулите Близнаци – такива неща се запечатват в съзнанието ти. Но трагедията в Мюнхен е споменът, който е запазен най-силно в съзнанието ми и се откроява над всички, защото засяга нещо, с което съм тясно свързан и живея в близост. Джоф Бент и Еди Коулман бяха от окръг Салфорд, точно като мен. Еди дори е играл в същата детска формация, в която играех и аз. За мен, едно 14-годишно дете, Еди Коулман беше фантастичен играч. Имаше наперена походка и всички хлапета го подражавахме и искахме да сме като него. Нали се сещате, както всички деца искат да приличат на своите рок-идоли? Е, аз попадах в тази група деца. По онова време нямахме дори телевизори – страната още се отърсваше от войната и тези момчета бяха всичко за нас. Спомням си как ходих да гледам една тренировка в закрито помещение, понеже на базата The Cliff беше много студено и тревата беше замръзнала. Дънкан Едуърдс изрита една топка, която се насочи право към мен, и инстинктивно се обърнах, за да се предпазя от удара. Уцели ме по гърба и доста ме заболя. Но Дънкан дойде при мен и ми се извини лично. После, когато тренировката завърши, го видях как се качва на велосипеда си и поема към къщи. Такива бяха времената тогава. На следващия ден след катастрофата, петък 7-ми февруари, в училище всички ридаеха. Деца стояха в двора и просто плачеха. Сутрин имахме задължително събиране пред входа на училището, но всички се бяха пръснали наоколо и страдаха. Когато се замислиш за младежките години на играчи като Пол Скоулс, Дейвид Бекъм, Ники Бът, Райън Гигс, Гари и Фил Невил, и това което постигнаха впоследствие – ще се досетиш какво бъдеще се очертаваше към края на 50-те години на миналия век. Мюнхен беше една от най-големите несправедливости в живота.. Бях на първия мач на Олд Трафорд след трагедията, когато Юнайтед биха с 3-0 Шефийлд Уензди, и все още си пазя билета от този ден. Спомням си, че стадиона беше претъпкан, хората бяха се свили като сардини по трибуните. Разбира се, тогава нямаше забрана възрастните да държат децата си в ръце или просто да ги сложат пред себе си за да могат да гледат мача. Въпреки това, на моменти беше трудно да се наблюдава нормално, но това да гледаш със сълзи на очи как Юнайтед отново излиза на терена беше невероятно. Ако трябва да бъда честен, съжалих отбора на Шефийлд. В този ден имаха срещу себе си 70 000 играчи. Нямаше начин да спечелят. Гледал съм как Юнайтед печели много титли и отличия оттогава насам, но Бебетата на Бъзби бяха много, много специални. Тимът който загина в Мюнхен е любимият ми тим.
  8. Олд Трафорд ще потъне в мълчание в събота, преди мача с Портсмут, за да отдаде почит към всички загинали по време на самолетната катастрофа в Мюнхен, от която се навършват 52 години. Всяка година на датата 6-ти февруари, Манчестър Юнайтед си спомня за тези които загубиха живота си през 1958. Осем играчи – Джеф Бент, Роджър Бърн, Еди Коулмън, Дънкан Едуардс, Марк Джоунс, Дейвид Пег, Томи Тейлър и Лиъм Уилън – и трима служители – клубния секретар Уолтър Крикмър, треньорите Том Къри и Берт Уоли. В събота едва за осми път Юнайтед ще играе в деня на трагедията. Футболистите ще носят черни ленти, флаговете на стадиона ще бъдат наполовина свалени и ще има минута мълчание преди началото на двубоя. Всеки един от загиналите в онзи злополучен полет ще бъде представен от роднини. “Всяка годишнина е важна – това не се е променило и няма да се промени”, казва клубния секретар Кен Рамсден. “Ако погледнете определени моменти от историята на Юнайтед тогава, смятам че ще ви бъде трудно да намерите по-ясно открояващ се момент от самолетната катастрофа в Мюнхен.” “Ние ще продължим да почитаме тази трагедия.”
  9. Сър Алекс Фъргюсън се възхищава страшно много на качествата, които са помогнали на Сър Мат Бъзби да възроди Юнайтед след трагичната самолетна катастрофа в Мюнхен, която погубва голяма част от талантливия му и млад отбор… Трагедията оказва огромно влияние на всички – в частност и на шотландският народ, тъй като Сър Мат Бъзби е силно уважавана личност в родината си. Мат спечели симпатиите на всички с начина, по който отборът на Юнайтед играеше, но не може да се пренебрегне и огромното уважение, което той получи – особенно за начина, по който успяваше да изгражда своите отбори през годините. Като тийнейджър съм ги гледал – през 1953 г. – в турнира за Кралската Купа срещу Рейнджърс и Селтик, като Юнайтед бяха главната атракция за мен. Това, което е Юнайтед в момента е започнало да се гради в онази ера – в частност, начинът по който се гледа на младото поколение футболисти. Тук идва и трагичният момент… всички тези млади момчета загубили живота си, едва започнали да се наслаждават на футбола и на своята игра: Дънкан Едуърдс, Еди Коулман, Дейвид Пег, просто едни млади момченца на старта на своите футболни кариери. Ужасна трагедия. Имах щастието да наблюдавам Дънкан в един мач на националния отбор на Англия до 23 г. срещу Шотландия – там той отбеляза хеттрик. Имам огромно доверие на Боби Чарлтън, и ако той казва че Дънкан, само на 21-годишна възраст, е бил най-добрият – това говори само за себе си. Спомням си как навремето четох за това колко дълго време е отнело на Мат, за да се изправи отново пред играчите си, и да ги погледне в очите след трагедията. За това как е лежал в болничното легло, знаейки че е загубил всичките тия млади момчета, но е трябвало да се завърне на терена и да се погрижи за оцелелите. Чувствал се е задължен да превъзмогне всичко, да започне отново работа и да създаде още един отбор от млади момчета. Наел е нужните хора, които да му помогнат и да се погрижат за всичко това да стане факт. Мисля, че дори да се бе отказал тогава, в такава ситуация, хората щяха да го разберат. Неговата решителност е жив пример колко непримирим може да бъде човешкият дух и какви „стоманени” нерви е имал. От голяма полза се оказва вече започнатото – основата върху която да продължиш да градиш, и мисля че Мат се е възползвал по най-добрия начин от това: преданост към клуба, етична работа и вяра във всички до и около себе си. Приложиш ли всичко това и възползваш ли се от него – било то в спорта, в бизнеса или в каквото и да е – мисля, че ще получиш огромно предимство, защото имаш на какво да се подпреш при евентуални неуспехи в процеса на работа. Точно това е нещото, което той е успял да направи. Ако можех да бъда там по негово време – бих се обзаложил, че ще успее, защото Мат притежава голяма, огромна воля. Разбира се, той не просто успява да изгради нов отбор, но и изкачва европейският връх печелейки Купата на Европейските Шампиони. Всичко това благодарение на вярната си методика и доверието и силите, които получава от местните момчета. Това е едно изумително постижение, което помага и до днес, за да се създаде романтика в играта и в отбора на Юнайтед. Нещото, което винаги е помагало на отбора в битките в Европа и на родна сцена, нещото благодарение на което сме свидетели на атрактивния и нападателен футбол, който показват нашите футболисти. Манчестър Юнайтед беше идеалният отбор за мен (когато дойдох през 1986 г.), особенно при огромното желание на Боби Чарлтън да създаде едно ново поколение от млади таланти. Той заедно с бившия президент на клуба Мартин Едуърдс, успяха да създадат идеалните условия за постигането на поставените цели. Имах огромна нужда от солидната им подкрепа, защото също като тях, и аз смятах, че Футболният Отбор не е достатъчно силен, за да защитава славата и честта на Футболният Клуб – Манчестър Юнайтед.
  10. През 1958 година Манчестър Юнайтед изживява огромна трaгeдия. Един мач връща надеждата. Драго Симеонов, Дарик радио Петнайсетина букета, няколко шалчета, купчина изписани листове и една фланелка с номер 58 на гърба. Това оставиха миналия петък скромна групичка фенове на Манчестър Юнайтед в подножието на паметната плоча в югоизточния ъгъл на Олд Трафорд, напомняща Мюнхенската трагедия. Нямаше ги тълпите, запалянковци от миналата година (когато беше половинвековният юбилей), нямаше богослужение на стадиона, специални транспаранти, ретроекипи и футболисти, свели глава в минута мълчание. Дори официалният сайт на Червените Дяволи пропусна да отбележи подобаващо датата и остави тържествените приказки вероятно за 6 февруари 2018, когато ще се навършат шест десетилетия от инцидента. В неделя Юнайтед небрежно би Уест Хам на Ъптън Парк и всичко продължи постарому. Който си спомнил за Мюнхен – спомнил. Който не – негов си проблем.. Казват, че силата се състои в това, не да отвръщаш на ударите или да бягаш от тях, а да продължиш пътя си непроменен. Днес в Манчестър отдавна са преодолели шока от трагедията, но през февруари 1958 съставът е обезкървен и смазан психически. Седем титуляри са мъртви; осмият – Дънкън Едуърдс, бере душа в болница; критично е състоянието и на треньора Мат Бъзби. Първенството и мачовете за купата обаче трябва да продължат въпреки краткото отлагане. Никой не смее да прогнозира какво ще се случи с шампиона на страната в следващите месеци. На 19 февруари (т.е. идният четвъртък) се навършват 51 години от първия мач на Юнайтед след катастрофата. Сериозно се съмняваме някой (дори в добрата стара Англия) да се юрне да напомня за това, така че позволете ни да ви разкажем за тази уникална среща – осминафинала за ФА Къп срещу Шефийлд Уензди. Шефийлд Уензди не са кой знае колко силен съперник по онова време. В турнира са победили с триста зора третодивизионния Хъл Сити и когато в края на януари става ясно, че ще играят срещу Юнайтед, малцина хранят надежди за продължаване. Фаталният полет 609 на Бритиш Юропиън Еъруейс променя ситуацията. Фаворитът в срещата вече е друг. Най-малко поради факта, че никой не знае откъде Манчестър ще намери играчи за мача. Бебетата на Бъзби са покосени, ядрото, изнесло шампионския сезон, мачовете за КЕШ и защитата на титлата у дома вече не съществува. Отборът не притежава дълга резервна скамейка; средната възраст на играчите му е била едва 24 години, така че кой би предположил, че в един момент 8 от тях ще трябва да бъдат заменени. За да не влошат състоянието на тежкоранения Бъзби, близките му крият истината за трагедията и треньорът не може да даде никакви указания от болницата. На програмата преди мача там, където трябва да са отпечатани имената на играчите, за първи път в историята на английския футбол има празни места. По-късно всеки от зрителите на Олд Трафорд (близо 60 000) сам ще ги попълни. Въпросната програма преди срещата е важна и в един друг аспект. На нея пише United will go on – Юнайтед ще продължи. В уводните думи председателят Харълд Хардман пише: “Клубът има дълг към публиката и футбола . Ние ще продължим дори, ако това означава да търпим тежки загуби. Изправени сме пред трагедия, за която ще тъжим години наред, но в нея не сме сами. Безпрецедентният удар върху британския футбол развълнува сърцата на милиони”. Хубави думи, несъмнено трогателни, но те съвсем не решават въпроса със състава за мача, макар че на никой в Манчестър не му е до футбол в този момент. Джими Мърфи – помощник-треньорът, който е пропуснал съдбовния полет, за да води Уелс в световна квалификация, получава нареждане от Бъзби: “Продължавай да развяваш знамето”. Само че Мърфи може да разчита само на двама от някогашните титуляри – Хари Грег и Бил Фоулкс. Той има едва седмица, за да стегне тим, с който да излезе срещу Уензди. В този ограничен срок помощник-треньорът предприема няколко спешни хода – привлича халфовете Ърни Тейлър от Блекпул и Стан Краутър от Астън Вила. Първият е на цели 33 години и е в залеза на кариерата си. Вторият пък подписва точно 75 минути преди мача и е единственият футболист на Острова, играл легално за два различни тима в ФА Къп в рамките на един сезон. Шанс за изява получават повечето резерви сред които и младият защитник Шей Бренън. Мачът срещу Уензди ще е неговият официален дебют. Манчестър Юнайтед никога не е излизал с по-странен състав на терена. В 19:30 Олд Трафорд вече се пръска по шевовете. Запалянковците обаче не пеят обичайните песни. Нещо съвсем друго се носи из въздуха. Албърт Кюиксъл, футболист по онова време на Уензди (и по-късно на Юнайтед), споделя: “Моментално разбрахме, че нямахме никакъв шанс. Целият стадион искаше Манчестър Юнайтед да победи. Целият свят го искаше”. Обективен репортаж на срещата в историята липсва. Просто защото никой не е в състояние да наблюдава безпристрастно този мач. Резервите на Юнайтед така се раздават на терена, все едно от тази среща зависи животът им. Всъщност си е точно така. На карта е заложено възкръсването на един велик отбор. Или окончателното му потъване. Публиката прекарва целия мач на крака, аплодирайки всяко докосване на топката. Дебютантът Бренън вкарва два, още един добавя 18-годишният Алекс Доусън. Шефилд Уензди губи с 3:0, но в края на мача играчите прегръщат противниците си, защото това не е обикновен мач. Тук има нещо много повече от футбол. Играчи и публика трябва да победят не просто противник в турнира за купата, а сполетялата ги неописуема трагедия. На крилете на тази емоция по невероятен начин Юнайтед успява да победи още Уест Бромич Албиън и Фулъм и стига до финала за Купата срещу Болтън. Същият този Болтън, който два месеца по-рано в мач за първенство губи със 7:2 от Бебетата на Бъзби, сега надделява с 2:0. Ентусиазмът на феновете на Юнайтед не е достатъчен и способностите на резервите си казват думата. Шампионът завършва девети в първенството, следващите години ще са особено трудни. Два месеца след инцидента Мат Бъзби се завръща на кормилото на отбора, но Цветята на Манчестър вече ги няма, може би най-доброто поколение британски играчи остава в пепелта на полет 609. Петнайсетината букета пред възпоменателната плоча на Олд Трафорд вече са прибрани, а сегашните възпитаници на Сър Алекс Фъргюсън едва ли страдат от излишни сантименти. Като запалянковци обаче ние бяхме длъжни до отбележим историческия първи мач след катастрофата – мача, в който един голям клуб възкръсна, а знамето продължи да се вее.
  11. Половината отбор на Манчестър Юнайтед загива при самолетна катастрофа край Мюнхен на 6 февруари 1958 година – преди 51 години. Германският таблиод “Билд” припомня за тогавашната трагедия с историите на двама от преживелите катастрофата играчи на Червените Дяволи, които са се върнали в Мюнхен, за да преживеят отново горчивите си спомени от тогава. На срещата, организирана от изданието за двамата бивши футболисти на Манчестър Юнайтед, присъства и Карл-Хайнц Зефер, който е един от първите, които се притичат на помощ след катастрофата на самолета. Тримата господа не могат да си спомнят един за друг, тъй като единствената тяхна среща досега се е състояла преди 50 години при драматичните тогава обстоятелства. “Аз бях на 18 тогава, а на колко беше ти?”, пита Кени Морганс, а Карл-Хайнц Зефер отговаря: “На 20”. Албърт Скенлон се усмихва и казва: “Тогава аз бях на 22, най-старият…”. Тогава, това е било 6 февруари 1958 година. Онзи съдбоносен ден, в който 23-ма човека намериха смъртта си, когато самолетът с витла се разбива при третия си опит да излети при снеговалеж от летището в Рийм (б.а. край Мюнхен). “На два пъти не можахме да излетим и се връщахме в чакалнята на летището и пиехме кафе. Чувствахме се зле”, си спомнят двамата тогавашни футболисти на Манчестър Юнайтед, намирайки се отново на летището в Мюнхен. На борда на самолета тогава са били: екипажът на самолета, една югославянка с нейната дъщеря, спортни журналисти, функционери и отборът на Манчестър Юнайтед, който се връщал от мач за КЕШ, който се е играл в Белград с Цървена Звезда и е завършил 3:3. По случай юбилея (миналата година) на тази трагедия “Билд” събира тримата, преживели трагедията тогава отново. Морганс сподели: “Ние сме щастливи, че ни се предоставя възможността да се изкажем. За помощниците в спасителната акция тогава бе много опасно, тъй като имаше опасност от експлозия. Винаги сме имали нуждата да благодарим, но как трябваше да го направим?”. От “Билд” придружават Морганс (на 68 години) и Скенлон (на 72 години) в едно пътуване до миналото. До някогашния терминал на летището в Рийм, до възпоменателния паметник на мястото на катастрофата и до клиниката до река Изар, където те са били оперирани и подложени на допълнителни медицински грижи. Двамата англичани посетиха и 81-годишния Матиас Емрих, който преди 50 години също се е притекъл на помощ, когато е видял трагедията от камиона, който тогава е карал. Тогава Морганс е бил издирван дълго, тъй като при неразборията в самолета е изпаднал в безсъзнание и е паднал в багажното отделение. “Това е неописуемо чувство, да се завърна на това място”, казва Морганс, който е взел със себе си съпругата си Стефани, която преди 50 години е била негова любима на едва 17-годишна възраст. Тя си спомня: “Бяха ужасни часове на неинформираност. Нещастието повлия на нашия живот и струва кариерата на Кени. Но какво значение има? Той преживя и ние сме заедно. Това е най-важното”. През юли 1959 година те двата вдигат сватба и Морганс се решава отново да лети със самолет за медения им месец. За разлика от него Албърт Скенлон никога повече не се качва на самолет. И сега той е извървял дългия път от Манчестър до Мюнхен с влак. Трагедията обаче все още е в спомените му. “За сблъсъка не знам много. Аз се събудих от кома едва няколко дни след това”, разказва Скенлон. Той допълва: “Имах много счупвания и фрактура на черепа. Най-лошата болка бе, когато разбрах, какво се бе случило. Събудих се в стая с пет от моите съотборници и си мислех, че другите сигурно са в съседните помещения. Тогава ми казаха истината”. И сега 50 години по-късно гласът на Скенлон трепери, докато говори. Човек само може да предположи, колко му е трудно отново да мисли за своите мъртви съотборници, за Роджър Бърн, Еди Колман, Марк Джоунс, Дейвид Пег, Томи Тейлър, Джоф Бент, Лиам Уелън и Дънкън Едуартс. През 1957 година те всичките заедно стават шампиони на Англия, а на 5 февруари участват в мача срещу Цървена Звезда в Белград (3:3) – полуфинал за КЕШ. Само ден по-късно всичко това вече няма никакво значение. Или пък има? Скенлон прекарва 9 седмици в клиника край река Изар в Мюнхен – най-дълго от всички ранени, но оцелели. Когато той отново се завърна в интензивното отделение, където тогава са му спасили живота, Скенлон разказа, как футболът е дал надежда на преживелите трагедията. “Всички отново искахме да играем. Мислите ни бяха насочени към Юнайтед”. Стига се до там, че следващият мач на отбора за Купата на Англия срещу Шефилд Юнайтед да се проследи на живо от болничната стая. Как е било възможно това преди 50 години? “С два телефона, постоянна връзка. Независимо колко скъпо струваше. Но го имаше и това ужасно чувство. Да слушаш мача и да си казваш, че там трябваше да играем и ние….”, отговаря Скенлон. Друг оживял при тогавашната катастрофа е треньорът Мат Бъзби, който изгражда нов отбор около легендата Боби Чарлтън. Пет години по-късно, докато Манчестър Юнайтед отново печели трофей и това е Купата на Англия. През 1968 година Червените Дяволи стават и европейски клубни шампиони. Скенлон и Морганс вече не присъствали в състава. Те продължили своите кариери за кратко, но никога повече не играли толкова добре, както преди нещастието от Мюнхен. “За мен всичко във футбола се промени”, разказва Морганс, който въз основа на раните си е отказал да участва на Световното първенство по футбол през 1958 година в Швеция. “Винаги, когато стъпех на терена тогава, ми липсваха моите мъртви приятели”, казва той. Морганс ръководи по-късно пъб в Кардиф. В момента той живее с жена си в Суонзи. Скенлон започнал да работи на пристанище, а днес живее в Манчестър. И двамата са останали вечни фенове на Юнайтед. “Все още треперя при всеки мач на отбора. От суеверия дори не се бръсна преди мач, както правех и по-рано…”, завършва Скенлон при обиколката в Мюнхен.
  12. Домът на старата дама бе пълен със спомени. Имаше албуми с изрезки и писма, снимки и пощенски картички, трогателните дреболии, останали след един кратък, но блестящ живот. Тя докосваше всяко нещо нежно, с майчина гордост. Тя се усмихна на няколко пъти, докато някои случки изплуваха неканени в паметта й. В един момент пророни сълза, докато си спомняше невръстния си син, подгонил топката. Сара Ан Едуърдс затвори очи и поклати леко глава. “Моят Дънкан!”, каза тя. “Той обожаваше футбола. Беше невъзможно да му се отнеме топката.” Тя беше очарователна дама, милата госпожа Едуърдс, която винаги доливаше чая в чашата и поднасяше нови и нови сандвичи. “Ето, това ще те подкрепи”, казваше тя по начина, характерен за една грижовна майка. Тя почина през 2003 на 93 години. Но светлината в живота ѝ угасна повече от 45 години по-рано. Когато и да си спомняме за трагедията от Мюнхен, си спомняме за нейното момче с огромния гръден кош и с бедра, яки като дъбове. Разбира се, осъзнаваме болката на всички други скърбящи семейства. Бедата обаче беше толкова голяма и толкова мъчителна, че трудно можехме да приемем случилото се. Далеч по-лесно беше да изберем един млад мъж като символ на обещанието, на радостта и на болезнената загуба. Дънкан Едуърдс изпълнява тази роля вече половин век. Когато долетя новината за катастрофата, помня, че баща ми се обади вкъщи от в. “Нюз Кроникъл”. Той познаваше много хора в самолета, някои бяха добри негови приятели. По принцип беше спокоен човек, но звучеше шокиран и безпомощен. Обади се няколко пъти, но гласът му все пресичаше. Накрая ни остави да изплачем мъката си. За да бъде разбрана мъката ни, трябва да разберете какво изпитвахме към тези мъже. Не ги познавахме по начина, по който мислим, че познаваме футболистите днес. Една от разликите е, че рядко ги виждахме в игра. Тогава не предаваха мачове по телевизията, като се изключи финалът за Купата на Англия. За да види онези футболисти, човек трябваше да отиде на стадиона, когато отборът гостуваше в неговия град. Не бяха много хората, които можеха да го правят, така че повечето опознаваха отбора благодарение на слуховете и на репортажите в пресата. А всички слухове и репортажи бяха категорични, че Манчестър Юнайтед е изключителен тим. В чудесната си книга за трагедията журналистът Джон Робъртс описва младите мъже, изложени на светлините на прожекторите. Сред тях имало един дъблинчанин, изключително надарен, но ужасно срамежлив. Когато пристигнал на Олд Трафорд, той бил посрещнат от Джони Кери, капитан на Юнайтед и Ирландия. “Как каза, че се казваш?”, попитал Кери. “Лиъм”, отвърнало момчето. “Лиъм, така ли?", усмихнал се Кери. "Е, дръж на името си, Лиъм, тук ще се опитат да ти го откраднат." Разбира се, точно така и станало. В Манчестър винаги го наричали с английското Били, но той никога не протестирал. Когато се налагало да носи сако с клубната емблема на публични мероприятия, винаги премятал палто през рамото си, за да скрие емблемата, така че хората да не го помислят за високомерен. Лиъм Уелън е бил прекрасен човек. А Томи Тейлър, изключителният, съвършеният нападател. Забравете силата и бързината му. Помнете младежката му неувереност. След катастрофата снахата на Тейлър отишла до квартирата му, за да прибере нещата му. “Открихме две малки книжки", каза тя. "Едната беше самоучител по ораторско майсторство, другата – самоучител по математика. Това направо разби сърцето ми, защото показваше колко много искаше да се усъвършенства.” Отбележете думичката “квартира”. Така стояха нещата, когато футболистите печелеха 20 паунда седмично през зимата и 17 паунда седмично през лятото. Ергените живееха на квартира, женените – в къща, предоставена от клуба. Този ред приемаха млади мъже като Били Фоулкс, миньорът, който се притеснявал да напусне сигурността на шахтата, и Боби Чарлтън, от когото се очакваха големи неща. Всички футболисти от онзи тим на Манчестър Юнайтед бяха обикновени хора, като се изключи талантът им. А Едуърдс беше най-талантливият от всички. Като малък го видях да побеждава шотландците на Уембли. Приемах го като вълшебен персонаж, но се чудех дали годините не са подхранили прекомерно легендата. Затова миналата седмица се консултирах със Сър Том Фини, съвременник на Едуърдс. “Чудесен футболист", каза сър Том. "Беше толкова силен, че хората виждаха само неговата мощ. В същото време обаче имаше много меко докосване до топката. Беше на 18 години, когато го повикаха за първи път в националния отбор на Англия. Някои смятаха, че му е още рано, но не и аз. Дънкан вече беше добър играч, който щеше да стане велик.” Но скоро всичко свърши – внезапно и брутално. Самолетът се разби при третия опит да излети от замръзналата писта. И младите мъже загинаха. “Помня скръбта, ужасяващата скръб", каза Фини. "Впоследствие клубът успя да преодолее трагедията и постигна големи успехи, но никога Манчестър Юнайтед не е имал по-добър отбор от онзи през 1958.” Госпожа Едуърдс веднъж ми каза как се е опитала да накара сина си да изучи някой занаят, в случай, че не успее да задоволи очакванията на футболния терен. "Той каза, че може да опита силите си като дърводелец, но само се опитваше да ми угоди." Тя каза и нещо друго. Призна колко трогната е била да намира цветя на гроба на сина си на гробището в Дъдли всеки път, когато Манчестър Юнайтед гостувал наблизо на Уулвърхамтън или Астън Вила. “Представете си само, помнят го през цялото това време!”, каза госпожа Едуърдс. Но всъщност тя тайничко знаеше, че хората винаги ще го помнят. Защото той беше Дънкан Едуърдс. Такива хора не се забравят. в-к ‘7 Дни Спорт’
  13. Сър Алекс Фъргюсън разкри че неговите футболисти са останали безмълвни в няколкото срещи организирани за уточняване на мероприятията покрай годишнината от трагедията в Мюнхен. В седмицата, през която се чества 50-годишнината от злополучната катастрофа, всички футболисти бяха свикани на тренировъчната база в Карингтън, като Сър Алекс е останал доволен от реакцията на момчетата. „Всички наблюдаваха краткия филм за трагедията на 6-ти февруари, като в залата цареше абсолютна тишина", каза босът. „Знам как обикновенно се държат играчите когато ги събираме в „класната стая”, следват закачки, смях, обикновенно са доста шумни. Но по време на филма всички затаиха дъх, беше невероятна атмосфера, толкова тихо…” След като събраха отбора, за да се уточнят подробностите, Фърги и треньорския екип искаха да са сигурни, че играчите са разбрали колко значим е този ден и колко важна част от историята на Юнайтед ще се отбележи в сряда. „Боби Чарлтън изнесе кратка беседа за всичко случило се в злощастният ден и как това е рефлектирало върху отбора и върху самия него, след загубата на приятели и футболисти”, продължи Сър Алекс. „Чужденците като Андерсон, Нани и Тевез може и да не чувстват напълно нещата както ги чувстват Гигс, Скоулс и Гари Невил, но мисля че много добре разбраха значимостта на тази дата, предвид мълчанието, което цареше в залата. Не се наложи да им го повтаряме – те научиха достатъчно за трагедията и разбраха, че това е неделима част от клубната история.”
  14. Юнайтед отхвърлиха предложението за аплодисменти на Олд Трафорд по време на отбелязването на 50-годишнината от трагедията в Мюнхен. Тези дни се появиха се мнения на фенове, че Юнайтед не трябва да прави минута мълчание по време на мача на 10 Февруари – най-близкият мач до датата на годишнината – защото се опасяват че част от присъстващите на стадиона могат да нарушат тишината. Идеята им е да има аплодисменти, за да се избегне евентуално нарушение на едноминутното мълчание. Но Фил Таунзенд, говорителят на клуба, заяви: „Манчестър Юнайтед избра най-добрият начин по който може да се почете паметта на загиналите в трагедията – едноминутно мълчание. Смятаме че така е най-правилно. Не мислим че аплодисментите са уместен начин да се почете паметта на двадесет и тримата загинали.”
×