Jump to content
MUBG | Българският форум на Манчестър Юнайтед

Търси

Показване на резултати за етикета 'Мюнхен 1958'.



Още опции

  • Търси по етикети

    Въведете етикети, разделени със запетаи.
  • Търси по автор

Вид съдържание


Форуми

Липсва информация.

Новини

  • Последни новини
  • Обзор след мача
  • Мнението на тен Хаг
  • Интервюта
  • Блог
  • Предсезонно турне
  • Трансфери
  • На днешната дата
  • Жени
  • Резерви и Академия
  • Какво пише пресата
  • Бебетата на Бъзби

Търси резултати в...

Намери резултати, които съдържат...


Дата на създаване

  • Start

    End


Последно обновени

  • Start

    End


Filter by number of...

Присъединил се

  • Start

    End


Група


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Местоположение


Интереси


Skype


Twitter


Име


Любим Футболист

Намерени 7 резултата

  1. Роджър Бърн е единият от първите двама футболисти които получиха прякора „Бебето на Бъзби”, като това прозвище беше измислено от пресата. Другият бе Джаки Бланшфлауър. И двамата правят дебюта си през сезон 1951/52. Предвид трудностите и кризата в отбора, мениджърският пост в Манчестър Юнайтед можеше да бъде оприличен на „изкачване на връх Еверест с боси крака”. През 30-те години, отборът изпада на два пъти от Първа Дивизия (сегашна Висша Лига), и е много близо до банкрут. През 1941г., по време на Втората световна война, нацистките военно-въздушни сили бомбардират Олд Трафорд, и отборът премества домакинските си мачове на Мейн Роуд – стадионът на градския съперник Манчестър Сити. На 19 февруари 1945г., Мат Бъзби застава на кормилото на Юнайтед. Бъзби се изправя пред голямо предизвикателство, но той вижда в разрушеният стадион шанс за ново бъдеще, създаване на Феникс от пепелта. Родом от Белшил - градче в Шотландската област Ланаркшир, известна с мините си за каменни-въглища - Бъзби знае много добре стойността на тежкия труд, и разбира какви усилия трябва да положи. Съдбоносно се оказва и неговото познание както за живота и хората в Манчестър, така и за самият отбор – тъй като е играл в отбора на Манчестър Сити през сезон 1934, с който печели Купата на Англия. След края на войната, Бъзби е желан за треньор от Ливърпул. Но той решава да продължи започнатото – да изгради отбор от млади и бързоноги момчета, играчи които да се превърнат в еталон за другите. Той е знаел много добре че трябва да разчита ма младото поколение - не само за постигане на успехи, но и за осигуряване на едно добро бъдеще на отбора. Бъзби поема мениджърския пост от своя предшественик Уолтър Крикмър, който споделя вижданията му, и е готов да помогне. Крикмър преминава на длъжност Секретар на Клуба, и заедно с Бъзби успяват да създадат Manchester United Junior Athletic Club (MUJAC), като тази формация поставя началото на империята на Бъзби. Бъзби успява да уреди два автобуса които да спират до офиса на Олд Трафорд. „Това бе малък офис, който по-скоро приличаше на стая за следобедна дрямка. Толкова успях да осигуря.” – спомня си Сър Мат. Скоро след това назначава асистент - своят приятел и набор от военната служба Джими Мърфи - който поема Резервите, като отделя голямо внимание и на младежкия отбор. След две години, упоритият труд на Бъзби е възнаграден – Юнайтед печелят първият си трофей от почти 40 години. Купата на Англия е спечелена през 1948г., след един много силен мач с атакуващ футбол, който донася победа над отбора на Блекпул, в който пък по него време играе една друга легенда на английския футбол – Стенли Матюс. Следват две неуспешни години в Първа Дивизия, за да се стигне до първата титла – през 1952г. Но в отбора възрастовата граница вече е доста висока и е нужно подмладяване. Бъзби насочва вниманието си към клубната школа, като повиква в първия отбор неколцина младежи. Роджър Бърн съвсем скоро се превръща в основен стълб в отбраната. Джаки Бланшфлауър се включва много добре в центъра, заедно с Марк Джоунс, като двамата са в основата на титлата през 1952г. След тях в отбора се налага и Еди Коулман, и „момчето в мъжко тяло” – Дънкан Едуърдс, който дебютира едва на 17-годишна възраст. Превод: Gaffer ManUtd-Bulgaria.com
  2. Не всички от играчите на Бъзби са от местната школа. През март 1953г., той подписва с централния нападател на Барнзли Томи Тейлър, за сумата от 29999 паунда. Тейлър успява да се сработи по идеален начин с Денис Вайълет, особенно през сезон 1955/56, когато и двамата успяват да отбележат поне по един гол в 21 от 27-те мача в които са били партньори на терена. Юнайтед печелят титлата осигурявайки си я на 7 Април 1956, след победа над Блекпул – отборът след победа над който си осигуриха и първият трофей (ФА Къп през 1948г). Средната възраст на отбора е едва 22 години. „Следи от детските люлки личаха по телата им, но те се представиха като истински мъже” – казва Бъзби, изпълнен с чувство на гордост. Следваше предизвикателството да се докаже че титлата през 1956г. не е била случайност и временен проблясък. Но пред Бъзби предизвикателството беше дори по-голямо – той не се задоволява с трофеите в Англия, и се прицелва в Европейската Купа. Юнайтед влизат в турнира за първи път през сезон 1956/57, без да получат нужната подкрепа от Английската Футболна Асоцияация. В квалификационния цикъл Червените Дяволи разгромяват на пух и прах белгийския шампион Андерлехт с 10-0 под прожекторите на Мейн Роуд, след като първия мач е спечелен с 2-0. Този резултат и до днес остава рекорден за най-голяма победа в турнирна среща. Следват победи над Борусия Дортмунд и Атлетик Билбао, като на полуфинала Юнайтед срещат великият Реал Мадрид, който ги отстранява с общ резултат 5-3. На домашна сцена, Червената армия продължава своя победоносен марш. Новата млада надежда Боби Чарлтън бележи два гола в своя дебют, което се оказва достатъчно за победата над Чартлтън Атлетик. Младежите печелят пета поредна Младежка Купа на Англия, като в отбора блесват още момчета, и конвейерът за млади таланти не спира своят ход. Следва поредната титла благодарение на страхотния тандем Тейлър-Вайълет, но голмайстор този път се оказва ирландецът Лиъм Уилън, със своите 26 гола. Юнайтед се превръщат в непобедим отбор – почти... Астън Вила им попречва да направят първият си Дубъл (Шампионска титла и ФА Къп), след като ги побеждава с 2-1 на Уембли. Питър МакПарлънд, който бележи победния гол за Вила, подхожда много грубо към нашият вратар Рей Ууд, като с грубото си влизане му счупва челюстта. Въпреки разочарованието, времето и бъдещето е пред Юнайтед. След като по-късно печелят трета поредна титла и правят поредния си поход в Европа, Бъзби привлича в отбора поредното голямо име – плащайки рекордна сума за онова време за вратаря Хари Грег. Сезонът 1957/58 се развива по познатият сценарий от предните два – с плавен прогрес в Англия и Европа. Февруари месец започва с голова фиеста и победа над Арсенал на Хайбъри. В един крайно интересен мач, Юнайтед побеждават „Топчиите” с 5-4; идеална подготовка за предстоящият втори четвъртфинал от турнира за Купата на Европейските Шампиони срещу Цървена Звезда Белград... Превод: Gaffer ManUtd-Bulgaria.com
  3. Трагедията в Мюнхен отне живота на двадесет и трима пасажери и членове на екипажа. Представяме Ви кратка визитка на осемте загинали футболисти на Юнайтед, и на тримата членове на клубната управа. Описанията са от спомените на техните близки и приятели, хората които са ги познавали най-добре. Роджър Бърн – 28г., защитник. 277 мача, 19 гола, 33 мача за Англия. „Аристократичен футболист, истински магьосник с бързината и маневреността си. Роджър беше бърз като стрела, но също така умееше да го прави с голяма грациозност, като балерина.” – Сър Мат Бъзби Джеф Бент – 25г., защитник. 12 мача. „Когато Джеф навърши двадесет години, имаше доста клубове които желаеха да го привлекат, но той остава верен на отбора. Умееше добре да се бори в защита, а шпагатите му не оставяха много шансове на противниковите нападатели. Роджър Бърн беше по-последователен в изявите си и много смел, може би това е причината Джеф да изиграе толкова малко срещи. Но все пак той притежаваше качества да бъде титуляр в който и да е отбор.” – Джими Мърфи Еди Коулман – 21г., дефанзивен-халф, 107 мача, 2 гола. „Еди беше много жизнерадостно момче и прекрасен играч. Той „приплъзваше” топката - никога не я риташе – като така доста умело финтираше противниците. Беше известен с прозвището „Въртеливият”. – Уилф МакГинес Дейвид Пег – 22г., нападател, 148 мача, 28 гола, 1 мач зя Англия. „Дейвид би се справил прекрасно във всеки един отбор, защото беше естествен талант, играеше най-силно в лефия фланг на атаката. Дейвид беше много, много интелигентен. Най-доброто ни ляво-крило в онези години. – Сър Мат Бъзби Марк Джоунс – 24г., дефанзивен халф, 120 мача, 1 гол. Йоркширецът Марк беше симпатичен младеж, но повярвайте ми – на терена беше непоколебим и безпощаден. Поради тази причина малцина се сприятелиха с него, било то на терена или извън него.” – Бил Фоулкс. Дънкан Едуърдс – 21г., дефанзивен-халф, 175 мача, 21 гола, 18 мача за Англия с 5 гола. „Всеки път когато чуех Мохамед Али да заявява пред Света че е най-великият, усмивка се появяваше на лицето ми. Най-великият от всички велики, беше футболистът Дънкан Едуърдс.” – Джими Мърфи „Единственият футболист който някога ме е карал да се чувствам нискостоящ.” – Сър Боби Чарлтън Томи Тейлър – 26г., нападател, 189 мача, 128 гола, 19 мача за Англия със 16 гола. „Нареждам го сред най-добрите централни нападатели за всички времена, като той дори не успя да разкрие пълният си потенциал. Той беше типичният безцеремонен Йоркширец, във всяко едно отношение. Често обичаше да се шегува правейки се на клоун, и беше един страхотен отборен играч.” – Бил Фоулкс Лиъм „Били” Уилън – 22г., нападател, 96 мача, 52 гола, 4 мача за Ейре. „Били беше истински магьосник с топка в крака. Не знам дали той рабра колко наистина добър футболист е, и какво бъдеще го очакваше. Нападател от световна класа, няма съмнение в това. Погледът му над играта и прецизните му пасове бяха удивителни.” – Албърт Скенлън Уолтър Крикмър – клубен секретар / Том Къри – треньор / Бърт Уоли – треньор "Уолтър Крикмър винаги ми е напомнял на едно малко "динамо" - никога не се тревожеше излишно, и нищо не можеше да го спре. Том Къри бе за повечето от нас като баща – много силен човек. Бърт Уейли ми оказа голяма подкрепа и ми помогна много по времето когато работихме заедно – прекрасен приятел.” – Бил Фоулкс Превод: Gaffer ManUtd-Bulgaria.com
  4. Половината отбор на Манчестър Юнайтед загива при самолетна катастрофа край Мюнхен на 6 февруари 1958 година – преди 65 години. Германският таблиод “Билд” припомня за тогавашната трагедия с историите на двама от преживелите катастрофата играчи на Червените Дяволи, които са се върнали в Мюнхен, за да преживеят отново горчивите си спомени от тогава. На срещата, организирана от изданието за двамата бивши футболисти на Манчестър Юнайтед, присъства и Карл-Хайнц Зефер, който е един от първите, които се притичат на помощ след катастрофата на самолета. Тримата господа не могат да си спомнят един за друг, тъй като единствената тяхна среща досега се е състояла преди 65 години при драматичните тогава обстоятелства. “Аз бях на 18 тогава, а на колко беше ти?”, пита Кени Морганс, а Карл-Хайнц Зефер отговаря: “На 20”. Албърт Скенлон се усмихва и казва: “Тогава аз бях на 22, най-старият…”. Тогава, това е било 6 февруари 1958 година. Онзи съдбоносен ден, в който 23-ма човека намериха смъртта си, когато самолетът с витла се разбива при третия си опит да излети при снеговалеж от летището в Рийм (б.а. край Мюнхен). “На два пъти не можахме да излетим и се връщахме в чакалнята на летището и пиехме кафе. Чувствахме се зле”, си спомнят двамата тогавашни футболисти на Манчестър Юнайтед, намирайки се отново на летището в Мюнхен. На борда на самолета тогава са били: екипажът на самолета, една югославянка с нейната дъщеря, спортни журналисти, функционери и отборът на Манчестър Юнайтед, който се връщал от мач за КЕШ, който се е играл в Белград с Цървена Звезда и е завършил 3:3. По случай юбилея (миналата година) на тази трагедия “Билд” събира тримата, преживели трагедията тогава отново. Морганс сподели: “Ние сме щастливи, че ни се предоставя възможността да се изкажем. За помощниците в спасителната акция тогава бе много опасно, тъй като имаше опасност от експлозия. Винаги сме имали нуждата да благодарим, но как трябваше да го направим?”. От “Билд” придружават Морганс (на 68 години) и Скенлон (на 72 години) в едно пътуване до миналото. До някогашния терминал на летището в Рийм, до възпоменателния паметник на мястото на катастрофата и до клиниката до река Изар, където те са били оперирани и подложени на допълнителни медицински грижи. Двамата англичани посетиха и 81-годишния Матиас Емрих, който преди 50 години също се е притекъл на помощ, когато е видял трагедията от камиона, който тогава е карал. Тогава Морганс е бил издирван дълго, тъй като при неразборията в самолета е изпаднал в безсъзнание и е паднал в багажното отделение. “Това е неописуемо чувство, да се завърна на това място”, казва Морганс, който е взел със себе си съпругата си Стефани, която преди 50 години е била негова любима на едва 17-годишна възраст. Тя си спомня: “Бяха ужасни часове на неинформираност. Нещастието повлия на нашия живот и струва кариерата на Кени. Но какво значение има? Той преживя и ние сме заедно. Това е най-важното”. През юли 1959 година те двата вдигат сватба и Морганс се решава отново да лети със самолет за медения им месец. За разлика от него Албърт Скенлон никога повече не се качва на самолет. И сега той е извървял дългия път от Манчестър до Мюнхен с влак. Трагедията обаче все още е в спомените му. “За сблъсъка не знам много. Аз се събудих от кома едва няколко дни след това”, разказва Скенлон. Той допълва: “Имах много счупвания и фрактура на черепа. Най-лошата болка бе, когато разбрах, какво се бе случило. Събудих се в стая с пет от моите съотборници и си мислех, че другите сигурно са в съседните помещения. Тогава ми казаха истината”. И сега 50 години по-късно гласът на Скенлон трепери, докато говори. Човек само може да предположи, колко му е трудно отново да мисли за своите мъртви съотборници, за Роджър Бърн, Еди Колман, Марк Джоунс, Дейвид Пег, Томи Тейлър, Джоф Бент, Лиам Уелън и Дънкън Едуартс. През 1957 година те всичките заедно стават шампиони на Англия, а на 5 февруари участват в мача срещу Цървена Звезда в Белград (3:3) – полуфинал за КЕШ. Само ден по-късно всичко това вече няма никакво значение. Или пък има? Скенлон прекарва 9 седмици в клиника край река Изар в Мюнхен – най-дълго от всички ранени, но оцелели. Когато той отново се завърна в интензивното отделение, където тогава са му спасили живота, Скенлон разказа, как футболът е дал надежда на преживелите трагедията. “Всички отново искахме да играем. Мислите ни бяха насочени към Юнайтед”. Стига се до там, че следващият мач на отбора за Купата на Англия срещу Шефилд Юнайтед да се проследи на живо от болничната стая. Как е било възможно това преди 50 години? “С два телефона, постоянна връзка. Независимо колко скъпо струваше. Но го имаше и това ужасно чувство. Да слушаш мача и да си казваш, че там трябваше да играем и ние….”, отговаря Скенлон. Друг оживял при тогавашната катастрофа е треньорът Мат Бъзби, който изгражда нов отбор около легендата Боби Чарлтън. Пет години по-късно, докато Манчестър Юнайтед отново печели трофей и това е Купата на Англия. През 1968 година Червените Дяволи стават и европейски клубни шампиони. Скенлон и Морганс вече не присъствали в състава. Те продължили своите кариери за кратко, но никога повече не играли толкова добре, както преди нещастието от Мюнхен. “За мен всичко във футбола се промени”, разказва Морганс, който въз основа на раните си е отказал да участва на Световното първенство по футбол през 1958 година в Швеция. “Винаги, когато стъпех на терена тогава, ми липсваха моите мъртви приятели”, казва той. Морганс ръководи по-късно пъб в Кардиф. В момента той живее с жена си в Суонзи. Скенлон започнал да работи на пристанище, а днес живее в Манчестър. И двамата са останали вечни фенове на Юнайтед. “Все още треперя при всеки мач на отбора. От суеверия дори не се бръсна преди мач, както правех и по-рано…”, завършва Скенлон при обиколката в Мюнхен.
  5. През 1958 година Манчестър Юнайтед изживява огромна трaгeдия. Един мач връща надеждата. Драго Симеонов, Дарик радио Петнайсетина букета, няколко шалчета, купчина изписани листове и една фланелка с номер 58 на гърба. Това оставиха миналия петък скромна групичка фенове на Манчестър Юнайтед в подножието на паметната плоча в югоизточния ъгъл на Олд Трафорд, напомняща Мюнхенската трагедия. Нямаше ги тълпите, запалянковци от миналата година (когато беше половинвековният юбилей), нямаше богослужение на стадиона, специални транспаранти, ретроекипи и футболисти, свели глава в минута мълчание. Дори официалният сайт на Червените Дяволи пропусна да отбележи подобаващо датата и остави тържествените приказки вероятно за 6 февруари 2018, когато ще се навършат шест десетилетия от инцидента. В неделя Юнайтед небрежно би Уест Хам на Ъптън Парк и всичко продължи постарому. Който си спомнил за Мюнхен – спомнил. Който не – негов си проблем.. Казват, че силата се състои в това, не да отвръщаш на ударите или да бягаш от тях, а да продължиш пътя си непроменен. Днес в Манчестър отдавна са преодолели шока от трагедията, но през февруари 1958 съставът е обезкървен и смазан психически. Седем титуляри са мъртви; осмият – Дънкън Едуърдс, бере душа в болница; критично е състоянието и на треньора Мат Бъзби. Първенството и мачовете за купата обаче трябва да продължат въпреки краткото отлагане. Никой не смее да прогнозира какво ще се случи с шампиона на страната в следващите месеци. На 19 февруари (т.е. идният четвъртък) се навършват 51 години от първия мач на Юнайтед след катастрофата. Сериозно се съмняваме някой (дори в добрата стара Англия) да се юрне да напомня за това, така че позволете ни да ви разкажем за тази уникална среща – осминафинала за ФА Къп срещу Шефийлд Уензди. Шефийлд Уензди не са кой знае колко силен съперник по онова време. В турнира са победили с триста зора третодивизионния Хъл Сити и когато в края на януари става ясно, че ще играят срещу Юнайтед, малцина хранят надежди за продължаване. Фаталният полет 609 на Бритиш Юропиън Еъруейс променя ситуацията. Фаворитът в срещата вече е друг. Най-малко поради факта, че никой не знае откъде Манчестър ще намери играчи за мача. Бебетата на Бъзби са покосени, ядрото, изнесло шампионския сезон, мачовете за КЕШ и защитата на титлата у дома вече не съществува. Отборът не притежава дълга резервна скамейка; средната възраст на играчите му е била едва 24 години, така че кой би предположил, че в един момент 8 от тях ще трябва да бъдат заменени. За да не влошат състоянието на тежкоранения Бъзби, близките му крият истината за трагедията и треньорът не може да даде никакви указания от болницата. На програмата преди мача там, където трябва да са отпечатани имената на играчите, за първи път в историята на английския футбол има празни места. По-късно всеки от зрителите на Олд Трафорд (близо 60 000) сам ще ги попълни. Въпросната програма преди срещата е важна и в един друг аспект. На нея пише United will go on – Юнайтед ще продължи. В уводните думи председателят Харълд Хардман пише: “Клубът има дълг към публиката и футбола . Ние ще продължим дори, ако това означава да търпим тежки загуби. Изправени сме пред трагедия, за която ще тъжим години наред, но в нея не сме сами. Безпрецедентният удар върху британския футбол развълнува сърцата на милиони”. Хубави думи, несъмнено трогателни, но те съвсем не решават въпроса със състава за мача, макар че на никой в Манчестър не му е до футбол в този момент. Джими Мърфи – помощник-треньорът, който е пропуснал съдбовния полет, за да води Уелс в световна квалификация, получава нареждане от Бъзби: “Продължавай да развяваш знамето”. Само че Мърфи може да разчита само на двама от някогашните титуляри – Хари Грег и Бил Фоулкс. Той има едва седмица, за да стегне тим, с който да излезе срещу Уензди. В този ограничен срок помощник-треньорът предприема няколко спешни хода – привлича халфовете Ърни Тейлър от Блекпул и Стан Краутър от Астън Вила. Първият е на цели 33 години и е в залеза на кариерата си. Вторият пък подписва точно 75 минути преди мача и е единственият футболист на Острова, играл легално за два различни тима в ФА Къп в рамките на един сезон. Шанс за изява получават повечето резерви сред които и младият защитник Шей Бренън. Мачът срещу Уензди ще е неговият официален дебют. Манчестър Юнайтед никога не е излизал с по-странен състав на терена. В 19:30 Олд Трафорд вече се пръска по шевовете. Запалянковците обаче не пеят обичайните песни. Нещо съвсем друго се носи из въздуха. Албърт Кюиксъл, футболист по онова време на Уензди (и по-късно на Юнайтед), споделя: “Моментално разбрахме, че нямахме никакъв шанс. Целият стадион искаше Манчестър Юнайтед да победи. Целият свят го искаше”. Обективен репортаж на срещата в историята липсва. Просто защото никой не е в състояние да наблюдава безпристрастно този мач. Резервите на Юнайтед така се раздават на терена, все едно от тази среща зависи животът им. Всъщност си е точно така. На карта е заложено възкръсването на един велик отбор. Или окончателното му потъване. Публиката прекарва целия мач на крака, аплодирайки всяко докосване на топката. Дебютантът Бренън вкарва два, още един добавя 18-годишният Алекс Доусън. Шефилд Уензди губи с 3:0, но в края на мача играчите прегръщат противниците си, защото това не е обикновен мач. Тук има нещо много повече от футбол. Играчи и публика трябва да победят не просто противник в турнира за купата, а сполетялата ги неописуема трагедия. На крилете на тази емоция по невероятен начин Юнайтед успява да победи още Уест Бромич Албиън и Фулъм и стига до финала за Купата срещу Болтън. Същият този Болтън, който два месеца по-рано в мач за първенство губи със 7:2 от Бебетата на Бъзби, сега надделява с 2:0. Ентусиазмът на феновете на Юнайтед не е достатъчен и способностите на резервите си казват думата. Шампионът завършва девети в първенството, следващите години ще са особено трудни. Два месеца след инцидента Мат Бъзби се завръща на кормилото на отбора, но Цветята на Манчестър вече ги няма, може би най-доброто поколение британски играчи остава в пепелта на полет 609. Петнайсетината букета пред възпоменателната плоча на Олд Трафорд вече са прибрани, а сегашните възпитаници на Сър Алекс Фъргюсън едва ли страдат от излишни сантименти. Като запалянковци обаче ние бяхме длъжни до отбележим историческия първи мач след катастрофата – мача, в който един голям клуб възкръсна, а знамето продължи да се вее.
  6. Датата 6-ти февруари винаги ще бъде очертавана с кръгче на календара от всички свързани с Манчестър Юнайтед. На този ден през 1958 година, най-мрачният ден в историята на Юнайтед, двадесет и трима души – включително осем футболисти и трима членове на клубната управа – загинаха при самолетна катастрофа в Мюнхен. На връщане от мача в Белград, за Купата на Европейските Шампиони (сегашна Шампионска Лига) срещу Цървена Звезда, самолетът прави междинно кацане в Германия за да презареди. Лошото време възпрепятства нормалното излитане на самолета, и първите два опита се оказват неуспешни. Третият опит за излитане от пистата се оказва фатален – самолетът катастрофира. Двадесет и двама от пътниците на борда умират на място, докато Дънкън Едуърдс – един от осемте футболисти – умира петнадесет дни по-късно в болница, вследствие на контузиите и нараняванията които е получил. Трагедията оставя незаличимо черно петно в историята на Манчестър Юнайтед. Сър Мат Бъзби – който също е получил доста травми от катастрофата – успява да преодолее нараняванията си и изгражда нов велик отбор, който спечелва Европейската Купа десет години по-късно. Роджър Бърн (28), Еди Коулман (21), Марк Джоунс (24), Дейвид Пег (22), Томи Тейлър (26), Джеф Бент (25), Лиъм Уелън (22), и Дънкън Едуърдс (21) – всички те загиват, заедно с клубния секретар Уолтър Крикмър, и треньорите Том Къри и Бърт Уейли. Никога няма да ги забравим.
  7. Дългогодишният фен на Юнайтед Фред Дон (собственик на букмейкърската къща “BetFred”) си спомня с тъга за Бебетата на Бъзби… Роден съм и израснах в Ордсол, където нямаш друг избор освен да си фен на Манчестър Юнайтед. Олд Трафорд беше само на една миля от дома ми, а училището, в което учех се намираше на улица “Трафорд Роуд” и беше известно като “училището за фенове на Юнайтед”. В действителност, не си спомням да имаше дори един фен на Сити. Прибирах се от училище на този ден през 1958 г., когато за пръв път чух за трагедията в Мюнхен. Бях на 14 години тогава, някой спомена в автобуса, че отборът на Юнайтед е претърпял катастрофа със самолет. В първия момент си помислих, че едва ли ще е нещо сериозно. Предположих, че вестникарите пак са раздули нещата, а те бяха много способни в това отношение. Когато се прибрах у дома, веднага хванах вестника да търся новината. Бях шокиран. Всеки реагира на такива трагедии в живота си – като например, когато Джордж Кенеди беше застрелян, или когато разрушиха Кулите Близнаци – такива неща се запечатват в съзнанието ти. Но трагедията в Мюнхен е споменът, който е запазен най-силно в съзнанието ми и се откроява над всички, защото засяга нещо, с което съм тясно свързан и живея в близост. Джоф Бент и Еди Коулман бяха от окръг Салфорд, точно като мен. Еди дори е играл в същата детска формация, в която играех и аз. За мен, едно 14-годишно дете, Еди Коулман беше фантастичен играч. Имаше наперена походка и всички хлапета го подражавахме и искахме да сме като него. Нали се сещате, както всички деца искат да приличат на своите рок-идоли? Е, аз попадах в тази група деца. По онова време нямахме дори телевизори – страната още се отърсваше от войната и тези момчета бяха всичко за нас. Спомням си как ходих да гледам една тренировка в закрито помещение, понеже на базата The Cliff беше много студено и тревата беше замръзнала. Дънкан Едуърдс изрита една топка, която се насочи право към мен, и инстинктивно се обърнах, за да се предпазя от удара. Уцели ме по гърба и доста ме заболя. Но Дънкан дойде при мен и ми се извини лично. После, когато тренировката завърши, го видях как се качва на велосипеда си и поема към къщи. Такива бяха времената тогава. На следващия ден след катастрофата, петък 7-ми февруари, в училище всички ридаеха. Деца стояха в двора и просто плачеха. Сутрин имахме задължително събиране пред входа на училището, но всички се бяха пръснали наоколо и страдаха. Когато се замислиш за младежките години на играчи като Пол Скоулс, Дейвид Бекъм, Ники Бът, Райън Гигс, Гари и Фил Невил, и това което постигнаха впоследствие – ще се досетиш какво бъдеще се очертаваше към края на 50-те години на миналия век. Мюнхен беше една от най-големите несправедливости в живота.. Бях на първия мач на Олд Трафорд след трагедията, когато Юнайтед биха с 3-0 Шефийлд Уензди, и все още си пазя билета от този ден. Спомням си, че стадиона беше претъпкан, хората бяха се свили като сардини по трибуните. Разбира се, тогава нямаше забрана възрастните да държат децата си в ръце или просто да ги сложат пред себе си за да могат да гледат мача. Въпреки това, на моменти беше трудно да се наблюдава нормално, но това да гледаш със сълзи на очи как Юнайтед отново излиза на терена беше невероятно. Ако трябва да бъда честен, съжалих отбора на Шефийлд. В този ден имаха срещу себе си 70 000 играчи. Нямаше начин да спечелят. Гледал съм как Юнайтед печели много титли и отличия оттогава насам, но Бебетата на Бъзби бяха много, много специални. Тимът който загина в Мюнхен е любимият ми тим.
×
×
  • Create New...