Jump to content
MUBG | Българският форум на Манчестър Юнайтед

Търси

Показване на резултати за етикета 'Бебетата на Бъзби'.



Още опции

  • Търси по етикети

    Въведете етикети, разделени със запетаи.
  • Търси по автор

Вид съдържание


Форуми

Липсва информация.

Новини

  • Последни новини
  • Обзор след мача
  • Мнението на тен Хаг
  • Интервюта
  • Блог
  • Предсезонно турне
  • Трансфери
  • На днешната дата
  • Жени
  • Резерви и Академия
  • Какво пише пресата
  • Бебетата на Бъзби

Търси резултати в...

Намери резултати, които съдържат...


Дата на създаване

  • Start

    End


Последно обновени

  • Start

    End


Filter by number of...

Присъединил се

  • Start

    End


Група


AIM


MSN


Website URL


ICQ


Yahoo


Jabber


Skype


Местоположение


Интереси


Skype


Twitter


Име


Любим Футболист

Намерени 3 резултата

  1. Половината отбор на Манчестър Юнайтед загива при самолетна катастрофа край Мюнхен на 6 февруари 1958 година – преди 65 години. Германският таблиод “Билд” припомня за тогавашната трагедия с историите на двама от преживелите катастрофата играчи на Червените Дяволи, които са се върнали в Мюнхен, за да преживеят отново горчивите си спомени от тогава. На срещата, организирана от изданието за двамата бивши футболисти на Манчестър Юнайтед, присъства и Карл-Хайнц Зефер, който е един от първите, които се притичат на помощ след катастрофата на самолета. Тримата господа не могат да си спомнят един за друг, тъй като единствената тяхна среща досега се е състояла преди 65 години при драматичните тогава обстоятелства. “Аз бях на 18 тогава, а на колко беше ти?”, пита Кени Морганс, а Карл-Хайнц Зефер отговаря: “На 20”. Албърт Скенлон се усмихва и казва: “Тогава аз бях на 22, най-старият…”. Тогава, това е било 6 февруари 1958 година. Онзи съдбоносен ден, в който 23-ма човека намериха смъртта си, когато самолетът с витла се разбива при третия си опит да излети при снеговалеж от летището в Рийм (б.а. край Мюнхен). “На два пъти не можахме да излетим и се връщахме в чакалнята на летището и пиехме кафе. Чувствахме се зле”, си спомнят двамата тогавашни футболисти на Манчестър Юнайтед, намирайки се отново на летището в Мюнхен. На борда на самолета тогава са били: екипажът на самолета, една югославянка с нейната дъщеря, спортни журналисти, функционери и отборът на Манчестър Юнайтед, който се връщал от мач за КЕШ, който се е играл в Белград с Цървена Звезда и е завършил 3:3. По случай юбилея (миналата година) на тази трагедия “Билд” събира тримата, преживели трагедията тогава отново. Морганс сподели: “Ние сме щастливи, че ни се предоставя възможността да се изкажем. За помощниците в спасителната акция тогава бе много опасно, тъй като имаше опасност от експлозия. Винаги сме имали нуждата да благодарим, но как трябваше да го направим?”. От “Билд” придружават Морганс (на 68 години) и Скенлон (на 72 години) в едно пътуване до миналото. До някогашния терминал на летището в Рийм, до възпоменателния паметник на мястото на катастрофата и до клиниката до река Изар, където те са били оперирани и подложени на допълнителни медицински грижи. Двамата англичани посетиха и 81-годишния Матиас Емрих, който преди 50 години също се е притекъл на помощ, когато е видял трагедията от камиона, който тогава е карал. Тогава Морганс е бил издирван дълго, тъй като при неразборията в самолета е изпаднал в безсъзнание и е паднал в багажното отделение. “Това е неописуемо чувство, да се завърна на това място”, казва Морганс, който е взел със себе си съпругата си Стефани, която преди 50 години е била негова любима на едва 17-годишна възраст. Тя си спомня: “Бяха ужасни часове на неинформираност. Нещастието повлия на нашия живот и струва кариерата на Кени. Но какво значение има? Той преживя и ние сме заедно. Това е най-важното”. През юли 1959 година те двата вдигат сватба и Морганс се решава отново да лети със самолет за медения им месец. За разлика от него Албърт Скенлон никога повече не се качва на самолет. И сега той е извървял дългия път от Манчестър до Мюнхен с влак. Трагедията обаче все още е в спомените му. “За сблъсъка не знам много. Аз се събудих от кома едва няколко дни след това”, разказва Скенлон. Той допълва: “Имах много счупвания и фрактура на черепа. Най-лошата болка бе, когато разбрах, какво се бе случило. Събудих се в стая с пет от моите съотборници и си мислех, че другите сигурно са в съседните помещения. Тогава ми казаха истината”. И сега 50 години по-късно гласът на Скенлон трепери, докато говори. Човек само може да предположи, колко му е трудно отново да мисли за своите мъртви съотборници, за Роджър Бърн, Еди Колман, Марк Джоунс, Дейвид Пег, Томи Тейлър, Джоф Бент, Лиам Уелън и Дънкън Едуартс. През 1957 година те всичките заедно стават шампиони на Англия, а на 5 февруари участват в мача срещу Цървена Звезда в Белград (3:3) – полуфинал за КЕШ. Само ден по-късно всичко това вече няма никакво значение. Или пък има? Скенлон прекарва 9 седмици в клиника край река Изар в Мюнхен – най-дълго от всички ранени, но оцелели. Когато той отново се завърна в интензивното отделение, където тогава са му спасили живота, Скенлон разказа, как футболът е дал надежда на преживелите трагедията. “Всички отново искахме да играем. Мислите ни бяха насочени към Юнайтед”. Стига се до там, че следващият мач на отбора за Купата на Англия срещу Шефилд Юнайтед да се проследи на живо от болничната стая. Как е било възможно това преди 50 години? “С два телефона, постоянна връзка. Независимо колко скъпо струваше. Но го имаше и това ужасно чувство. Да слушаш мача и да си казваш, че там трябваше да играем и ние….”, отговаря Скенлон. Друг оживял при тогавашната катастрофа е треньорът Мат Бъзби, който изгражда нов отбор около легендата Боби Чарлтън. Пет години по-късно, докато Манчестър Юнайтед отново печели трофей и това е Купата на Англия. През 1968 година Червените Дяволи стават и европейски клубни шампиони. Скенлон и Морганс вече не присъствали в състава. Те продължили своите кариери за кратко, но никога повече не играли толкова добре, както преди нещастието от Мюнхен. “За мен всичко във футбола се промени”, разказва Морганс, който въз основа на раните си е отказал да участва на Световното първенство по футбол през 1958 година в Швеция. “Винаги, когато стъпех на терена тогава, ми липсваха моите мъртви приятели”, казва той. Морганс ръководи по-късно пъб в Кардиф. В момента той живее с жена си в Суонзи. Скенлон започнал да работи на пристанище, а днес живее в Манчестър. И двамата са останали вечни фенове на Юнайтед. “Все още треперя при всеки мач на отбора. От суеверия дори не се бръсна преди мач, както правех и по-рано…”, завършва Скенлон при обиколката в Мюнхен.
  2. През 1958 година Манчестър Юнайтед изживява огромна трaгeдия. Един мач връща надеждата. Драго Симеонов, Дарик радио Петнайсетина букета, няколко шалчета, купчина изписани листове и една фланелка с номер 58 на гърба. Това оставиха миналия петък скромна групичка фенове на Манчестър Юнайтед в подножието на паметната плоча в югоизточния ъгъл на Олд Трафорд, напомняща Мюнхенската трагедия. Нямаше ги тълпите, запалянковци от миналата година (когато беше половинвековният юбилей), нямаше богослужение на стадиона, специални транспаранти, ретроекипи и футболисти, свели глава в минута мълчание. Дори официалният сайт на Червените Дяволи пропусна да отбележи подобаващо датата и остави тържествените приказки вероятно за 6 февруари 2018, когато ще се навършат шест десетилетия от инцидента. В неделя Юнайтед небрежно би Уест Хам на Ъптън Парк и всичко продължи постарому. Който си спомнил за Мюнхен – спомнил. Който не – негов си проблем.. Казват, че силата се състои в това, не да отвръщаш на ударите или да бягаш от тях, а да продължиш пътя си непроменен. Днес в Манчестър отдавна са преодолели шока от трагедията, но през февруари 1958 съставът е обезкървен и смазан психически. Седем титуляри са мъртви; осмият – Дънкън Едуърдс, бере душа в болница; критично е състоянието и на треньора Мат Бъзби. Първенството и мачовете за купата обаче трябва да продължат въпреки краткото отлагане. Никой не смее да прогнозира какво ще се случи с шампиона на страната в следващите месеци. На 19 февруари (т.е. идният четвъртък) се навършват 51 години от първия мач на Юнайтед след катастрофата. Сериозно се съмняваме някой (дори в добрата стара Англия) да се юрне да напомня за това, така че позволете ни да ви разкажем за тази уникална среща – осминафинала за ФА Къп срещу Шефийлд Уензди. Шефийлд Уензди не са кой знае колко силен съперник по онова време. В турнира са победили с триста зора третодивизионния Хъл Сити и когато в края на януари става ясно, че ще играят срещу Юнайтед, малцина хранят надежди за продължаване. Фаталният полет 609 на Бритиш Юропиън Еъруейс променя ситуацията. Фаворитът в срещата вече е друг. Най-малко поради факта, че никой не знае откъде Манчестър ще намери играчи за мача. Бебетата на Бъзби са покосени, ядрото, изнесло шампионския сезон, мачовете за КЕШ и защитата на титлата у дома вече не съществува. Отборът не притежава дълга резервна скамейка; средната възраст на играчите му е била едва 24 години, така че кой би предположил, че в един момент 8 от тях ще трябва да бъдат заменени. За да не влошат състоянието на тежкоранения Бъзби, близките му крият истината за трагедията и треньорът не може да даде никакви указания от болницата. На програмата преди мача там, където трябва да са отпечатани имената на играчите, за първи път в историята на английския футбол има празни места. По-късно всеки от зрителите на Олд Трафорд (близо 60 000) сам ще ги попълни. Въпросната програма преди срещата е важна и в един друг аспект. На нея пише United will go on – Юнайтед ще продължи. В уводните думи председателят Харълд Хардман пише: “Клубът има дълг към публиката и футбола . Ние ще продължим дори, ако това означава да търпим тежки загуби. Изправени сме пред трагедия, за която ще тъжим години наред, но в нея не сме сами. Безпрецедентният удар върху британския футбол развълнува сърцата на милиони”. Хубави думи, несъмнено трогателни, но те съвсем не решават въпроса със състава за мача, макар че на никой в Манчестър не му е до футбол в този момент. Джими Мърфи – помощник-треньорът, който е пропуснал съдбовния полет, за да води Уелс в световна квалификация, получава нареждане от Бъзби: “Продължавай да развяваш знамето”. Само че Мърфи може да разчита само на двама от някогашните титуляри – Хари Грег и Бил Фоулкс. Той има едва седмица, за да стегне тим, с който да излезе срещу Уензди. В този ограничен срок помощник-треньорът предприема няколко спешни хода – привлича халфовете Ърни Тейлър от Блекпул и Стан Краутър от Астън Вила. Първият е на цели 33 години и е в залеза на кариерата си. Вторият пък подписва точно 75 минути преди мача и е единственият футболист на Острова, играл легално за два различни тима в ФА Къп в рамките на един сезон. Шанс за изява получават повечето резерви сред които и младият защитник Шей Бренън. Мачът срещу Уензди ще е неговият официален дебют. Манчестър Юнайтед никога не е излизал с по-странен състав на терена. В 19:30 Олд Трафорд вече се пръска по шевовете. Запалянковците обаче не пеят обичайните песни. Нещо съвсем друго се носи из въздуха. Албърт Кюиксъл, футболист по онова време на Уензди (и по-късно на Юнайтед), споделя: “Моментално разбрахме, че нямахме никакъв шанс. Целият стадион искаше Манчестър Юнайтед да победи. Целият свят го искаше”. Обективен репортаж на срещата в историята липсва. Просто защото никой не е в състояние да наблюдава безпристрастно този мач. Резервите на Юнайтед така се раздават на терена, все едно от тази среща зависи животът им. Всъщност си е точно така. На карта е заложено възкръсването на един велик отбор. Или окончателното му потъване. Публиката прекарва целия мач на крака, аплодирайки всяко докосване на топката. Дебютантът Бренън вкарва два, още един добавя 18-годишният Алекс Доусън. Шефилд Уензди губи с 3:0, но в края на мача играчите прегръщат противниците си, защото това не е обикновен мач. Тук има нещо много повече от футбол. Играчи и публика трябва да победят не просто противник в турнира за купата, а сполетялата ги неописуема трагедия. На крилете на тази емоция по невероятен начин Юнайтед успява да победи още Уест Бромич Албиън и Фулъм и стига до финала за Купата срещу Болтън. Същият този Болтън, който два месеца по-рано в мач за първенство губи със 7:2 от Бебетата на Бъзби, сега надделява с 2:0. Ентусиазмът на феновете на Юнайтед не е достатъчен и способностите на резервите си казват думата. Шампионът завършва девети в първенството, следващите години ще са особено трудни. Два месеца след инцидента Мат Бъзби се завръща на кормилото на отбора, но Цветята на Манчестър вече ги няма, може би най-доброто поколение британски играчи остава в пепелта на полет 609. Петнайсетината букета пред възпоменателната плоча на Олд Трафорд вече са прибрани, а сегашните възпитаници на Сър Алекс Фъргюсън едва ли страдат от излишни сантименти. Като запалянковци обаче ние бяхме длъжни до отбележим историческия първи мач след катастрофата – мача, в който един голям клуб възкръсна, а знамето продължи да се вее.
  3. Дългогодишният фен на Юнайтед Фред Дон (собственик на букмейкърската къща “BetFred”) си спомня с тъга за Бебетата на Бъзби… Роден съм и израснах в Ордсол, където нямаш друг избор освен да си фен на Манчестър Юнайтед. Олд Трафорд беше само на една миля от дома ми, а училището, в което учех се намираше на улица “Трафорд Роуд” и беше известно като “училището за фенове на Юнайтед”. В действителност, не си спомням да имаше дори един фен на Сити. Прибирах се от училище на този ден през 1958 г., когато за пръв път чух за трагедията в Мюнхен. Бях на 14 години тогава, някой спомена в автобуса, че отборът на Юнайтед е претърпял катастрофа със самолет. В първия момент си помислих, че едва ли ще е нещо сериозно. Предположих, че вестникарите пак са раздули нещата, а те бяха много способни в това отношение. Когато се прибрах у дома, веднага хванах вестника да търся новината. Бях шокиран. Всеки реагира на такива трагедии в живота си – като например, когато Джордж Кенеди беше застрелян, или когато разрушиха Кулите Близнаци – такива неща се запечатват в съзнанието ти. Но трагедията в Мюнхен е споменът, който е запазен най-силно в съзнанието ми и се откроява над всички, защото засяга нещо, с което съм тясно свързан и живея в близост. Джоф Бент и Еди Коулман бяха от окръг Салфорд, точно като мен. Еди дори е играл в същата детска формация, в която играех и аз. За мен, едно 14-годишно дете, Еди Коулман беше фантастичен играч. Имаше наперена походка и всички хлапета го подражавахме и искахме да сме като него. Нали се сещате, както всички деца искат да приличат на своите рок-идоли? Е, аз попадах в тази група деца. По онова време нямахме дори телевизори – страната още се отърсваше от войната и тези момчета бяха всичко за нас. Спомням си как ходих да гледам една тренировка в закрито помещение, понеже на базата The Cliff беше много студено и тревата беше замръзнала. Дънкан Едуърдс изрита една топка, която се насочи право към мен, и инстинктивно се обърнах, за да се предпазя от удара. Уцели ме по гърба и доста ме заболя. Но Дънкан дойде при мен и ми се извини лично. После, когато тренировката завърши, го видях как се качва на велосипеда си и поема към къщи. Такива бяха времената тогава. На следващия ден след катастрофата, петък 7-ми февруари, в училище всички ридаеха. Деца стояха в двора и просто плачеха. Сутрин имахме задължително събиране пред входа на училището, но всички се бяха пръснали наоколо и страдаха. Когато се замислиш за младежките години на играчи като Пол Скоулс, Дейвид Бекъм, Ники Бът, Райън Гигс, Гари и Фил Невил, и това което постигнаха впоследствие – ще се досетиш какво бъдеще се очертаваше към края на 50-те години на миналия век. Мюнхен беше една от най-големите несправедливости в живота.. Бях на първия мач на Олд Трафорд след трагедията, когато Юнайтед биха с 3-0 Шефийлд Уензди, и все още си пазя билета от този ден. Спомням си, че стадиона беше претъпкан, хората бяха се свили като сардини по трибуните. Разбира се, тогава нямаше забрана възрастните да държат децата си в ръце или просто да ги сложат пред себе си за да могат да гледат мача. Въпреки това, на моменти беше трудно да се наблюдава нормално, но това да гледаш със сълзи на очи как Юнайтед отново излиза на терена беше невероятно. Ако трябва да бъда честен, съжалих отбора на Шефийлд. В този ден имаха срещу себе си 70 000 играчи. Нямаше начин да спечелят. Гледал съм как Юнайтед печели много титли и отличия оттогава насам, но Бебетата на Бъзби бяха много, много специални. Тимът който загина в Мюнхен е любимият ми тим.
×
×
  • Create New...