Jump to content
Sign in to follow this  
Devilment

ЗА/ПРОТИВ

Оцени тази тема

Препоръчани публикации

Идеята за статиите "ЗА/ПРОТИВ" датира от месец Септември 2005г. Неин създател беше F.Totti (наш потребител).

В какво точно се състои тази идея:
Статиите се избират според актуалността си и интереса към тях.

По избраната статия пишат двама автори. Те се избират в отделна тема, като се предлагат от нашите потребители. Двамата с най-много вотове в своя полза, са тези които ще пишат.

Внимание: Тези статии не се правят, за да се води словесна битка между авторите, нито да бъдат гневно насочени към читателите, а с единствената цел всеки от двамата пишещи да изкаже личното си мнение.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Лоялността в съвременния футбол
Да, съществува.

Лоялността е понятие, което често размива своя истински смисъл в наши дни. В съвременния футбол на доминация и „чичко паричковци”, всеки един играч може да се изкуши и да стъпи встрани от правия път. Разумът и средата са нещата, които те карат да останеш здраво стъпил на земята.

Според мен, за изчезване на лоялните футболисти не може да се говори. Дори и през XXI век, когато парите владеят света, има хора, които остават верни на своята кауза и защитават клубните цветове, които са ги изградили като личности на терена. Ще се опитам да изброя няколко играчи, доказали се пред света със своята лоялност. Играчи – легенди за своите тимове. Играчи, които не напразно биха оставили сърцата си по зелените игрища в името на онази любов, която дори и ние феновете изпитваме.

Започвам с не толкова далечната ни Италия. Какво е „Калчото” без Алесандро Дел Пиеро? И без реториката, мисля че качествата на Алекс не могат да се отрекат. Той дебютира за „Старата госпожа” през далечната 1993г. Вече 18 години защитава цветовете на своя клуб, въпреки преломите в кариерта му, както в първенството, така и в националния отбор на Италия. Отказва да поеме в друга посока, дори когато феновете искат от него да напусне. Дел Пиеро намира силите да ги опровергае и да се превърне в един от най-обичаните символи на Ювентус. За отбора си той заявява: "Когато облякох за първи път екипа на Юве, бях малко дете и изпитах невероятна емоция. С годините, прекарани в клуба тази емоция се превърна в гордост. Аз обичам този тим, това което е бил и това, което е сега.” Е, това ако не е любов и лоялност, здраве му кажи...

Реал Мадрид е в сърцето ми, когато си играл за някой отбор 16 години ти няма как просто да си тръгнеш и да забравиш всичко,” Раул Гонсалес. 2010 година бе тежка за феновете на „Белият балет”, това бе годината, в която разбраха, че ще се разделят с една от иконите на своя тим. Той отпътува в посока Германия, търсейки своето щастие, играейки редовно, макар и с цветовете на друг клуб, различен от този на сърцето му. Раул дебютира за първия тим през 1994г., като най-младия играч, обличал някога белия екип. За 16-те си години в отбора, той изигра 702 двубоя, отбелязвайки 316 попадения. Въпреки откровено грешната политика на Реал да закупуват световно известни футболисти, оставяйки по-малък шанс за изява на доказалите се играчи, Раул е звезда от небосклона на Мадридчани, която ще бъде запомнена със своите качества, лоялност и любов към тима – завинаги!

От Иберийския полуостров се насочваме към Централна Европа и по-конкретно – Германия. Личността, която ми се иска да засегна е Оливер Кан. Той изиграва 16 прекрасни години, пазейки вратата на „Баварците”. Присъединява се към Байерн Мюнхен през 1994 г, записвайки 516 мача за клуба. Откакто Кан носи вратарските ръкавици на мюнхенския отбор, той е спечелил 7 титли на Германия, 5 купи на страната, Шампионската лига през 2001 г. и Купата на УЕФА през 1996 г. През 2008г. той обяви официално оттеглянето си от световната футболна сцена. Спомням си, че тогава един привърженик на Байерн ми сподели: „Титанът ни напусна, но легендата Кан ще остане в нашите сърца.”

Последна, но не по важност и значение е Висшата Лига. Примери – много, но аз държа да се спра точно на един определен играч, който заема специално място в сърцето ми, а съм сигурна, че и не само в моето. Това е Райън Гигс – „невероятният човек”, както бе определен от самия Сър Алекс Фъргюсън. Гигси не веднъж е доказвал своята лоялност и преданост към червената фланелка. Наскоро дори подписа нов договор, оставящ го в Юнайтед до лятото на 2012г., с думите: „Всичко, което съм искал някога е да играя за Юнайтед и съм истински късметлия, че го правя вече 20 години.” Той прави своя дебют за Манчестър Юнайтед през 1991г., записвайки 828 мача, реализирайки 123 попадения. Скромността винаги е била типична черта за уелсеца и дори в днешния свят на надмощие и пари, Гигс не се страхува да заяви: "Аз съм просто един футболист и като такъв от мен се изисква да съм добър на терна. Обичам Манчестър Юнайтед, играя и ще играя за този клуб до края на кариерата си, това е всичко."

Преди известно време излезе един филм, който бързо доби популярност, особено в средите на футболните фенове. Една мисъл в него остави отпечатък в съзнанието ми, а имено, че е важно това, което пише отпред на фланелката, а не името отзад. Но за да разбереш, че отборът е на първо място и да останеш лоялен на своята кауза, се изискват лидерски качества. А именно те превръщат човека в легенда и именно те остават завинаги в сърцата на запалянковците!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Лоялността в съвременния футбол
Не съществува.

Лоялност ... отварям речника на чуждите думи и откривам „преданост, признателност, коректност”. Всъщност всички ние сме чували тази дума, чуваме я толкова често, използваме я във всякакви ситуации, че тя изведнъж вече не е толкова специална, а е някак изтъркана и сякаш губи своето значение. И въпреки че знаем смисъла, с който е натоварена, ни е трудно да дадем точно и ясно определение на лоялността. Тя стана трудно разпознаваема, а лоялността във футбола ... тя сякаш е на изчезване.

На пръв поглед лоялността във футбола е навсякъде, във всеки един мач – в целувките и посочването на емблемата, в предизвикването на кръвния враг, в демонстрирането на привързаност към клуба. Стигаме и до думите: „Искам да остана в този клуб до края на кариерата си.” О, да! Това вече сме го чували. Но и много неща сме виждали. Били сме свидетели как „душата”, „сърцето” на даден отбор изведнъж изтрезнява от тази любов и поема по един финансово по-привлекателен път. Все по-често парите застават между футболисти и клубове. Има някакво съревнование между лоялност и пари и много често вторият надделява. Разбира се, че не винаги парите са основната причина, а и вината не винаги е в самите футболисти. Важна е ролята и на останалите действащи лица – хората от ръководство, агентите. Не са малко добрите футболисти с лоши агенти – в старанието си да издействат на клиентите си по-добри условия те твърде често работят срещу интересите не само на отбра, с който преговарят, но и на самите футболисти. Ще си позволя да посоча няколко случая като пример за това как нечии интереси – било на футболисти, клубове или агенти – работят срещу добрия имидж на футбола като колективен спорт. А като такъв футболът разчита на добрите , на коректните отношения между членовете на екипа.

Случаят Торес: През лятото на 2010г. по медиите започна да се спекулира за интерес от страна на Челси, Реал Мадрид, Барселона, дори и Манчестър Юнайтед към испанеца. Торес за пореден път заяви, че Ливърпул е клубът, в който иска да продължи кариерата си и че дългът му към отбора все още не е изпълнен. И няколко месеца след това: бум! Торес е в Челси! Защо? Той твърди, че „Ливърпул е отбор с големи амбиции, но всичко там е в перспектива” , а испанецът няма толкова време. Ако изключим „уверения” му отговор за трансферните спекулации от миналото лято, това не е чак толкова изненадващо. Дори е донякъде разбираемо – иска кариерата му да бъде „изпъстрена” с трофеи. Никой не може да го вини за това. Но да твърдиш, че Ливърпул е любимия ти клуб, да си татуираш мотото, да твърдиш, че това е единственият отбор, за който би играл на Острова и след по-малко от година да отидеш в Челси. Някак си не ми се връзва с думи като преданост, признателност и други синоними на лоялност. Когато изричаш толкова силни думи и се кълнеш във вярност от теб се очаква да го докажеш. Щом истински обичаш този отбор, би трябвало да си там в добро и в лошо, да работиш за промяната, която искаш да видиш. Разбира се, това не би се изисквало и очаквало от теб, ако не си дал знак, че приемаш всичко свързано с отбора присърце. Според мен там беше и грешката на Торес, там се пропука неговата лоялност – обеща повече, отколкото можеше и беше готов да даде.

Случаят Кака: За мен е един пример за наистина лоялен футболист. Той не искаше да бъде продаден, но осъзнаваше, че клубът не може да си позволи да откаже колосалната сума, която от Реал Мадрид предложиха. Все още продължавам да мисля, че той се превърна в жертва на лошата трансферна и изобщо финансова политика на клуба. Самият футболист сподели пред медиите, че това е бил единственият начин да помогне на клуба да се справи с финансовата криза. Разбира се, че и той е финансово облагодетелстван, но всички сме свидетели на не особено доброто развитие на кариерата на бразилеца.

Случаят Раул: Най-младият футболист, обличал фланелката на Реал Мадрид. Прекара цели двайсет години от живота си при „белите” и отбеляза 331 гола, а отличията - и индивидуални и на клубно ниво - са също впечатляващи. Но как завърши тази приказка - прекара сезон 2009/10 закотвен за пейката и накрая премина в Шалке 04. Как от ключова фигура, от лидер, от емблематичен за Реал футболист, Раул се оказа ненужен?! Мисля, че всеки сам за себе си е открил отговора на този въпрос – понякога един клуб се оказва направо мъничък за един футболист. Реал винаги са търсили големите звезди, но така и не оцениха може би най-голямата си звезда. Странно е как единственият футболист, който е целувал емблемата не заради възнаграждението което получава изведнъж, се оказа най-недооценения. Мисля, че „по-хубава реклама” на лоялността във футбола не може и да има.
Все още ми е трудно да коментирам случая с Уейн Рууни, но и той попада в графата „некоректно отношение”. „Истинският червен дявол” изискваше да му бъдат гарантирани бъдещи успехи и по този начин изрази съмнение в класата на своите съотборници и в преценката на своя треньор. Така не само че си осигури гнева и разочарованието на феновете, но и беше на път да наруши добрата атмосфера в отбора. Какво точно се е случило, че той постъпи по този начин, вероятно ще си остане тайна, но едно е сигурно – Сър Алекс изигра главна роля в „помиряването”. За съжаление в днешно време младите футболисти често се самозабравят и развалят доброто впечатление, което са създавали с играта и поведението си преди момента на „изненадата”. В случая за нас – феновете на Червените дяволи - остава само надеждата, че това е било нещо моментно, резултат от личните проблеми на Рууни и че това ще остане в миналото като необмислена проява.

За добрите примери във футбола не е нужно да изпадам в подробности. Достатъчно е само да спомена имената им – Пеле, Райън Гигс, Пол Скоулс, Гари Невил, Оле Гунар Солскяер, Матю Льо Тисие, Паоло Малдини, Сеп Майер, Алесандро дел Пиеро, Франческо Тоти и др. Тези имена сами говорят за себе си. По-интересното е: защо тези футболисти са прекарали по-голямата част или цялата си кариера в един клуб? Не са липсвали оферти от големи клубове за големи пари, шансове за повече отличия, но те са направили своя избор и странични фактори не са повлияли на решението им. Дали за Солскяер нямаше да е по-добре да бъде в отбор, в който ще е титуляр, а не резерва или пък Матю Льо Тисие не можеше да напусне Саутхамптън и да преследва по-високи амбиции в по-голям клуб? Останали са, защото наистина са го искали и са усещали, че мястото им е там. Останали са, защото преди всичко са личности с характер, които оставят действията им да говорят за тях самите. Най-голямото доказателство за пълната отдаденост към клубовете, чиито интереси са защитавали е фактът, че в един момент предложенията за трансфер спират. Спират не, защото интересът е престанал, а защото на всички е станало ясно, че отговорът на тези футболисти никога няма да се промени.

Наистина звучи простичко, защото всичко е въпрос на отношение на играча към клуба и на клуба към самия играч. Смея да твърдя, че Юнайтед е сред малкото отбори с правилно отношение към правилните футболисти. С риск да предизвикам насмешливи коментари, бих посочила и някои останали в сянката на големите имена футболисти като Джон О`Шей и Уесли Браун. Те разполагат с нужните качества, за да бъдат титуляри в други английски отбори от Висшата лига. Всички знаем, че интерес и към двамата не е липсвал, но те предпочетоха да преследват всеки един шанс за място сред титулярите, без да се оплакват и да изискват нещо повече. Предпочетоха да бъдат част от успеха на любимия клуб, отколкото главни действащи лица, звезди в други клубове.

Като гледам имената на футболистите, които толкова години са в отбора, си давам сметка за голямата роля на школата, на юношеските отбори. Винаги съм смятала, че чувството за отговорност, за дълг, предаността, коректното отношение са все качества, които една личност или има заложени у себе си и или няма. Но тези качества трябва да се развиват, възпитават и когато става въпрос за футбол - ето тук е ролята на школите. И ако такива личности като Пеле, Гигс, Скоулс, Невил, Малдини и т.н. днес все по-рядко се срещат, вината може би е в обществото ни и в частност на самите школи, на хората работещи в тях, които не са съумяли да внушат всичко това на младите футболисти и не са работили върху личностното им развитие.

Много често чуваме думите ”Искам да остана в този клуб до края на кариерата си.”, но изключително рядко чуваме: „Всичко, което съм искал някога е да играя за Юнайтед и съм истински късметлия, че го правя вече 20 години.” Ето къде е разликата – едно е да искаш, а съвсем друго да го направиш. Футболистите твърде често обещават неща, които не могат, а може би и изобщо не желаят да изпълнят. А това не е особено лоялно отношение нито към клуба, нито към неговите фенове. Мисля, че на всички ни омръзна да бъдем лъгани, заблуждавани с целуване на емблеми и неизпълнени клетви за вярност. Според мен лоялността е качество на футболистите – личности, а такива не се срещат често. Не и толкова често, колкото на всички нас би ни се искало ... и сякаш няма знак, че това ще се промени. Не мога да бъда крайна и да отричам, че тя не съществава, но по всичко личи, че е на изчезване. Най-малкото примерите за лоялни футболисти са все такива, които или са приключили кариерите си или съвсем скоро им предстои да го направят. Затова стига празни обещания и клетви - нека действията говорят сами за себе си.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Гост
Темата е заключена
Sign in to follow this  

×