Jump to content
Sign in to follow this  
Gaffer

ЗА/ПРОТИВ

Оцени тази тема

Препоръчани публикации

Идеята за статиите "ЗА/ПРОТИВ" датира от месец Септември 2005г. Неин създател беше F.Totti (наш потребител).

В какво точно се състои тази идея:
В специална тема-анкета предлагаме 4 статии. Статиите се избират според актуалността си и интереса към тях. Следва гласуване, и темата с най-много вотове се избира за писане.

По избраната статия пишат двама автори. Те се избират в отделна тема, като се предлагат от нашите потребители. Двамата с най-много вотове в своя полза, са тези които ще пишат.

Внимание: Тези статии не се правят, за да се води словесна битка между авторите, нито да бъдат гневно насочени към читателите, а с единствената цел всеки от двамата пишещи да изкаже личното си мнение.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Юнайтед със схема 4-5-1

Първо искам да започна с това, че темата е наистина много сериозна и поражда много вторични въпроси след нея, но ще се опитам да не се отклонявам много от главната такава и да бъда максимално кратък. Искам и да спомена, че това са си мои размисли и приемам всякакви критики и несъгласия с моето виждане.

Ще започна малко странно да развивам темата като кажа няколко добри думи за 4-4-2. Годината е 1999 помня, че гледах от скоро световен футбол. Тогава на практика се влюбих в отбора от мачовете със Барса, Интер, Ювентус, финалът с Байерн Мюнхен. Помня, че точно атакуващият футбол на Манчестър с изразено 4-4-2 и атаки от първата до последна минута ме привлече към отбора и му станах фен. Да тогава отбора е допускал доста голове за разлика от сега но вкарваше със особена лекота и футбола, който играехме беше изключително зрелищен. Реално от както начело е Сър Алекс Фъргюсън ние сме играели предимно такъв футбол с повече мисъл за атаката и доминантния стил. Трябва да призная, че си падам по нападателния футбол и отбори например като Астън Вила, Стоук, Блекбърн и т.н., които рушат играта не са ми много симпатични. Да тук обаче идва и момента, в който като фен на отворената игра аз трябва да защитя схемата 4-5-1, защото тя има доста позитиви особено в последно време.

Системата 4-5-1 по принцип се възприема като защитна, но мое мнение поне е, че зависи от отбора, който я прилага и какъв е плана на треньора и какви изпълнители ще пусне на терена. Сър Алекс Фъргюсън много добре разбира, че в последните години Висшата Лига стана едно много по сериозно място, в което да се играе и че с всяка година другите отбори дръпват в развитието си. Било с много пари или много работа няма значение. Факт е, че всяка година конкуренцията става още по жестока, както в Европа така и на родна земя. Ясно е, че ние превъзхождаме голяма част от отборите и имаме доста такива на пръв поглед лесни мачове. Обаче в съвременния футбол вече няма нищо ясно и сигурно и ако не подходиш със нужната концентрация и не помислиш за защитата и атаката еднакво може да претърпиш провал. Затова мое мнение е, че ако искаш да се бориш за отличията навсякъде, както правим ние е задължително да имаме играчи, които да рушат играта и да са дефанзивно настроени редом със атакуващите и креативни елементи в отбора. 4-5-1 е много удобна за сериозните мачове, в които отбора гостува особено. Дори и за някои гостувания на отбори от средата и дори от долните места на Лигата. Идеята е следната, ясно е че работата на защитниците ни общо взето е еднаква и при 4-5-1 и при 4-4-2 като може би крилата при 4-5-1 са една идея по агресивни в атака за да компенсират липсата на острота в центъра ни при 3-ма дефанзивни играча.В халфовата ни линия на практика е голямата и основна разлика. При 4-5-1 титулярната тройка Скоулс-Карик-Флетчър са максимално близо до защитата ни като образуват нещо като втори защитен вал пред двойката ни централни защитници. Подават си бързо топката помежду си или я изнасят напред, за да се започне контраатака. По фланговете са обикновено бързите Нани-Валенсия-Парк или Гигси, макар че той вече почти не играе реално като крило заради обяснимата причина че годините не му го позволяват. Напред е Рууни, от който се очаква постоянно движение в и около наказателното поле на противника дори връщане назад и завличане на защитници, за да се освободи място за нахлуващо крило или дори някой от тройката във центъра. В крайна сметка, това е един перфектен капан за по-сериозните отбори, на който гостуваме. Страхотни пример тази година за успешното 4-5-1 е мача със Арсенал на "Емирейтс". Първите 20 минути тройката във центъра не стоеше достатъчно близо до защитата и веднага Арсенал имаха шансове, след 20-тата минута обаче се нагодихме към точно това, което иска Сър Алекс Фъргюсън и резултата беше налице. Миналата година ги бихме по същия начин в Евротурнирите. В мача с Челси тази година се получи същото, имахме контрола изчаквахме моментите, в който да направим светкавична контратака, обаче нямахме просто ден и не вкарахме, а загубата знаем по какъв начин се получи. Ето това е проблема на 4-5-1 в повечето случаи се разчита на 2-3 човека напред да направят нещо и ако нямат ден работите отиват на зле. Докато при 4-4-2, което между другото използваме при по леки мачове, на практика се създава впечатлението, че 4-4-2 е по успешна тактика, но аз поне не съм съгласен понеже тя е ползвана при мачове със Уигън, Портсмут, Уест Хям и т.н. тоест мачове, в които сме 2-3 класи над опонента и от първата до последната минута контрола над мача е наш.Убеден съм, че повечето фенове на отбора предпочитат 4-4-2, обаче просто тя не е използвана в сериозните мачове, в които отбора гостува и най-често губи точки това е до някаква степен причина да се съмняваме във 4-5-1 и че то е по слабо. Ще ви дам примери за лош резултат при използване на 4-4-2 при сериозен мач за да видим, че 4-4-2 е доста по неуспешна при дерби мачовете поне тази година отколкото 4-5-1 в същите такива. Загубата от Ливърпул, където във центъра бяхме ‘изядени’ точно поради липсата на трети играч там.Бяхме не само надиграни и победени, но и доста по-малко нахъсани от тях. Същия случаи и във мача със Арсенал на ОТ в началото на сезона, където въпреки победата играхме безобразно слабо и уникалния късмет ни даде победата. Просто загубихме центъра и оттам мача беше изпуснат. Да, в онзи мач бяхме само с Рууни напред, но помня че имахме само 2 опорни халфа, тоест за мен това не си беше 4-5-1, а по скоро 4-4-2, защото на терена бяха и Гигс и Нани и Валенсия. Пресен пример е и двубоя със Евертън, който загубихме със 3-1. Да, започнахме добре поведохме, обаче след 1-1 бяхме смея да кажа надиграни пак поради по беззъба игра в центъра. Просто при 4-4-2 за мен това е нормално понеже от хора като Валенсия, Нани, Рууни, Бербо и дори Оуен не може да се очаква някаква кой знае каква успешна дефанзивна игра. Не ме разбирайте погрешно, имаше и издънки и при 4-5-1, но просто това се натрапва повече защото във важните мачове най-често сме със нея и тя бие на очи.Истината е, че важните мачове за нас са най-коментирани и пораждат най-много спорове и размисли, отколкото когато играеме със 4-4-2 и биеме със по 4,5-0 на ОТ отбори, които превъзхождаме в пъти и е ясно, че идват със нагласата да се бетонират отзад и да пазят 0-0 пък напред, ако стане чудо стане .
Също така, тук в тези си размисли искам да споделя, че изобщо не съм съгласен със подхвърляния от типа на Сър Алекс Фъргюсън обърка финала със Бaрса и т.н. мое мнение е че започнахме тогава мача по добре имахме шансове обаче лошо стечение на обстоятелствата просто, нямахме си и ден. А иначе ако бяхме загубили със 4-4-2 щеше може би да има коментари против 4-4-2. Просто тогава всички се хванаха за тази 4-5-1 със Роналдо отпред и Рууни на едното крило всякаш, ако бяхме излезли със 4-4-2 мача беше сигурен в наша полза, но както и да е минали работи.

Лошото на този етап от сезона е, че в центъра ни останаха 2 играча, на които може да разчитаме на 100 процента в момента. Ще ви кажа защо мисля така. Андерсон и Оуен Харгрийвс е ясно, че са аут до края на сезона.Гибсън поне в мойте очи не показва с нищо освен добрия си шут,ч е е достоен да бъде наш играч дори и като резерва, а Скоулс заради годините не може всеки мач да играе на пълни обороти и да e винаги титуляр. Успокоението все пак е там, че в нашия състав реално всички играчи до един могат да вършат работа на поне минимум 2 места и то не лошо. Нека само си припомним как Карик и Флетчър бяха в защитата във 2-3 мача. Същото важи и за центъра на терена, където примерно може да играе Парк или дори Гигси, който въпреки че е не толкова твърд в действията си би помагал от гледна точка на опита си и би успокоявал играта. Като прибавим че Рууни, Бербатов, Нани редовно си сменят позициите в атака флангове, център ситуацията се надявам да бъде доизбутана до края на сезона с наличните играчи и да получим нужните ни резултати.

Искам да отбележа и да наблегна на най-важното нещо, поне за мен, при коментирането на схемите 4-5-1 и 4-4-2. Първо за мен 4-5-1 е много относително понеже на моменти това 4-5-1 прилича повече на 4-3-3 със забити на тъчовете крила, които почти не помагат в дефенса или, ако го правят то е да отчитат такава дейност, а не че толкова помагат на отбора. Просто както се казва да отбият номера, че седат на 1-2 метра от някой играч на противника или което пак е един вид помощ за защитата, но реално те не се връщат по назад от центъра, понеже чакат във всяка секунда пас от защитата или тройката в центъра към тях. Ако помните в мача с Арсенал имаше един случаи, в който Нани беше извън терена за да му се окаже медицинска помощ и помня че Рафаел секунда след като взе топката я изстреля към тъча, където трябваше да бъде Нани тоест има си наложени правила, които Сър Алекс Фъргюсън изисква от футболистите и те ги правят дори механично понякога. Искам и да наблегна на факта, че Манчестър Юнайтед като отбор не е място където тактиката, схемата и плана за игра да се въртят около някой. Тоест искам да кажа че Сър Алекс Фъргюсън не моделира тактиката за да пасне тя на някой играч, а моделира играчите за да паснат те на желания от него план за игра. Да някой играчи имат по главна роля от други но това се дължи само и единствено на индивидуалните им качества. За пример давам К.Роналдо, който от крехък техничар, който рядко вкарваше се превърна във машина за голове и вкара 42 гола за отбора, а и на следващия сезона отново беше най-резултатния ни играч. Тоест ако Сър Алекс Фъргюсън вижда потенциал в някой играч на даден пост, той набляга на това му качество. Ротацията в нашия отбор е брутална особено във последните години. Като изключим 3-4 основни титуляра, които ако са здрави играят по подразбиране то останалите 20 играча бъдат ротирани редовно. По време на самия мач ротирането е също доста сериозно като на това залага и Сър Алекс Фъргюсън. Миналата година случая беше подобен Рууни на фланга а Роналдо забит напред например. Тази година Рууни си намери мястото като самотник напред но неговата функция далеч не е само да вкарва голове от наказателното. Той трябва да се пребори за това място в пеналта нищо не пада даром. Особено във Премиършип където за мен играят най-сериозните и като физика и като тактическа подготовка защитници затова за мен постижението на Рууни го слагам редом до това на Роналдо от преди 2 сезона. Той върши на мач 2-3 действия на пръв поглед простички, но ги прави съвършено тази година особено последните 2 месеца. Затова ще си позволя да му дам ключовата роля във това 4-5-1(4-3-3) или както искате наричайте тази схема. Веднага след феноменалния Рууни тази година слагам тройката в центъра, която върши прекрасна работа този сезон като цяло. Говоря разбира се за Флетчър-Карик-Скоулс. Да, те имаха своите слаби периоди своите спадове, но е истина че със играта си решиха и доста мачове в наша полза. За Карик особено прехода от креативен полузащитник към дефанзивен такъв премина бавно и тежко, но мисля че вече навлезе във ритъм. Скоулс за годините си показва страхотна игра, която се дължи на огромния му опит. Наистина е похвално как на тези години бележи дори решаващи голове за отбора и носи победи. Флетч е ясен неговото място в центъра подобно на Скоулс му приляга с тази борбеност и твърдост в играта. Просто си личи че му харесва. Изобщо тримата заформят в не малко мачове едно прекрасно трио, което владее центъра на терена. Изхождайки от тези размисли за контузиите на Андерсон и Харго и факта, че кой натрупал годинки, кой не толкова добре в дефанзивен план предвиждам, че Сър Алекс Фъргюсън ще залага повечко докрая на сезона на 4-4-2 просто защото на този етап изпълнителите му са повечко и в по-добра форма за този начин на игра. Искам да кажа и няколко думи за 4-4-2 отново, понеже според мен, и тя не е точно 4-4-2, а е в много случаи 4-4-1-1 или дори отново 4-5-1 понеже Бербатов и Рууни ако си партнират Българина на практика е зад нападателя и е нещо като атакуващ плеймейкър. Мое мнение е, че именно затова разделянето на схемите като добра и лоша е много грешно и лично аз съм против него, защото реално всички тези работи са за заблуда на опонента,а в крайна сметка отбора ни горе долу във всички мачове залага на много ротации и схемата се сменя по няколко пъти по време на мача вследствие на развитието му. Ако губим и сме 4-5-1 веднага ще се деформира със вкарването на втори нападател във 4-4-2 и обратното ако поведем при 4-4-2 и мача е сложен и имаме проблеми с атаките на противника схемата ще придобие вид на 4-5-1. В крайна сметка тази тема е доста сложна и каквото и да говорим важното е какво става във главата и сърцето на човека със румените бузи и дъвката защото стига да печелим мене не ме интересува особено дали играем със 4-5-1 или 4-4-2 или 3-5-2 примерно. Мразя сухи статистики и цифри,обаче за да се подкрепя ще ви дам няколко факта,които са във подкрепа на 4-5-1(4-3-3) като схема. Тази година имаме 9 загуби във всички турнири до момента като ще си позволя да сложа и равния със Съндърланд на ОТ като голям провал. Тоест 10 загубени мача на практика.В 7 от тях сме излизали със 4-4-2 (Бърнли, Ливърпул, Съндърланд, Евертън, Лийдс, Фулъм и Бешикташ) и сме претърпявали загуба. Смея да кажа, че във повечето от тези мачвое сме били надиграни на терена и сме загубили точно битката във центъра, за да се озовем накрая на страната на губещия. В другите 3 издънки срещу Ман.Сити за Карлинг Къп и загубите от Челси и Астън Вила във Висшата Лига ми се струва че дори сме надигравали опонента си, но просто малшанс, много пропуски и лош развой на мача са ни лишили от успеха. Доста красноречива статистика в полза на 4-5-1(4-3-3) не мислите ли?

В заключение ще кажа че съм твърдо за 4-5-1, защото ние я играем по-начин, който не убива красотата и резултатността на отбора ни. Има отбори, които убиват футбола с 1 нападател тип таран напред и другото назад са някакви биткаджии тип Стоук, Блекбърн, Астън Вила и т.н. Да не говорим за отборите от Италия преди години, които правеха точно това окопани назад на принципа 0-0 е по добре от загуба. Да, губим с тази схема, но това не е заради самата нея, или защото Сър Алекс Фъргюсън е объркал мача, а защото футбола в днешно време е подвластен на много обрати и понякога класата, парите и моментната форма се оказват маловажни. Всеки може да бие всеки. Ще завърша че съм против сравненията на 4-5-1 и 4-4-2, защото отбора е еднакъв и в двата случая. Играчите са еднакви тези, за които викаме и сядаме всеки път да гледамe пред малкия екран. А и просто отбора се изменя във всеки мач и всяка секунда и е малко трудно поне за мен да се каже със сигурност коя тактика е по добра. Може би и двете имат и своите добри и лоши страни, но нали затова футбола се играе от хора които мислят, бъркат и дават всичко от себе си на терена. Редактирано на от Devilment

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Рууни - резултат от липсата на Роналдо или нищо общо с португалеца?

Рууни – по-добър с или без Роналдо? Това е един от най-задаваните въпроси тази година. В крайна сметка, не може да се даде окончателен отговор. Удоволствие за всеки играч би било да играе с Роналдо, но понякога португалецът може да бъде футболист, пречещ на съотборниците си заради своята „мания” да бъде най-добрият в състава. В началато бях абсолютно убеден, че головете на Рууни този сезон не зависят по никакъв начин от присъствието и евентуалното напускане на CR7. След кратък поглед върху статистиката от миналите сезони сякаш започвам да си променям мнението. Но ще се заема с тази трудна задача да защитя тезата си. Не очаквам хората да я споделят, но ще се радвам ако се оценят усилията ми.

Сегашният сезон Рууни е невероятен, никой не успорва това. Факт е, че в момента е най-резултатната кампания в кариерата му. Основната причина е, че тази година той играе като чист централен нападател. През изминалата кампания той играеше предимно по лявото крило заради наличието на Тевес и Бербатов в нападение. Това няма нищо общо с Роналдо, който беше окупирал десния фланг на атаката ни. Поради голямото напрежение върху Фърги в дадени моменти, той пускаше „Карето Аса” заедно на терена, което означаваше едно единствено нещо – Рууни трябваше да играе от ляво. Много често това вършеше работа, защото все пак той отбеляза 20 гола (което засега е непосилно за другия ни нападател). Двадесет попадения определено е едно много добро число за повечето голмайстори. Но все пак знаем колко амбициозен е Рууни и как той постоянно се стреми да покаже най-доброто от себе си във всеки мач. Беше очевидно, че Уейн не се чувства добре на лявото крило и може би това е една от причина сега да 'дупчи' мрежите като машина. Този сезон той си осигури мястото на централен нападател и когато Сър Алекс играе в схема 4-5-1 няма никакви дискусии относно това кой ще е на върха на атаката. Въпросът е по-скоро реторичен. Уейн Рууни е човекът.

Другата, може би налудничева причина е добрата форма. Попринцип всеки футболист има пик в своята кариера. За вратарите това е след 30-тата годишнина, за халфовете е след 27/28-годишна възраст. А за нападателите е често от 24 до 28 години. Уейн Рууни е изключително млад играч, макар че повечето го считат вече за ветеран. В модерния футбол все по-рано се достига до футболния връх (Меси на 21-22, К. Роналдо на 23-24). Рууни е именно в такъв период. В момента е на 24 години (в началото на сезона, през август, беше на 23). Роналдо е роден през февруари, а Уейн през октомври – това на практика е близо една година футболно време. Може да звучи налудничаво, но е ясно, че тези дати имат някакво значение – Кристиано по-бързо е узрял във футболно отношение. Роналдо вкара най-много голове през сезон 2007–08. Това означава, че е бил на 23 години, когато е вкарвал тези попадения. Рууни в момента е на 24 и това е неговият сезон. Той е кръвожаден пред противниковата врата и не пощадява никого. На мнение съм, че моментната форма си изиграва своята роля и че пиковия момент в кариерата на Уаза е именно неговата 24-годишнина. Надявам се да греша и да видим в бъдеще още повече добри изяви от страна на англичанина.

Някой въобще замислял ли се е колко гола Рууни е вкарвал тази година с глава? По мои скромни сметки той вкара около 10. Уаза отбеляза 6 или 7 поредни попадения по този начин. Постижение равносилно на това на Миро Клозе през 2002г. на Световното първенство в Корея и Япония. Уейн не е висок нападател, не е типичният таран. Очаква се от него да вкарва повече голове от далечни разстояния. Факт е, че това се е променило този сезон. Играта му с глава се е подобрила значително през тази кампания. Няма никакъв логичен резон в това. Рууни го обяснява с оплешивяването, което е една доста забавна теория. :) Всъщност като извадим около 10 гола от неговата сметка, вкарани с глава, се получават около 23 вкарани попадения в настоящата кампания. Това е средният брой, който той вкарва на сезон. Моето мнение е, че подобряването на играта му с глава е една от основните причини за неговата добра форма.

Бих предложил още една налудничава теория. Тази година има Световно първенство в ЮАР. Това е мондиалът, в който Англия се счита за фаворит. Уейн е наясно с бъдещето и е абсолютно мотивиран да направи фурор. За да е в добра форма трябва през сезона да играе редовно и да вкарва МНОГО голове. До момента той се справя отлично. Основният коз на "Трите лъва" е именно Уейн Рууни. Спечелването на Световно първенство е върха в кариерата на всеки един футболист. Уаза се настройва всеки един ден от кампанията именно за този величествен момент, в който той ще вдигне трофея над главата си и ще остане в историята. Шансът тази година е голям. Нека му пожелаем успех!
Надявам се, че съм се справил с много трудната задача да аргументирам своята теза. Каквото и да си говорим, Рууни винаги е бил и ще бъде „the heart and the soul of the team”. Бъдещият капитан на Юнайтед винаги е бил играч от световна класа, а както знаете „класата е вечна”.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Рууни - резултат от липсата на Роналдо или нищо общо с португалеца?


Уейн Рууни през сезон 2009/2010 има отбелязани общо 34 гола от 42 изиграни мача, 26 от тях са в първенството респективно в 30 срещи, 2 попадения за Карлинг Къп и 5 в Европа.
Няма как веднага да не се направи съпоставка с последните 3 сезона на Кристиано Роналдо в отбора и това, че той беше основният реализатор в тима.
Но теорията ми не се базира само на това.

Личи си как през този сезон са по-малко футболистите, от които може да бъде вкаран първия и най-важен гол в мачовете при отсъствието на Рууни, както по подобен начин е страдал отбора и в предните кампании, но заради липсата на Роналдо.
Разликата между двамата е, че Сър Алекс иска да направи от Уейн нещо подобно на Нистелрой, човек с точно определена цел, а именно вкарването на попадения. При Роналдо нещата не бяха точно така, той имаше пълна свобода в атака, като се разчиташе на таланта му, който е един от най-големите в историята на футбола. CR7 имаше много свободна роля и затова вкарваше съвсем разнообразни и различни по вид голове.
Попаденията на Рууни са подобни по стил както тези на Рууд, винаги с удар от наказателното поле или с глава, като типичен централен нападател. Тук идва и плюса на Уейн пред РВН, че е също много работоспосoбен и в организирането на играта, нещо за което втория винаги е бил критикуван.


Друг фактор в световния модерен футбол е, че вече няма отбори, в който може да се разчита на всеки да бележи голове. Всеки гранд има 2-ма, 3-ма нападатели на който разчита, офанзивния стил на игра на Сър Алекс Фъргюсън винаги е бил съсредоточен върху 1-2 играча, който да завършват атаката, новият за Юнайтед е Уейн Рууни.
Интересното е, че това за Уаза е съвсем различен подход към атаката. Преди много често играеше като крило (нещо за което винаги мениджърът е съжалявал).
Самият факт, че средно вкарваше по 20 гола на сезон от тази позиция говореше, че се чака нещо голямо от него като стане типичен нападател.
Между другото, същото се отнасяше и за Роналдо през ранните му години.
Атаката ни е много по-различна в сравнение с миналите кампании. Сега сме по еднотипни в нападение, защото нямаме такава свободна личност в атакуващ план, на която е позволено всичко. И няма кой да придава фантазия на атаката ни, всеки футболист има точни функции - Рууни да вкарва голове, крилата да правят пробиви и добри центрирания, халфовете да са убедени че става качествено всичко изброено. Преди не беше така, преди не се знаеше опасността от къде ще дойде, което естествено гарантира по-голяма изненада за съперника и от там, разбира се, извоюването ни на Световната Клубна титла. Сега сме със същия модел, както отбора около Рууд, което не значи че сме слаби, но просто не сме неотразими.

Моделът "Реал Мадрид" за привличане на атакуващи футболисти без жертване на някои от качествата им за доброто на целия отбор, е ясно че не работи.
Такъв "жертван" футболист беше Рууни по времето на Роналдо.
Атаката на един отбор се организира с отправна точка, каквато сега е Уаза.
Прекалено романтично е да искаш двамата ни най-добри нападатели да вкарват по 40 гола. Разбира се, че тактиката на състава ще е ориентирана повече към единия, а в неговото отсъствие към другия.
Просто атаката ни е така "на магия" този сезон, за което обикновенно е необходим поне един латиноамериканец с фантазия, за съжаление. Редактирано на от Lord of Memories

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
За назначаването на Моуриньо за мениджър на Юнайтед

José Mário dos Santos Félix Mourinho (The Special one). Роден e на 26 януари 1963 година в Сетубал, Португалия. Син е на португалски вратар. Той пробва да играе футбол, но решава да развие кариерата си в друга посока. В началото на 1990 година, работи като помощник и преводач за Сър Боби Робсън в Спортинг и Порто и след това го следва в Барселона. През тези години Моуринъо, имайки за учител един специалист, научава страшно много за футбола. Изкарва един доста успешен период начело на Бенфика и решава да се завърне в Порто през 2002-ра година, но този път като главен селекционер - успехите не закъсняват. През 2003 година с отбора на Порто, Моуринъо печели първенството на Португалия, купата на Португалия и купата на УЕФА. През 2004-та той достига своя връх, извоювайки за втора поредна година европейска купа, но този път мечтаната от всички - Шампионска Лига. След този подвиг, Жозе преминава в отбора на Челси и ДВЕ поредни години печели английското футболно първенство и няколко домашни трофея. В периода 2004-2005 и 2005-2006 година е обявен за най-добрият мениджър в света. След кратка почивка през 2008 година поема отбора на италианският колос Интер Милано, спечелвайки ДВЕ поредни години първенството на Италия, взема и купата на Италия, и е на път да осъществи мечтаният требъл като добави и Шампионската Лига.
Този португалец наистина е Специален. С главно "С". Да, той е ексцентричен, дразнещ, арогантен... но е факт - той е голям треньор. Един от най-добрите в днешно време. Жозе Моуринъо пренаписа историята на Порто и Челси, сега прави същото с Интер.
Някои ще кажат - Жозе елиминира Барселона с антифутбол и съдийска помощ. Дали е толкова просто? Моуриньо не е обсебен от "катеначото". Португалецът просто знае как да постига резултати. И го прави. Класата на Моуриньо обаче далеч не се изчерпва с чисто тактическите му умения. Интер едва ли щеше да отстрани Барселона, а може би дори и Челси, ако Специалният не бе накарал играчите си да повярват, че могат да го направят. Тук не става дума просто за мотивация, Моуриньо е много повече от мотиватор - той влива вяра и самочувствие във футболистите си, превръща ги в победители, какъвто е самият той - защото без шампионски манталитет няма как да достигнеш до финала на Шампионската лига, след като преди това си победил Челси и Барселона. Няма как да обърнеш този тим на "Каталунците" от 0:1 до 3:1. Моуриньо едва ли щеше да покори Европа начело на Порто, ако не бе роден победител. Едва ли щеше да грабне две поредни титли в най-трудното за спечелване първенство на Старият континент в последните години - Висшата английска лига.
Разбира се, един треньор трябва да разполага и с нужните изпълнители, за да може да осъществява намеренията си. Но след това и да направи така, че качествата им да излязат на бял свят. Е, Моуриньо притежава тези футболисти и очевидно успява да извлече максимума от тях. Защото, както този сезон прекрасно се видя, рекордните покупки и милионите, дадени за нови играчи не са автоматична гаранция за успех. Те не спасиха Реал Мадрид нито от унижението Алкоркон, нито от поредното ранно отпадане в Шампионска лига.
Дълго време смятах, че Жозе Моуриньо обединява чертите на един голям треньор: характер, прагматизъм, умения да ръководи - в технически и човешки план. Той знае всичко за футбола, но беше забравил, че това е игра и трябва да кара феновете да й се наслаждават. През този сезон видях футбол, наслада, красота и в същото време ценни победи.
Защо трябва да бъде назначен Моуринъо за мениджър на Юнайтед?
Защото, както каза Рио Фърдинанд в едно интервю: "Много малко са хората, които могат да се нагърбят с тази задача. Ако търсим голяма личност с достатъчно голямо его, за да се справи с тази задача, тогава името Жозе Моуриньо само изскача." На "Олд Трафорд" ценят високо чисто футболните му качества - треньорският талант, умението му да мотивира играчите и най-важното - футболната му философия, която е много близка до тази, изповядвана от Сър Алекс Фъргюсън.

Като играч, той не е бил нищо специално - сам си го признава. Като преводач очевидно се е справял добре. Но треньорът Моуриньо наистина е Специален. Роден победител. Полубог – получовек! Приказката на Моуринъо започна от „Театъра на мечтите” и театъра си иска своя актъор обратно. Както софийските улици опустяват неделя вечер заради Бойко Кръстанов, така и в Манчестър всички ще са в очакване да видят Специалния на сцената.

П.п. Искам да споделя един смс от Илийката , който гласи – „Весела Коледа, Даниелчо! Пожелавам ти стандартните неща – здраве, късмет и истински приятели и нестандартните – 3ки с 2 готини мръсници, пиянски студентски оргии, СЕКС С ЖОЗЕ МОУРИНЪО и т.н.” 25.12.2008г. Редактирано на от Devilment

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
ПРОТИВ назначаването на Жозе Моуриньо за мениджър на Ман Юнайтед


Въпросът кога ще се откаже Сър Алекс Фъргюсън и кой ще го наследи е сред най-актуалните в европейския футбол. Шотландецът изгради истинска империя в Манчестър и изведе местния Юнайтед до невероятни успехи. Времето обаче си върви и скоро часовникът ще отброи точно 24 г. от назначаването на Шефа. Той е почти на 70 г. и необходимостта от адекватен наследник е повече от ясна. Тазгодишните успехи на Интер направиха особено актуална фигурата на скандалния образ Жозе Моуриньо. Появиха се спекулации, свързващи го с Манчестър Юнайтед. В типичен стил португалецът небрежно вметна, че с удоволствие би наследил Сър Алекс Фъргюсън и феновете на дяволите започнаха да си задават въпроси.

Отношенията между Моуриньо и Юнайтед датират от 2004 г., когато Моуриньо изненандващо печели Шампионската лига с Порто. На 9 март драконите гостуват на Олд Трафорд в 1/8 финал реванш. Скоулс открива и Юнайтед са почти класирани, но Кощиня бележи изравнителен гол в края и португалците ликуват. След края на мача щастливият Жозе показва среден пръст на Стретфорд Енд и спокойно влиза в тунела. Това обаче е само началото.

Още през следващият сезон амбициозният президент на Челси Роман Абрамович привлича Моуриньо и португалецът влиза с бум в английския футбол. С похарчени колосални средства той създава отбор, който може да се конкурира с английските и европейски грандове. Резултатът - впечатляващите 2 поредни титли в Премиършип, 1 ФА Къп и 2 1/2 финала в ШЛ. През тези сезони най-големият съперник на ръководения от Жозе тим е именно Манчестър Юнайтед.

В първите месеци като мениджър на Челси Моуриньо трябва да се наложи в напълно непозната за него среда и той използва най-силното си оръжие – арогантността. Победите на терена за Челси са впечатляващи, но много по-впечатляващи са коментарите на португалеца в медиите. На моменти буквално се подиграва с всичките си конкуренти, засипва ги с разнообразни злостни нападки и обиди, не жали дори легендите на съответните клубове (типичен пример са дребнавите и ненужни заяждания с Боби Чарлтън). Не пропуска и съдиите. Постоянно отнася глоби и наказания за невъздържаното си поведение. Бившият преводач се държи като лорд, който желае да се превърне във властелин. Обявява се за Специален, намеквайки, че е много повече от всеки друг негов колега. Нещата, които прави, са невиждани и част от феновете на съперниците го възприемат като Хитлер на съвременния футбол. Аналогията не е случайна – личността на Моуриньо е крайно противоречива, а егото му е безгранично. Той е нагъл и безпардонен, болен за изява, не търпи опозиция, интересува се единствено от успеха и го постига на всяка цена. Има се за създател и разрушител във футбола и иска да предизвиква повсеместни революции. Деструктивните му функции обаче са далеч по-добре развити. Жозе е ненаситен и открито афишира целта си – да спечели всички престижни отличия в европейския футбол (това включва титлите в 4-те големи първенства + европейските купи). Няма рекорд, който португалецът не би желал да подобри.

Някои ще си кажат – "е, всичко това е нормален резултат от голямата му амбиция и жажда за успехи". Е аз не мисля, че е нормално да се стига до такива безумни крайности с единствената цел да доминираш над останалите. И понеже говорим за футбол, нека погледнем чисто футболната страна на нещата. Дефанзивният и прагматичен (да не кажем грозен) футбол, това е начинът за успех на Моуриньо. Това включва дори преквалифицирането на девятката Самуел Ето’о в десен бек, когато замислената от Жозе подредба го налага. Той не се притеснява да играе със схема 9-0-1 или 8-1-1 и в състава му да преобладават дефанзивни единици. Понятия като „забъркване на бетона” и „антифутбол” са негова запазена марка (особено в по-завързаните мачове). „Великата тактика” на португалеца всъщност представлява мачкане на топката и зверска преса на съперника в собствената половина, комбинирана с уплътняване на всички свободни пространства. Видяхме, че това действа дори срещу Шави и Меси. Иначе на хартия играе с трима нападатели, двама от които са типични крила, a при гостуванията играят като бекове.

Моуриньо няма за цел да радва фена или зрителя, той го игнорира най-безцеремонно в името на собствената си цел. Завързаните мачове ги печели най-често с 1-0, ако имаше начин би ги печелил и с половин. Това е толкова присъщо на философията му, че победите на Интер и Челси с този резултат са наричани „победи в стил Моуриньо” (често дори го определят като заличител на атакуващия футбол). Сигурността в центъра и отбрана е подсигурил с някои от най-фините хирурзи в занаята - Балак, Карвальо, Матераци, Самуел, Кордоба и т.н. Нещо повече – португалецът умее да манипулира подчинените си, карайки ги да действат още по-грубо и провокативно, отколкото го правят обикновено и по този начин да спечелят предимство над съперника. Моуриньо калкулира всички дейности на отбора си, включително и наказанията. Той преценява кога ще му е нужен даден играч и кога не. За да се подсигури „съветва” застрашения от наказание футболист преди мача, да си изкара жълт картон. В автобиографичната си книга Дидие Дрогба го потвърждава.

Дефанзивният футбол обаче не е футболът на Юнайтед, а успехът на всяка цена и с всички средства не е присъщ на отбора. Всичките Дрийм тиймове на дяволите се открояват с атакуваща философия и най-големите легенди на отбора са именно офанзивни играчи (Чарлтън, Лоу, Бест, Кантона). Тактиката може да се обобщи с думите „играем красиво, вкарваме голове и печелим”. Затова дори в периодите на криза отборът бележи стабилно.

В сезона на постигнатия исторически требъл Юнайтед допускаше доста голове, но бележеше още повече. Тимът почти не затваряше играта и рядко се дърпаше в защита да пази головото си предимство. Често изоставаше в резултата, но с дух, класа и известна доза спортен шанс успяваше да изравни или спечели. Тогава Фъргюсън нямаше на разположение 23-24 равностойни играчи, нямаше дори 18 такива. Но пък наличните разполагаха с безрезервното му доверие и го оправдаваха. Ненапразно повечето от футболистите, напуснали Олд Трафорд, заявяват, че Фъргюсън им е бил като баща.

Моуриньо е пълна противоположност. Той има нужда задължително от скъпа селекция и множество равностойни супер-футболисти. Не умее да действа по точния начин спрямо младите и разглезени таланти, така че да им помогне да се изградят като личности и характери и да ги накара да потиснат егоизма си в името на отбора (типичен пример е Балотели). На Моуриньо му липсва достатъчно житейски опит и човешки добродетели, за да се справя в подобни ситуации. Той е добър мотиватор, но лош педагог. Затова и Сър Алекс превръща обикновените играчи в звезди, а португалецът прави от звездите съвсем обикновени футболисти.

Водените от Моуриньо отбори бележат по около 60-70 гола на сезон в първенството, Юнайтед на Сър Алекс рядко пада под 80 (понякога дори 90). Ако включим и мачовете в Шампионската лига, разликата става още по-голяма. В последните сезони Юнайтед бие отбори като Рома със 7-1 и Милан с 4-0, а Интер на Моуриньо се мъчи с Анортозис, Панатинайкос, ЦСКА Москва и Рубин Казан. И тъй като Фъргюсън вече е наложил такъв висок стандарт, то и от наследника му се очаква да го поддържа. Всички помним 42-та гола на Роналдо и 44-те (ако не ме лъже паметта) на Ван Нистелрой. При Моуриньо едва ли биха вкарали повече от 20. А да си спомняте играч на отбор, ръководен от португалеца, да е вземал Златната топка?

Съществен недостатък на португалеца е, че той не е лоялен към никого. Би станал треньор на всеки отбор, който му предложи голяма заплата, стабилен трансферен бюджет и перспективи за успех (поредният пример за това са спекулациите, които го пращат в Реал М). Това е и най-голямото противоречие между Моуриньо и Юнайтед. В клуба от Олд Трафорд се държи на лоялността и се работи в дългосрочен план. Там нямат нужда от хора, които идват за 2-3 сезона и после им омръзва и се насочват другаде. Сегашните символи на отбора и играещи легенди Гигс, Скоулс и Гари Невил са лоялни. Самият Сър Алекс Фъргюсън е пример преди всичко за лоялност, стабилност и постоянство (това обяснява споменатото бащинско отношение към футболистите). Той отдавна е поставил клуба над всичко в живота си и на това се дължи постигнатото през последните 24 г. Моуриньо не би могъл да постави нищо над егото си. Самият Масимо Морати споделя, че той е човек на моментното хрумване и е напълно непредвидим. Затова и днес го виждаме в Интер, утре в Реал, а след известно време може би в Ман Сити.

Един играч или треньор обикновено успява в клуб, който споделя неговите идеи и философия - „неговият начин”. Е, начините на Моуриньо и Юнайтед са тотално различни, те направо са оксиморонни.

След всичко написано дотук, аз съм убеден, че Моуриньо е най-НЕподходящият човек за мениджър на Юнайтед и пълен антипод на всичко в клуба. Нека всеки реши дали иска любимият му отбор да стане играчка в ръцете на този лунатик. Аз не искам, защото за мен този човек е вреден за футбола. Редактирано на от R3D_aNd_M37h

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Ще успее ли Англия да спечели Модиала или отново надеждите на "Трите Лъва" ще бъдат разбити на пух и прах?

Ще започна с това, че поначало темата не ми харесва и ако аз избирах - не бих писал по нея. Все пак в духа на форума и традициите на играта ще се постарая да измисля нещо, така или иначе бях избран от повечето гласували потребители да пиша по тази тема...

Националният отбор на Англия поначало никога не може да е фаворит, нито на световно, нито на европейско по футбол. Албионците са пълни неудачници на големи първенства, като единственото изключение е СП '66, което се провежда в Англия и не без помощта на съдиите стигат до единствения си трофей на голям форум. А впрочем и до единствения си финал... Да, толкова са слаби на големи първенства, че нямат дори класиране на финал извън този случай. За пример ще дам отборите на Унгария и вече несъществуващата Чехословакия, които са играли по 2 финала на световни. Считаният за аутсайдер пък на това СП - Уругвай има повече световни титли от англичаните... На европейската сцена, положението е още по-трагично за "сбирщината от мъгливия Албион" (така ги нарекоха медиите наскоро и съвсем с право). Англичаните нямат никакви успехи, макар че до преди 20год. на европейски финали играеха първо по 4, после по 8 отбора и беше достатъчно да отстраниш само 1, а в последствие 2 тима, за да стигнеш до финалния мач. Но те това никога досега не го направиха, дори на ЕВРО '96, провело се пак в собствената им страна. Пак за пример - отборчета като Гърция и Дания са печелили шампионата, а бивша Югославия е стигала до финала.

Извън сухата статистика, има и други фактори, заради които англичаните не са никакъв фаворит и винаги се провалят. Английското клубно първенство е може би най-силното в света, водещите отбори там - доминират и в евротурнирите, но защо това не се случва и с националния отбор? Първо - в Премиърлийг има доста чужденци кой от кой по-качествени (много от тях национали на страните си), които увеличават класата на тези тимове. В националния на Англия си играят само местни момчета и чат-пат някой негър, чиито родители или баба и дядо са потърсили по-добър живот преди 30-40год. в развитата икономически страна, и е имал щастието да израстне там с английски паспорт. Второ - английските футболисти са борбени и бързи, с добра физическа подготовка, но им липсва техника (спрямо техните колеги от други страни), а често и мисъл в играта. Има изключения и тях всички ги знаем кои са, но като цяло е така. В един дълъг шампионат, какъвто е Премиърлийг или квалификациите за Мондиал или европейско, те обикновено се представят добре, но във важни и елиминационни мачове (каквито са тези от СП, ЕП и да речем заключителните срещи в Шампионската лига), англичаните често изгарят в играта, допускат нелепи грешки, липсва им концентрация и психика в решителния миг (оттам и проблемът с дузпите), а и редовно си изпросват малоумни червени картони, заради невъздържаността си, които им решават мачовете. И докато в клубните отбори повечето от тия проблеми не се забелзяват толкова, и могат да ги изчистят с времето, със селекция, с чуждестранни мениджъри и т.н., то в националния отбор това трудно може да стане. Но дори в Шампионската лига, където е видно, че водещите английски отбори доминират в последните години може да се забележи, че реално само Манчестър Юнайтед и Ливърпул успяха да спечелят турнира от създаването му насам, а Челси и Арсенал се добраха по 1 път до финала... Имаше 1 мисъл преди години (някъде през 90-те по-често се употребяваше, може би преди Премиърлийг да се комерсиализира и напълни с чужденци), че англичаните играят най-хубавия футбол в света, но... само когато играят срещу други англичани. Аз съм склонен да се съглася донякъде. Затова и може би обичам английския футбол.

Все пак ще спомена и някои фактори, които евентуално биха дали някакви (илюзорни) шансове на клетите албионци да се доберат до заветната световна титла на вече започналия Мондиал... Световните първенства си имат едни странни (или пък може би не) закономерности, които общо взето в цялата история са се получавали в някакъв интервал от време. Всички световни шампиони досега (без Бразилия и Германия) са спечелили първата си световна титла у дома. След като са преодоляли "прокобата", печелейки домакинско световно, някои от тях печелят турнира за втори път - Уругвай (печелят СП '30 в Уругвай,а после още 1 титла в Бразилия), Италия (за първи път в Италия на СП '34,а после още 3 титли), Аржентина (печелят първия си трофей в Аржентина на СП '78,а после още веднъж). Франция също беше на косъм да го направи, но падна на финал с дузпи на предишното световно (след като спечели домакинското си СП '98). Интересно е да се отбележи, че германците печелят първата си световна титла в Швейцария на СП '54, но в известен смисъл са били домакини на почти всички мачове, защото страната е съседна на Германия и е имало доста немци по това време там. Така че и те могат да се считат донякъде част от тази странна на пръв поглед, но почти на 100% спазена "догма" в историята на световните първенства. Всичко това дава някакви шансове на Англия, като отбор, печелил световната титла веднъж у дома (поне дотолкова, че да ги сложим като някакъв хипотетичен фаворит за това световно). Но пък веднага идва контрата - НЕевропейски отбор никога не е печелил световно извън Европа, така че англичаните по-скоро биха могли да го направят, когато пак шампионата се завърне на Стария континент. Другият им коз е Фабио Капело. Италианците са специалисти по печелене на световни финали и евентуално може да повлияе на манталитета на англичаните, но дали това ще е достатъчно? Последният е Уейн Рууни, който направи невероятен сезон, но дори в тази супер кампания, реално с много по-силния (от националния на Англия) отбор на Манчестър Юнайтед, той не успя да спечели нищо, освен една Карлинг Къп. Да спомена и любопитната подробност, че нашият национален отбор (който всички смятат за ужасно слаб и това не е далече от истината) е играл на полуфинал на СП по-скоро от англичаните... Този на Хърватска и на Турция също. А и на Южна Корея...

Реалността е, че англичаните не са никакъв фаворит на това, или на което и да е друго световно или европейско по футбол, и нямат право да имат някакви реални надежди за нещо повече от достойно отпадане преди финала. Те просто привличат голям шум около себе си по медии и т.н., много от тях имат известни гаджета и съпруги (като бившата спайска Виктория и колежката и в бранша Черил Коул, която май вече пак е Туийди), забъркват се постоянно в скандали свързани с алкохол, секс, побоища, а и играят в колоси на клубния европейски футбол като Юнайтед, Челси, Ливърпул, чиито мачове всяка седмица биват излъчвани по телевизиите из цял свят... Всичко това е нон-стоп тиражирано в медиите, навсякъде се продават техни артикули, фанелки, шалове и какво ли още не и това прави англичаните супер интересни за хората. Като добавим и уникалната им публика, която винаги е най-многобройна на СП и ЕП (дори се стигна до пълния фарс - на европейското в Португалия англичаните бяха повече от португалците,когато играха срещу тях в Лисабон), всичко това води до една съвсем разбираема мания по целия свят към англичаните, която обаче няма нищо общо с печеленето на трофеи и стигането до финали, за което e и тази статия. Всички тези неща не само, че не им помагат, а в известен смисъл им пречат да направят един голям колектив, да са концентрирани на 100%, да играят не като звезди, а като една сработена машина, както правят германци, италианци и други нации, които също като англичаните нямат кой знае колко местни звезди, но имат огромни успехи на СП и на ЕП. Само един отбор може да си позволи да е "пътуващ цирк" и въпреки това да печели - това е Бразилия. Просто там е пълно със супер-таланти и гении на футбола и често през годините се случва да са толкова по-добри от останалите, че и без да играят като колектив, а да си правят каквото искат, пак могат да мачкат. Но и при тях не винаги се получава. Камо ли да стане някога при англичаните...

Така че най-нормалното нещо е Англия отново да се провали в елиминациите на това световно и нищо чудно пак да е много драматично и с дузпи (или продължения). И няма да е въобще случайно, а съвсем закономерно. Всичко друго би било някаква супер сензация, дори по-голяма от спечелената от гърците в Португалия европейска титла... Редактирано на от MANCHESTER UNITED

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Ще успее ли Англия да спечели Модиала или отново надеждите на "Трите Лъва" ще бъдат разбити на пух и прах?

Един от най-обичаните, но и най-противоречиви отбори, отново е на голямата сцена и както винаги всички ние – феновете на тези /както ги нарече един друг голям техен фен/ “ботуши” англичаните, очакваме Световна купа. В интерес на истината, самото изречение “Англия - световен шампион” ми изглежда толкова нереално и далечно, че дори в мен напира нотка на непринуден смях. Дано само и този път не се откажа да гледам финала, поради поредната липса на любимците ми на него. Реално, като погледнем историята ще видим, че Англия има една-едничка жалка титличка и то, като домакин на световното. Нека отбележим и, че тази купа е дошла след доста спорни обстоятелства, но и това го има във футбола. Това обаче е доста постно постижение за родината на тази велика игра. В днешно време, силите на големите отбори са доста изравнени и за да триумфираш, са ти нужни серия от добро стечение на обстоятелствата.

Първият фактор, за да стане който и да е отбор Световен, а и какъвто и да е шампион е нужно да има точното поколение и правилния треньор, които да сторят това. Е, мисля, че тук две мнения няма. Моето лично виждане е, че в момента Англия притежава едни от най-качествените си футболисти въобще. За отбора, който в момента е в ЮАР имам някои забележки, но няма да се спирам в детайли на избора на Фабио Капело. Колкото и да ми се иска, няма и да се впускам в безмилостни критики защото, ако в крайна сметка успеят да вземат титлата, ще изпадна в доста комична ситуация. Тогава едва ли ще се сетя за отритнатите Ашли Йънг, Гейбриъл Агбонлахор, Дарън Бент, Адам Джонсън и т.н. Както знаем “победителите не ги съдят”, така че времето ще покаже дали изборът на треньора е бил правилен. По-важното е, че Англия в момента наистина има необходимите изпълнители и мисля, че Капело е най-точният човек, който надявам се ще успее правилно да ги подреди и мотивира. Виждаме, че под негово ръководство определено има промяна към по-добро. Албионците завършиха на първо място групата с девет победи и една загуба /като гост на Украйна и то в мач без значение/. Мисля, че това е доста добър атестат за отличната работа на треньора. Моето мнение е, че ако и той не успее да ги направи Световни шампиони, значи едва ли някой-някога въобще ще върне спомена за 66-та.

Друга много важна предпоставка за крайния успех е късмета. Имам предвид, от гледна точка на добър жребий за групите и евентуално попадане в по-добър поток, при директните елиминации. Без да изпадам в дълбоки подробности, ще се опитам чисто хипотетично разбира се, да разгледам едно така да се каже “добро подреждане на звездите” за англичаните. Естествено вариантите за развитие са много, но ако приемем, че Англия ще заеме първото място в групата, то те ще отидат срещу втория от група “D” /Германия, Сърбия, Австралия, Гана/. Тук смея да предвидя, че Германците ще са първи, а втори вероятно ще са Сърбите, но не е изключено и да е Австралия. Смятам, че срещу който и да е от тези два отбора, Англия не би трябвало да изпита затруднения на осминафиналите. При логично развитие на събитията в групи “А” и “B”, а и такова на директните елиминации след това, то при тази ситуация на четвъртфинал Англия ще срещне Франция. Е, тук вече шегичките свършват и идват мачовете на истината. Общо взето от този момент нататък, ще са нужни пределна концентрация и мобилизация, защото вече няма как да има лек противник. Всъщност ако приемем, че Аржентина и Испания поне на хартия имат, като че ли най-сериозните аргументи за титлата, то една Франция е може би най-добрия вариант за четвъртфинал. При такова или подобно стечение на събитията, то определено виждам доста големи шансове на Англия да триумфира в ЮАР. При друго развитие, обаче ще е много, ама много трудно. Ето това е част от късмета за който ставаше въпрос. Другата част, естествено, са на вид дребните случки на терена – да спечелиш дузпа, да изгонят противников играч, да вкараш победен гол в последната минута... Няма как да стане също и ако съдийските “грешки” не са на твоя страна. Без съвкупността от всички тези фактори трудно /да не кажа невъзможно/ се става шампион. Важи не само за Англия, а и за който и да е отбор.

Дали Англия ще стане Световен шампион? Може би се очакваше с този въпрос да започна, но понеже той е в сферата на предположенията, го оставям за накрая. Все пак не съм врачка и точен отговор не мога да дам, но след около месец /може и по-скоро/ ще говорим отново и то с факти. Ако трябва да отговоря чисто като фен, ще кажа – да иска ми се и то много. Вероятно си задавате и въпроса: как може да се обича, толкова много чужд национален отбор? Ами, може. Много добре знаем, че това не си го избираш, а просто го носиш в себе си. Всичко започна по време на световното 1990г….Бил съм на почти 12 годинки, но до ден днешен помня две имена от тогава – Питър Шилтън и Крис Уодъл. Помня и злощастното отпадане на полуфинала тогава, но това е доста далечно минало. Оттогава аз неизменно следя всички мачове на английския национален отбор. Една от най-големите си тръпки в живота изпитах, именно на мач на Англия. Беше през паметната за всички фенове на Юнайтед 1999 г. Тук в България, на “Народна Армия” на крака ни дойдоха футболисти, като Невил, Шерингам, Анди Коул, Алън Шиърър.... А емоцията да наблюдаваш тези легенди на живо, просто не може да се опише с думи, а и е твърде възможно да се случи веднъж в живота. Какво повече може да иска един обикновен футболен фен? За мое огромно съжаление Бекъм и Скоулс не взеха участие тогава. Слава Богу обаче, отново сме в една група и живот и здраве пак ще съм на стадиона. Е, дано този път да дойдат, като настоящия Световен шампион! Всички предпоставки са налице. Редактирано на от Devilment

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Koe е по-необходимо на отбора - централен нападател или офанзивен халф?

Това е един доста сложен въпрос, на който едва ли може да се даде точен и категоричен отговор. И двата поста са много важни във футболната игра. И на двете позиции не би се отразило зле известно подсилване на нашия любим Юнайтед, но…. Все пак, аз смятам, че по-наложително е да бъде закупен класен централен нападател.

Мнозина изтъкват , че вече имаме цели 7 нападатели и нямаме нужда от повече. Е да …, но количеството не винаги означава и качество. Нека погледнем имената на тези 7 нападатели – Рууни, Бербатов, Оуен, Ернандез, Македа, Уелбек, Диуф. Но колко от тях имат класата, хъса и лидерските качества да водят атаката на отбора в големите битки, да поведат своите съотборници ?? Един единствен Рууни! Само толкова...
Моите уважения към многомилионната покупка Бербатов, но той не е за този отбор, просто не е …. ОЧЕВИДНО е!! Никой не може да оспори, че това е най-добрият български футболист в момента, но явно не е достатъчно добър за да бъде част от футболен клуб Манчестър Юнайтед. Колко мачове на необходимото ниво е изиграл до сега? Срещу колко от големите отбори го е сторил? Само Тотнъм ( и то не винаги ). Останалите му добри мачове са срещу отбори от ранга на Фулъм и надолу. Това също не е маловажнд, но определено не може да се разчита на него. Не и в ключовите и важни двубои.
Оуен пък си остава изключително чуплив. Личи си, че не е изгубил своя нюх към гола, голмайсторския си истинкт (макар да не е толкова бърз като преди..). Но поради твърде честите му контузии и на него не може да се разчита.
Що се отнася до младите момчета… особено Уелбек и Диуф смятам, че трябва да бъдат дадени под наем (не мисля, че бихме взели кой знае какви пари от евентуална продажба, по-добре да се обиграват). Признавам си, че не съм им гледал достатъчно мачове , но от това, което съм видял… не мисля, че могат да се превърнат в играчите, които всички ние искаме и да бъдат бъдещето на Юнайтед. Все пак .. ако натрупат достатъчно игрови минути в друг отбор и посвикнат с напрежението може да ме опровергаят. Лично ще си призная грешката и ще застана твърдо зад тяхното връщане в отбора, ако го сторят. Но до тогава.. не мисля, че имат място в състава. При Македа ситуацията е обратната. Смятам, че той е доста по-талантлив, доста по-борбен, с по-добра физика, с хъс, с повече агресия. Ако му се дава достатъчно шанс в турнирните мачове и в по-незначителните такива от шампионата определено може да се развие много. Но и на него не може да се разчита в дербитата и в двубоите, от които се определя бъдещия шампион, както и за европейските битки. Ернандез пък е до известна степен сериозна загатка. Бе титуляр в бившия си отбор, натрупал е някакъв опит (макар и в мексиканското първенство), представи се на доста добро ниво на отминалото Световно първенство …., но Висшата Лига е едно съвсем ново предизвикателство. Само времето ще полаже дали ще съумее да се справи.

Освен това, аз имам доверие на нашата халфва линия. Мнозина тръгнаха да отписват Карик и да го пращат къде ли не след един не особено успешен сезон. Забравиха как играеше през предишните 2 и колко даде на този отбор ( и ще продължи да го прави!! ). Забравиха 40-50-60 метровите пасове, които с изключителна точност и прецизност достигаха своя адресат, сякаш управлявани с дистанционно, пасове в стил „Скоулси”. Питаха кой ще е наследника на големия Скоулси, а той бе пред очите им. В дефанзивен план също се справя отлично и прави много прецизни и чисти шпагати. Според мен Майкъл спокойно може да бъде халфа, за който се пита в заглавието. Флетчър пък е перфектният черноработник, върши изключителна работа в дефанзивен план. Скоулси макар и на години и към края на своята кариера .. също може да помогне в някои мачове с опита си. Гибсън пък е все още млад, но със страхотен далечен удар и ако поработи върху играта си в защитен план също може да е от полза. Харго … нямам представа това момче дали ще се завърне след 2, 3 или 6 месеца ( и дали изобщо ще го стори ), но ако има късмета да го стори .. макар, че едва ли някога ще бъде стария играч, в познатата ни форма .. също може да е много ценен на моменти. Андерсон пък за мен е един уникален футболист. Много хляб има в това момче , само трябва да тренира усилено и да се развива. Относно него мисля, че и Сър Алекс не го използва на правилната позиция. В Порто той играеше доста по-офанзивна роля, зад и около нападателя .. позицията, на която играе Бербатов в повечето мачове, ролята която изпълняваше Кака’ в Милан. Самия Андо също е заявявал в интервюта, че там се чувства най-добре. А и според мен се вижда , че това момче определено не е родено, за да бъде дефанзивен играч. Единствено по крилата не мисля, че нещата стоят особено добре. Гигси е вече на възраст и не може да играе винаги, а само с един Нани не става. Валенсия не мисля, че е фланговия играч от който Юнайтед има нужда, а Парки е твърде дефанзивен. Но Обертан пък смятам, че е много перспективен и съм ЗА това да му бъде даден шанс за него, вместо да бъде купуван друг флангови играч.

И за финал да обобщя…
„Koe е по-необходимо на отбора - централен нападател или офанзивен халф?” – Централен нападател !!!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Koe е по-необходимо на отбора - централен нападател или офанзивен халф?

Лятото, когато голяма част от хората са на почивка, във футболните клубове тече усилена подготовка за новия сезон. Отборите се подсилват с нови попълнения, като един от най-активните на пазара е Манчестър Сити, докато в червената част от Манчестър нещата са доста по-тихи и спокойни.

До този момент Червените Дяволи привлякоха само двама нови футболисти – защитника Крис Смолинг и нападателя Хавиер Ернандес. А и както върви може да останат и само те, тъй като на няколко пъти Сър Алекс заяви, че не мисли да купува повече и смята да разчита на младите.

Преди седмица легендата Брайън Робсън заяви: "Ще бъде страхотно ако вземем някой полузащитник, който бележи доста голове. Когато погледнеш в съставите на другите отбори виждаш футболисти като Джерард и Лампард, които вкарват доста попадения от полузащита." Всъщност полузащитниците на Юнайтед наистина не са много плодотворни откъм голове. Ако обърнем внимание на статистиката за отбелязаните попадения от всеки един от играчите, виждаме Уейн Рууни далеч напред с общо 34 гола, следван от Димитър Бербатов с едва 12. Антонио Валенсия, който принципно бе взет да замести напусналия Кристиано Роналдо, отбеляза само седем гола, Райън Гигс и Пол Скоулс се отчетоха със същият брой попадения. Нани, който игра предимно през втората половина на първенството, отбеляза 6 гола, а Дарън Флетчър, Майкъл Карик и Дарън Гибсън вкараха по пет. Общият брой на попаденията дошли от полузащитата на отбора са 46. В сравнение - полузащитата на Челси е отбелязала 67 гола. Това прави с 21 гола повече от тази на Юнайтед.

Червените Дяволи се нуждаят от полузащитник, който умее да бележи солидно количество попадения, защото отборът не може да се осланя само на головете, които идват от Уейн Рууни. Видяхме какво се случи миналия сезон. Юнайтед има нужда от собствен Франк Лампард или Стивън Джерард. Миналогодишната кампания Лампард има изиграни общо 50 мача за Челси и е отбелязал 27 попадения. Като цяло от сезон 2004/05 англичанинът бележи средно по 21 гола на сезон. В Арсенал Сеск Фабрегас също помага със стабилен брой голове от полузащита. Всъщност той е голмайстор на „Артилеристите” за миналия сезон с 19 попадения в 36 мача. В Ливърпул Стивън Джерард също е от полузащитниците, които бележат доста. Миналогодишната кампания не бе добра за „Мърсисайдци” и Джерард има отбелязани само 12 попадения, което ако съдим по сезон 2008/09, когато именно Ливърпул бе конкурент на Юнайтед за титлата, то тази бройка е доста малка за англичанина, който тогава е отбелязал 24 гола и интересното е, че се е разписвал средно във всеки втори мач на Ливърпул, което си е доста добро постижение и това дори го прави по-резултатен и от някои нападатели към които се причислява дори съотборникът му Фернандо Торес. При Юнайтед обаче няма полузащитник който да е отбелязал 10+ гола в последните три-четири сезона. Повечето ни халфове бележат между 5 и 8 попадения.

Един играч като Уесли Снайдер би се вписал добре в отбора. Миналия сезон холандецът се представи изключително силно с екипа на Интер и помогна много на „Нерадзурите” да спечелят требъл, а след това показа и прекрасна игра за Холандия по време на Мондиала в Южна Африка. Може би една двойка в центъра Скоулс-Снайдер или пък Флетчър-Снайдер би била един чудесен избор. А и да не забравяме, че холандците се представят доста силно с екипа на Юнайтед, така че защо не Уесли Снайдер да бъде поредния холандец, който да омае публиката на Олд Трафорд.

Говорейки за холандци Рафаел ван дер Ваарт също не е за изхвърляне и смятам, че такъв футболист като него не трябва да стои и да търка скамейката в Реал Мадрид. Докато беше в Хамбургер играеше страхотно, беше лидер на отбора, но след това отиде в Реал и там погребаха кариерата му. Срамота е футболист с качествата на ван дер Ваарт да стои на скамейката, така че бих се зарадвала ако Сър Алекс го вземе – все пак 13млн. не са много.

И като казах Сър Алекс – именно той е човекът, който знае най-добре какво е нужно на отбора и е малко странно, че точно аз казвам какъв тип играчи трябват на Юнайтед и кой футболист би се вписал в състава. Така че дори и да останем само с двата трансфера на Смолинг и Ернандес, не бих си позволила да критикувам Фърги.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Юнайтед, имаше ли нужда от нови попълнения или не?

Фърги спиш!

Частицата светлина озарила отбора през щастливата 2008 година изпълни с надежди всички фенове на най-големия футболен клуб в света. Ако по това време някой ме беше попитал, дали Алекс Фъргюсън ще съумее да замени успешно легендите на отбора, бих му се изсмял. Сигурен бях, че две години по-късно ще виждам в очите на Гигс, Невил, Скоус, едно спокойствие, че имат достойни заместници. Да, ама не. В отбора има нещо сбъркано. Не само не подмени успешно старите пушки, но и разклати страшно поста на моите идоли Кантона и Бекъм, като продедe най-силния си играч Роналдо. Сега номер седем не тежи, просто не тежи! Сагата с напускането на Тевез така и не ми стана ясна. Изкараха се ред причини но нищо конкретно. Факт е, че това е сто процентова загуба на отбора. Тенденциозно от няколко години се купуват млади играчи за определено високи суми и след една година се продават на безценица или се дават под наем.
В крайна сметка се губят някъде и не стигат до първия състав. Фактите говорят, старите кърпят дупки колкото могат, но докога? От както съм фен на този отбор не съм се чувствал по- несигурен в крайния успех. Има нещо сбъркано в това ръководство. Не може безмилостната победоносна политика, да се срине така лесно след взимането на Шампионската лига през 2008г. Всичко трябваше да върви нагоре. Но дойде финансовата криза и за мен Сър Алекс е притиснат да стената, или прави страшно рискован реверанс към изведнъж затъналите собственици. От информацията с която разполагам, преди пет години Глейзър теглят заем от името на Манчестър Юнайтед от 540 милиона паунда и плащат 270 милиона собствени средства. Сега обаче всички заеми за този период, трикратно предоговаряни, са в размер на около 700 милиона паунда - 500 от банки и 200 от хедж фондове. Само лихвите по главницата са 67 млн. паунда. Балансът досега показва, че Глейзър не са платили нито цент от джоба си за нови играчи. Клубът е на печалба от само 7 млн. паунда от трансферите на играчи за последните три години и половина. Те дори си позволяват да харчат пари за договор, който тепърва започва да тече. Това лято влезе най-скъпата спонсорска сделка за реклама върху екипите. Юнайтед подписа 4-годишен договор с Aon, който ще донесе 80 млн. Собствениците обаче са похарчили почти половината от тази сума още преди той да е влязъл в сила. И най-непонятното е, че на фона на всичко това Сър Алекс излиза с изявления в които безрезервно подкрепя собствениците и уверява, че пари за трансфери има. За мен това е фарс който може да се обърне с пълна сила към най-успелия футболен мениджър, ако отбора не спечели нещо, защото глейзърите са евреи много повече, отколкото янки.
Клубът за тях е кокошка, която снася златни яйца. Купуват я на кредит. Напъват я здраво да снася за тях до припадък. Продават и пиленцата на Реал Мадрид или който даде повече. А накрая, като вземе да се амортизира, ще я продадат, ще върнат кредитите, и ще инкасират възвращаемост на вложените пари.

Затова, че „Фърги спиш!” Спиш, защото не даваш гласност на проблемите, които явно ги има.
Всичко това се отразява в пълната си сила и резултата е умишлено слаба трансферна политика. Поставяне на клуба в рискова зона. Не говоря за фалити, защото само икономически лаик може да излезе с подобно заключение. Ще страдат всички които ги боли истински за този клуб. Година след година, докато не дойде нов собственик.

Начетохме се на няколко парадокса. Излиза Гил и казва - "Мога да ви погледна в очите и да ви кажа направо, че ние имаме финансови средства за селекция и ще бъде направена такава". Ще ме извинява, но това не е селекция. Можеше да е, ако Роналдо и Тевез бяха още в отбора, но това не е селекция! Свидетели сме на един фарс, диктуван от затъналите собственици с участието на великия Фърги. Не ми се мисли какво би довело, ако гениалността на мениджъра му изневери. Самия треньор излезе преди дни и даде да се разбере, че приключва със селекцията с думите - „Нашата позиция е добра и ние сме доволни. Няма да има други нови футболисти”. Това ми звучи по-скоро като – Закрепихме нещата колкото можем с тези пари, сега остава да изкараме сезона.

Аз вярвам на гениалния Фъргюсън, но го правя със свито сърце. Защото знам, че нещата са на кантар. Стабилността на тима е крехка. Трябваше да се купят двама, трима опитни играчи. Сезона е тежък и отговорността е по-голяма от миналата година. Всички го знаем, самия сър Алекс го каза - „Това, което опитваш да направиш, е да се възстановиш от всяка загуба и да се опиташ да вдигнеш летвата през следващия сезон.” Само че с кого вдигнахме летвата?

Отбора все още разчита на милостта на Гигс, Скоус, Невил, ако щете и Фърдинанд. Но те не могат всяка година на сто процента! Не е честно да го искаме от тях. Те са дали достатъчно, но кой на тяхно място? Всички сме запознати колко мача играе водещ английски клуб в Премиършип за един сезон. Това са международни мачове, вътрешен шампионат и две купи. Трябва отбор с равностойни играчи и дълга скамейка. Освен Ернандес тази година не сме направили нищо. Смея да го твърдя, защото той е единствения който се доказа на международна сцена. В него виждам същия по сила трансфер като на Роналдо.

Половината отбор е на изживяване и не се прави нищо!
Едвин ван дер Саар заключва вратата за последна година, въпреки, че беше на прага на отказване. Кой идва, ако се контузи?
„Сър” Райън Джоузеф Гигс мъчи до дупка но едва ли ще играе като предната година. Вече трябваше да помага на отбора с ръководни функции, спокоен че има кой да го замести.
Скоус прави чудеса, но егоизъм ще е да искаме постоянство.
Карик играе на приливи и отливи. Нищо общо с Кийн.
Оуен не е истинския номер седем. Личното ми мнение, че като му го дадоха се изгавриха с легендарната седмица !
Нани израства слава Богу, но няма да може да избяга от южняшкия си манталитет.
Бербатов започна добре, така се играе ако струваш 30 млн. Вижда се, че можело! За него няма да влизам в подробности. Искрено му желая да ми запуши устата в края на сезона и да си върна всичките думи назад. Само здраве и без контузии.
И стигам до най-критичната и незаменима фигура в отбора – Рууни. Брилянтен нападател, има голям ентусиазъм, бори се до последно и не се страхува от нищо. Всички знаем, какво следва ако се контузи. Шаш и паника в буквалния смисъл. Самия Фъргюсън даде да се разбере колко е важен като го пусна контузен в мача срещу Баерн, при наличието на здравия Бербатов. Сега с Ернандес в отбора нещата стават по-стабилни, но всичко е в сферата на вероятностите. Защото нападатели имаме, но когато дойдат трудните и решаващи мачове трябва рутина, младите прегарят бързо, трябва им още опит.

И като споменах важните и трудни мачове. На фона на всичките покупки които сътвориха големите отбори тази година, ние не направихме нищо. Болно ми е защото в Европа сме най-рискови от където и да погледнеш. Много неопитни има на скамейката и продължаваме да купуваме такива. Изпуснахме „цифра” играчи това лято, дори и без пари (Джо Коул). Половината ни отбор е една рискова зона в която ще бъдат хвърлени неопитни играчи. Резултата ще се види на пролет, защото тогава започват истинските битки в Европа.

Има нещо гнило на Sir Matt Busby Way! Юнайтед трябваше да купува за да запази стабилен отбора. В момента страшно рискува. Фъргюсън залага името си за да запази Глейзър, със слаба трансферна политика. Защото иначе глейзърови биха били буквално разпънати.

Истината е, че пари няма! Нови класни попълнения няма! Затова ще кръстя 2010 – Годината на риска! Един Бог знае какво ще излезе от това, но аз не съм оптимист!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Юнайтед, имаше ли нужда от нови попълнения или не?




Лято. Жега. Всеки „червен дявол” нервно „прицъква” от сайт на сайт, за да се убеди, че слуховете от няколко седмици насам са станали реалност. Крещящи заглавия от сорта „Реал М чупи всякакви трансферни рекорди – дава 94 млн. за Роналдо” само наливат масло в огъня. Но агонията не свършва до тук – „the man we all adore” безславно се превръща в “money grabbing whore”, след като подписва с дразнещия и шумен съсед от Манчестър. След напускането на двама толкова важни за клуб играчи обикновено изникват хиляди въпроси, но най-често задаваните са: „Кой ще ги замести?” Сър Алекс стартира офанзива по закупуването на дясно крило и очакванията бяха, че новото попълнение ще бъде някои от калибър „Роналдо”. Вместо това, шотландецът изненада всички с добре представящият се в Уигън Антонио Валенсия. Подсигури се и с друго крило, но то фигурираше в графата „изгряващи таланти” – франзузинът Габриел Обертан.

Моето лично мнение е, че Юнайтед нямаше нужда от нови попълнения – имаше нужда от малко късмет, който в крайна сметка, след години подкрепа, ни обърна гръб. Думите ми са базирани на факти – една точка зад шампиона Челси и отпадане в Шампионската Лига от бъдещия финалист Байерн Мюнхен.

За да обоснова тезата си, ще анализирам всеки един пост. Редно е да се спомене първо вратарският – там е страшилището за всеки един нападател – „Летящият Холандец” или чисто и просто казано – Едвин ван Дер Саар. В началото на сезона беше с контузия на пръста, и след като здравословното му състояние се нормализира изникнаха проблеми касаещи жена му. Спряганият за титулярен вратар Бен Фостър се представи отчайващо, и беше в основата на загубата на някои важни точки. След като Сър Алекс загуби доверие в него, той даде възможност на полския страж Томаш Кушчак да се изяви. Моето мнение е, че полякът се представи блестящо! Притежава необходимият за вратар ръст, на няколко пъти при преки свободни удари се „разтегна”, за да спаси топката, и демонстрира завидни рефлекси. Убеден съм, че с преподписването на договора на ван Дер Саар, Сър Алекс цели обиграването на поляка и го гласи за фланелката с номер едно.

Въпреки че отборът на практика не успя да „събере” двамата титулярни защитници Рио Фърдинанд и Неманя Видич за повече от осем-девет официални мача, поради контузии, Манчестър Юнайтед е отборът с най-малко допуснати голове в първенството – 28. На няколко пъти, поради липсата на защитници, се наложи Флетчър и Карик да играят тази роля. Анализирайки индивидуалностите обаче се вижда, че тима разолага с едни от най-добрите на своя пост. В ляво играе неукротимият Евра – изиграл е средно по 50 мача за всяка една от последните три години. На всеки един играч се случва да натрупа умора и игровата му форма да спадне. Евра обаче не е от този тип – за три години да има най-много пет слабо-изиграни мача. Негов заместник, при една евентуална негова контузия, е бразилецът Фабио. Там може да играе и Ричи Дьо Лае. В центъра успешно си партнират Фърдинанд и Видич, а при евентуална контузия на един от двамата като резерва влиза Джонатан Евънс, който е готов за този пост дори и като титуляр. Безспорно доказал своите качества, той чака да дойде неговия момент. Уесли Браун макар и на възраст, понякога съумява да „покаже рогата си” и да отиграе феноменално някоя ситуация. В дясно ветеранът Гари Невил е на финалната права в своята блестяща футболна кариера като за негов заместник е почти готов Рафаел. Оставането на Гари още една година във футбола, е със същата цел, като тази на Едвин – обиграване на младока и подготвяне за титулярното място.

Полузащитата е ключът към успеха. Една халфова линия трябва да е еднакво добра както в защитен план така и в атакуващ. След напускането на Роналдо трябваше да се намери кой да запълни зейналата дупка. С това се нагърби Луис Антонио Валенсия и мога да кажа, че макар и съвсем различен тип играч, той се справи добре. Еквадорецът е играл в 49 мача, като в тях е отбелязал 7 гола и е направил 13 асистенции. И това е само в първия сезон! Макар и да разчита на еднообразни финтове, те са ефективни както сами се убеждаваме. В дефанзивен план е израстналият изключително много Дарън Флетчър, един от най-добрите на поста си за изминалата кампания. На тази позиция може да играе и Майкъл Карик, който от доста време не може да намери старата си форма. Тук се намира и Бог Скоулс, който въпреки че е на възраст от 35 години не забавя темпото и е в основата на добрата игра на отбора. Прецизните му дълги пасове, включването му от дълбочина дори и твърдата му игра са неща, които ще липсват на отбора, когато сложи край на спортната си кариера. Забелязвам, че Флетчър се нагърбва с някои от тях и до някъде успява да се справи. На този пост е и една от малкото ми критики към отбора – Дарън Гибсън. Той разполага с ограничен набор от качества – точен далечен удар, точен далечен удар и точен далечен удар. А да, и точен далечен удар. Някои даже го спрягаха за новия Кийн, но е на светлинни години от тази титла. Дано в бъдеще подобри дефанзивните си качества, и прихване някои нови от Скоулс. Личното ми мнение е, че не е за този тим, просто не се вписва в него. Неубедителният старт на сезона за Нани даде поле за изява на друго Божество – Раян Гигс. Той беше катализатора на отбора, направи няколко асистенции и вкара няколко гола. Точно тогава, когато се смяташе, че той се е преродил, счупи ръка и отсъства от терените за повече от месец. Разбираемо е, когато играч на възраст от 36 години отсъства за толкова дълъг период от време да загуби игрова форма, и точно това се случи с Раян. На негово място отново заигра неубедителният Нани. Но, това не беше същият Луиш Нани, който игра през началото на сезона, а един друг, намиращ се в отлична форма и с огромен хъс и желание за игра. Доказа своите възмонжности за по-малко от половин сезон и в момента са му възложени огромни надежди. Габриел Обертан от своя страна, загатна за качествата си в няколко мача, но заради конкуренцията на този пост не му се дава голям шанс за изява. За сметка на това се представя отлично във втория състав. Другото крило, Парк Джи Сунг е на приливи и отливи. Той е способен да направи един отчайващо слаб мач, а в следващия да направи асистенция, да вкара гол и да изтърве още два чисти – изобщо играч на мача. Това негово непостоянство го е превърнала в лимонка – не знаеш кога ще избухне, но когато това стане, тежко на врага.

Вярва се, че Бербатов е основната причина Тевез да напусне. Моето мнение е различно – просто Тевез е голям „чешит”, който няма угода. Бербатов е бил идеалното извинение за неговото напускане на отбора. Българинът не блясна с изяви през първия сезон, и върху плещите му се стовари огромна отговорност. Трябваше да докаже, че заслужава тези над 30 млн. паунда които бяха изхарчени за него. Но той така и не успя. Може би защото вече не се подвизаваше като централен нападател, а понякога играеше ролята на Скоулс – тази на плеймейкър, същевременно и втори нападател. Показа колко е техничен, колко добре умее пасчета и пр., но не показа, че може да вкарва голове. На десет мача един беше на ниво. Останалите правеше пасове наляво-надясно, колкото да се отърве от топката. Закупуването на Майкъл Оуен беше поредния уникален ход на „старата лисица”. Макар и бивш скаузър, Майкъл се раздаваше докрай и правеше всичко, което можеше за отбора. Няма да забравя как крещях като обезумял, когато вкара гола на Сити. Бях на седмото небе. Обаче славата му на чуплив играч се оправда на 28 Февруари, финалът за Карлинг, когато се контузи и отсъства от терените за няколко месеца. И тези няколко месеца всъщност вкараха пръчка в спиците. Тогава се контузи и Уейн Рууни, мотора на отбора. Намираше се в уникална форма и всичко, което правеше, беше направено с финес съчетан с груба сила. Макар че двете неща се изключват взаимно, Рууни успяваше – брилянтна техника със завидна физическа сила за ръста си плюс несравним голов нюх. Контузи се точно тогава, когато отбора беше на кръстопът – когато трябваше да поеме пътя към полуфиналите на Шампионската Лига и първото място в Премиършип или към отпадане от Байерн Мюнхен на ¼-финалите и почетното второ място в местното първенство.

На това се базира и моята теория, че отбора е пълен с качествени и доказани играчи, просто липсата на късмет „обърна колата”. За отбор като Манчестър Юнайтед преспокойно може да се каже, че миналия сезон беше провал, с оглед на единствения спечелен трофей, а именно Карлинг Къп, но не можем винаги да очакваме да печелим всичко, нали? Особено в тези времена, в които парите са футбол. Личните ми очаквания са, в следващите години английския футбол да отслабне в европейските форуми (Шампионска Лига и Лига Европа), тъй като в момента в испанския футбол се наливат сума пари. Факт е, че нашия отбор е в огромна финансова криза, и виси на косъм от последване на пресните следи оставени от Йоркшърския Лийдс Юнайтед. За това, ‘щем или не ‘щем ще бъдем ограничени от към трансфери на формирани големи звезди, а ще раждаме такива. Разполагаме с точните играчи, всичко е въпрос на време. Ако съумеем да запазим текущият състав, може би с една покупка, ще има две-три години суша, и след това машината ще се завърне с пълна сила.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
"Има ли сили Юнайтед да върне титлата на Олд Трафорд или не?"

Обещаващият старт на първенството ми прилича повече на полу свършена работа. Тенденцията последните минути да са минутите на Юнайтед се обърна с пълна сила срещу отбора. Червените Дяволи загубиха така четири точки от първите си пет мача в първенството. Защитата догонва колебливата халфова линия, а тя недостижимата атака. Въпреки, частичните успехи и безспорните изяви на Бербатов, за мен това не е достатъчно, за да мислим за титла този сезон.

Факторът конкуренция във Висшата Лига се засилва с всяка изминала година. Първенството се превърна в магнит за всеки новоизлюпил се олигарх, а това води със себе си пренасищане с интереси и добри играчи. Допреди години бяха Манчестър Юнайтед, Арсенал и Ливърпул. След това дойде Челси и повечето погледнаха с надсмешка на шампионските им амбиции. След две години те се превърнаха в фактор, с който сега се съобразяваме ние – феновете на Юнайтед. Сега Сити тръгнаха по този път. Арсенал очевидно излизат от кризата и показват едно завидно постоянство, пред нас в класирането и имат от пет мача само четири допуснати гола. Но най-голямото препятствие ще бъдат "Сините от Лондон". Въпреки че Юнайтед ги победи наглед леко насред Уембли за Kъмюнити Шийлд, тръгнаха много добре и отказват отборите още в началните минути. Не случайно са на първо място с допуснати само два гола и вкарани цели двадесет и един.И като допълним някой от останалите отбори в таблицата който ненадейно изкача и обърква плановете на поне един от основните претенденти, констатирам, че за да се бориш и поддържаш ниво в това първенство в настоящо време ти трябва здрава и добре смазана машина. Като се започне от вратарския пост и се стигне до последната резерва.

А това става като влагаш пари и правиш добри трансфери. Юнайтед за мое нещастие тази година не покрива изцяло горенаписаното. А за изминалия трансферен прозорец да не говорим. Тотална липса на каквато и да е активност. Половината отбор е на изживяване и не се прави нищо! Играчите, които акостираха на Олд Трафорд не са с достатъчен опит и едва ли тази година ще има каквато и да е полза от тях за да си върнем титлата в театъра на мечтите. Имам чувството, че на отбора не му достигат сили. Започваме мача добре, мачкаме противника а второто полувреме нивото спада рязко и допускаме изравняване. Дори срещу беззъбия Ливърпул можеше да се издъним, ако не беше гениалността на Бербатов. Точно в българина се крепи малката ми надежда тази година да сътворим чудо и да обърнем нещата в наша полза. Защото отбора разполага с добри играчи и изградена йерархия и време беше водещите личности да предадат щафетата на по-млади от тях, за да се научат да „носят” мачовете. Това красноречиво показва, че дори Фъргюсън не е видял още заместник на Гигс, Скоул, Невил, ВДС и Рио. Тук си задавам един напълно реален въпрос – Готови ли са да поддържат едно ниво цял сезон?

Чудеса стават рядко, за тях трябва да притежаваш скрити козове. Нещо като моментната форма на Бербатов. Сега се надявам някой от младите да го последва. Защото за мен духът, който витае над Олд Трафорд може да вдъхнови всеки един играч за победа над който и да е съперник. Няма да се впускам в подробности за отбора поотделно, защото всеки който се е добрал до тази статия е малко или много запознат със състава и неговите качества.

Факторът Европа се явява преломна точка за морала на Юнайтед. Две, три големи победи срещу силни съперници могат да повдигнат много духа на отбора и да му отворят вратите за крайната цел - титлата. Обратното ще доведе само скованост в младите играчи от които се иска резултатност. Това неминуемо ще се отрази и на играта им във Висшата Лига. На пръв поглед нещата тази година изглеждат по-трудни, защото Барселона играе най-атрактивно и са основен съперник. Интер е най-труден за побеждаване, а Реал под ръководството на Мауриньо може да се превърнат в изненадата на Шампионската Лига. Като добавим и Баерн и Аякс, това ще са отборите извън Англия с които ще трябва да се справим. Предизвикателството е голямо. Докато преди две години не ми пукаше с кого ще се паднем или с кого ще играем след това в домашния шампионат, сега следя и това. Защото играем трудно. Тази година не сме страшилището което всички искат да избегнат. Колебливостта в играта ни на моменти вдъхва кураж в повечето съперници. Едно е да започнат мача със свити сърца, друго е надъхани с надежда поне за равен.

Това мое мнение е провокирано не от началото на първенството, а от края на миналото. Видя се че не ни достигат сили. Самия Фъргюсън го призна миналия сезон и това ми вдъхна надежда, че нещо ще се промени. Надеждата се засили с идването на Световното по футбол. Рекох си – „Сега е момента!” Надявах се да сме активни на трансферния пазар повече от всякога. Имахме нужда от дефанзивен халф, един атакуващ. Може и защитник. Начетохме се на какви ли не спекулации. Едно лято изпълнено с надежда, завърши по най-нелепия начин. Дано не се окажа лош пророк, но резултата ще си проличи тази година. Самият факт, че нещата видимо се отлагат с евентуални заместници на Гигс, Скоул, Рио, Саар и Невил, допълнително натоварват очакванията за добри резултати. Защото тази година ще играят и ще спасят донякъде положението, но следващата? А по-следващата?

Този сезон аз лично не очаквам да си върнем титлата на Олд Трафорд. Казвам го с яд в очите! Яд ме е, че посредством яловата трансферна политика, нещата не минаха по нормалния ред за един от най-големите и богати клубове в света. Яд ме е, че не виждам онази красива и резултатна игра в която се влюбих като малък. Виждам едни уморени легенди и едни надъхани, но неопитни млади таланти, които поставени под натиск правят глупави грешки. Затова в мен остава надеждата в скоро време нещата да се оправят. В крайна сметка по това се познават истинските фенове – да са с отбора си в добри и лоши дни.

И не на последно място – ВАЛЕНСИЯ ВСИЧКИ СМЕ С ТЕБ!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
"Има ли сили Юнайтед да върне титлата на Олд Трафорд или не?"

Да, Юнайтед има сили да върне титлата на Олд Трафорд

Много хора обвиняват Сър Алекс, че не закупи някой класен играч, с който нивото на Юнайтед за новия сезон във Висшата Лига да се вдигне още повече. Едни искаха нападател, други полузащитник и след като не получиха желаното, заявиха че титлата ще бъде мираж за отбора през настоящата кампания. Много често по адрес на нашия любим отбор се използва една реплика – „never write off Manchester United” (никога не отписвайте Манчестър Юнайтед), а някои фенове го сториха и то дори без сезонът да е навлязъл в решителната си фаза.

Всички знаем, че Юнайтед има навика да започва сезона си лежерно и това, до някаква степен, се повтори и през настоящата година. Като за начало, отборът записа една чудесна, класическа победа над новака Нюкасъл. Ясно ни е, че „Свраките” не се кой знае какво мерило и от този успех не може да се извадят никакви изводи. Но е факт, че играта на Юнайтед в този двубой беше доста добра. Последва обаче разочароващо равенство срещу Фулъм на „Крейвън Котидж”, откъдето момчетата на Фърги си тръгнаха само с точка, при положение, че имаха възможност да спечелят мача. При това гостуване Юнайтед не игра добре, особено в защита, и „Котиджърс” си заслужиха точката. След това дойде домакинството на Уест Хям – отново изключително лесна победа с много спокойна игра. Юнайтед събра актив от седем точки, една повече от сезон 09/10, три повече от 08/09 и цели пет повече от 07/08. Това показва, че с течение на времето Юнайтед се е усъвършенствал в начина, по който започва кампаниите си.

Дойде време за гостуването на „Гудисън Парк” срещу Евертън. Отборът започна добре, показа характер и въпреки че губеше с 1-0, успя да обърне резултата до 1:3. Имаше възможност да победи дори с повече, но нямаше късмет пред вратата на „Карамелите”. Мачът отиваше към своя край, възпитаниците на Дейвид Мойс атакуваха, но никой не очакваше, че ще успеят да вземат нещо от тази среща. Разконцентрираната игра на Юнайтед в защита обаче им помогна да отбеляжат гол и то не един, а цели два. Две попадения в добавеното време, нещо което никога в историята на Премиършип не се е случвало на Червените Дяволи. Принципно те са отборът, който има подобни изпълнения, но този път – “с техните камъни по тяхната глава”.

Подобен сценарий за малко да се повтори и в дербито срещу Ливърпул, но добре че тогава блесна геният на Димитър Бербатов, иначе щеше да ни дойде в повече още една подобна развръзка. Два поредни мача имаме преднина от два гола, която губим за нула време. Определено защитата не се намира в много добро състояние в момента. Видич играе отлично, това е неуспорим факт, но партньорът му в центъра на отбраната от началото на сезона Джони Евънс показва нестабилност. Същото се отнася и за Патрис Евра, който принципно сме свикнали да бъде изключителен по левия бек, но явно той все още не е навлязъл в оптимална форма, но съм сигурна, че с напредването на сезона това ще се промени. Та с тази нестабилна защита Юнайтед има допуснати цели седем попадения за пет срещи в Премиършип - всъщност най-много от отборите в топ шест. Но пък не трябва да пропускаме и факта, че момчетата на Фърги са и един от трите отбори отбелязали най-много голове до този момент – 14. На фона на страхотната форма, която Челси демонстрира тази статистика бледнее, но аз съм уверена, че Юнайтед има сили да се пребори със „Сините” от „Стамфорд Бридж” и да върне титлата на Олд Трафорд.

Всъщност Челси натрупа тези пет победи срещу доста непретенциозни отбори като Уест Бромич, Уигън, Стоук Сити, Уест Хям, Блекпул – общо взето състави от втората половина на таблицата, като дори някои от тях (да не кажа всички) ще се борят да не изпаднат в края на кампанята. Докато програмата на Юнайтед е доста по-тежка. Гостувания на Уигън и Уест Хям не могат да се сравняват с гостувания на Фулъм и Евертън. А какво остава за домакинство на Блекпул и домакинство на вечния ти враг Ливърпул. Просто тези победи на “Сините” са плод на много лесната им програма в началото. Смятам, че истинската им сила ще си проличи в мачовете срещу топ отборите.

Както споменах вече, някой хора критикуваха Сър Алекс затова, че не привлече някое голямо име, а вместо това ни сюпризира с футболисти, които не бяхме чували преди това. Но пък тези момчетата със сигурност ще искат да се докажат, да впечатлят Фърги и може би ще създадат, така нареченото, състезание за места в титулярния състав. Смолинг не започна впечатляващо, но според мен с всяка една треровка и всеки мач в Манчестър Юнайтед, той се усъвършенства. Идването на Ернандес от своя страна посъбуди Димитър Бербатов и както каза Денис Ъруин: "Трансферът на Чичарито може би постави Берба под леко напрежение и знаейки, че Хавиер е млад и талантлив футболист, който ще се бори за мястото си, това го стимулира да покаже истинското си лице." Може причината за прекрасното представяне на Берба да не е само в идването на Чичарито, но е факт, че българинът най-накрая разкри истинския си потенциал, започна да бележи доста голове и съм сигурна, че ще продължи да вгорчава противниковите вратари и по-нататък през сезона. Ето, това което искахме от Бербатов досега, той ни го демонстрира. В момента Димитър е гомайстор в Премиършип с шест попадения. Остана само Уейн Рууни да се разиграе. Всъщност смятам, че Уейн не играе зле - просто липсват головете. Факт е, че ужасните разкрития около личния му живот, които бяха публикувани наскоро, повлияха на играта му, но това вече започва да отшумява, да избледнява, така че очаквам в скоро време Рууни да избухне и да започне отново да наказва противниците. И когато това стане, Уейн заедно с Бербатов ще оформят една чудесна нападателна двойка и ще се получи разпределение на головете, което липсваше през миналата кампания. Отделно разполагаме с добра полузащита, която разбира се се дирижира от Скоулс и Гигс, които заразяват всички със своята отдаденост към клуба. Флетчър продължава да се представя изключително силно, въпреки някои грешки, които допусна срещу Ливърпул. Шотландецът демонстрира невероятно израстване в последните три-четири сезона и се превърна в един от лидерите на Юнайтед. Усилено се говори, че Оуен Харгрийвс е близо до завръщане в игра и ако това е така, то той ще бъде като едно ново попълнение за отбора и ще вдигне още малко класата му.

Да, смятам, че Юнайтед има качествата и силата да надвие Челси, и да върне титлата на Олд Трафорд. Ще бъде тежко (кога не е било), но смятам, че момчетата на Фърги ще се справят и в края на сезона ще ликуват с титлата №19 в историята на клуба!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Възражда ли Сър Алекс Фъргюсън ново златно поколение или това е временна илюзия?
Да, възражда.

Ново златно поколение?! Като се замисля нашите играчи са си златни всеки сам по себе си, или поне ако не са точно златни, то поне можем да бъдем спокойни, защото не всеки има възможността да играе за този велик клуб Манчестър Юнайтед, а щом вече даден футболист е част от отбора значи има защо! Щом самият Сър Алекс Фъргюсън е решил, че един футболист трябва да е в отбора, всички ние трябва да се съгласим, защото той отлично умее да прониква в качествата на футболистите си и вижда нещо което останалите не виждаме навреме, но в последствие разбираме, че Фърги е бил прав. И все пак всеки прави грешки, човешко е, но това е друг въпрос, в случая със Сър Алекс Фъргюсън тези грешки, за които говоря не са ежедневие за щастие. Според мен на този въпрос дали ще има ново златно поколение отговорът ще дойде с времето си. 'Старчето' е един от най-добрите треньори в света. С прекараните си 24 години като мениджър на Манчестър Юнайтед, през него са минали какви ли не футболисти, като някой от тях са в момента или са били едни от най-добрите в света. Лично аз мисля, че не само трябва да си добър треньор, но и добър селекционер, трябва да знаеш с какви играчи разполагаш и с какви играчи искаш да разполагаш за в бъдеще било то сортиране по име, по качества и т.н.

От една страна, всеки футболен мениджър и всеки един фен на даден отбор би искал да има един Кристиано Роналдо, един Лионел Меси, но едно е да искаш, друго е да можеш. В нашия случай е точно така и то поради финансови причини. В днешно време повечето футболисти мислят единствено за това колко ще им бъде седмичната заплата, а не това къде ще играят и дали изобщо ще играят или ще седят на пейката. През 2009 година с преминаването на Кристиано Роналдо в испанския Реал Мадрид за невероятната цена от 80 милиона паунда, цените на трансферния пазар станаха още по-невероятни, а заедно с това стана така, че ако даден треньор иска да има добра или така да кажа "звездна" селекция трябва собственикът на отбора му или да е с дълбок джоб или с риск да звучи малко смешно да е някой шейх, който си няма понятие от футбол, но за сметка на това е мултимилионер, а защо не и мултимилиардер.

От друга страна не винаги "звездната" селекция носи шампионските титли, но много хора биха казали точно обратното. Ето един пример с Реал Мадрид, всяка година дават луди пари за играчи, но нещата им не вървят. Цялата ситуация в Манчестър Юнайтед относно трансферите се дължи на финансовата ни нестабилност. Както всички знаем собствениците на любимия ни отбор семейство Глейзър са затънали до гуша откъм финансова страна, а с това идват и всички проблеми. Затова през тази година ние не закупихме някой завършен футболист, който струва 35-40 милиона паунда, а купихме три (за повечето хора световно неизвестни) лица, Хавиер Ернандес, Крис Смолинг и Бебе. Както казах, за повечето фенове на Манчестър Юнайтед тези лица бяха непознати до мига, в който не подписаха с отбора. Наистина за нас те не са от класата на Райън Гигс, Уейн Рууни и Неманя Видич, поради простата причина, че не сме ги чували преди това, но това не значи, че след време те няма да са техни заместници. Те са млади таланти, на които тепърва им предстои да се доказват във футбола. Друг е въпросът колко време трябва да мине, за да могат да покажат на какво са способни и защо са играчи на този отбор.

Точно заради това всеки би искал да бъде закупен завършен, доказан или поне 50 % доказан футболист, а не "световно неизвестен" млад талант. В състава, с който разполагаме всеки един от играчите със своите качества би допринесъл с нещо за клуба. Имаме доказани футболисти, имаме и на половина доказани имаме такива за който са платени луди пари, а според много хора не е трябвало да се дават толкова, или изобщо не е трябвало да се прави такъв трансфер имаме и млади таланти, които както казах тепърва им предстои да се утвърждават пред света и пред нас феновете на Манчестър Юнайтед. Заради няколкото последни изречения написани от мен искам да дам два примера. Димитър Бербатов - за някой хора той е много добър играч, който умее невероятно да задържа топката а също така и владее отлична техника, но за други той е провален трансфер и напразно дадени 30 милиона паунда, а и изобщо не е за този клуб защото примерно не е от класата на Уейн Рууни(който през този сезон все още не е във формата, в която сме свикнали да го гледаме). Но поради една или друга причина, била тя късмет, или каквато и да е Димитър Бербатов отбеляза хеттрик срещу вечния враг Ливърпул, с което донесе победата на Манчестър Юнайтед с 3-2, но и пренаписа историята с това, че вкара хеттрик в дербито, което не е правено от много, много години насам. Другото което е, всички знаем, че през този сезон Димитър Бербатов е в много добра форма и дава всичко от себе си отбора му да постига успехи. Искам да кажа, че не се заяждам с никой който не харесва Бербатов поради някакви причини просто давам пример и изказвам личното си мнение.

Хавиер Ернандес-Чичарито, закупен през тази година в Манчестър Юнайтед от Чивас Гуадалахара (лично аз не бях чувал този играч). Всички помним двубоя срещу Глазгоу Рейнджърс в груповата фаза на Шампионска Лига този сезон, в който клуба ни направи едно неочаквано равенство, а това равенство направи така, че почти задължително трябваше да победим следващия ни испански съперник - Валенсия и то в Испания. Почна мача с Валенсия и какво да видим, любимия ни отбор отново е на път да направи второ поредно равенство в груповата фаза, но към края на мача се появява "световно неизвестният" млад талант Хавиер Ернандес-Чичарито и в 85-тата минута бележи гол, с който донесе на отбора така важната победа. Но по-важното е, че не отбеляза попадението си напълно самостоятелно, а с помощта на друг млад талант на отбора ни - Кико Македа.

С всичко това исках да изкажа моето мнение, че с тези пари, с който разполага в момента клуба ни за трансфери, засега можем да си позволим само такива млади таланти, на който трябва да се предостави време за адаптиране към играта на отбора и т.н, и да се молим един ден да стигнат класата, която очакваме и дай Боже да не ги изкушават евентуални космически оферти от клубове като Реал Мадрид. Затова първото нещо което написах е, че ще разберем дали ще има ново златно поколение с течение на времето, но това не е само временна илюзия а просто въпрос на време. Винаги съм бил оптимист за всичко свързано с отбора и вярвам, че се възражда ново златно поколение, поради простата причина, че винаги съм имал доверие на Сър Алекс Фъргюсън.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Възражда ли Сър Алекс Фъргюсън ново златно поколение или това е временна илюзия?

Едва ли някой би поставил под върпос менторските умения на Сър Алекс Фъргюсън. През 1986г. той поема Манчестър Юнайтед и за тези 24 години се утвърждава като един от най-успелите мениджъри в своя бранш. През 90-те, именно горепосоченият човек-легенда поставя под крилото си една млада генерация, която за наше щастие, дори в днешни дни прави чудеса на терена. Не случайно споменавам талантливото поколение, което не веднъж ни е спасявало в тежки ситуации.

Райън Гигс – помните ли шампионския сезон 07/08? А „Джей Джей Би Стейдиъм”? Аз го помня, тогава точно уелсецът постави в ръцете на съотборниците си титлата на английската Висша Лига. Безупречно изпълнената дузпа на „Лужники” и още безброй ситуации, в които „единадесетицата” на Юнайтед е била нашият герой. На преломната възраст от 36г., скоро 37, той все още е надежден кадър в очите на нас – феновете, а и на мениджъра.

Друга емблематична фигура е Пол Скоулс. Нека се върнем пак към 2008г. Тогава, когато Олд Трафорд изригна, скандирайки едно име – това на англичанина. Победният му гол срещу Барселона бе предпоследната крачка по пътя към триумфалното завръщане на Червените Дяволи на европейкската сцена. Едновременно с това се сещам и за едно друго попадение, паднало в последната минута на „Ийстландс”, миналата кампания, срещу градския съперник – Манчестър Сити. Попадение, което все още ни оставяше в играта за четвърта последователна корона на Англия. Сега, почти на 36г., Пол Скоулс е способен да реши един двубой във всеки момент, правил го е преди, ще го прави и занапред.

От полузащитния вал се насочваме към едно друго, безспорно, също толкова важно звено – отбраната. Ще разгледам трима футболисти, без които, честно си признавам, не мога да си представя Юнайтед. Първи сред избраниците ми е Гари Невил. Преследван от контузии през изминалите сезони, Гари сякаш не успя да покаже целия си потенциал, но в миговете, прекарани на зелените терени, всички ние бяхме спокойни, защото знаем, че имаме опитен футболист, който да скрие в малкия си джоб всеки един противник. Да, той може да не блести с отбелязани голове и прочие, но не това е и неговата задача. С безупреченото си центриране и неуморното ‘търчене’ по фланга, бившият ни капитан доказа, че не може да бъде отписван дори и на възраст от 35г. Друг опитен бранител е Рио Фърдинанд. Никой не може да оспори постиженията му с червената фланелка, 13-те поредни сухи мрежи и важните му попадения. Той е неизменна част от състава на Сър Алекс и не случайно носи капитанската лента на Англия. Рио е 32-годишен, а дали това му личи на терена, не мисля... Трети, но не по важност е Уес Браун (31г.). Още едно момче, израснало под опеката на Фъргюсън. Развило се на Олд Трафорд, играло и играещо за общата кауза – Юнайтед. Уес не веднъж е споменавал пред медиите, че това е неговият отбор и винаги ще остане в сърцето му. Надявам се никой не е забравил приноса му за отбора, аз лично никога няма да го направя, защото Браун, както и повечето легенди на клуба заслужават своето място в нашите сърца.

Цялата тази ретроспекция не беше с цел да ви покажа колко жизненоважни играчи притежаваме. Нарочно наблегнах на възрастта на всеки един от тях. За мнозина това ще е последната кампания под знака на Червените Дяволи. Те са дали, каквото могат за отбора, а сега идва тежкият момент за раздяла. Сър Алекс Фъргюсън е мениджър, който разчита до последно на своите възпитаници, доказа го и с предложенията за нови договори на горепосочените футболисти. Опитът винаги е бил ценната съставка, носила ни успех не веднъж. Ето защо смятам, че на този етап, разчитайки на легендите на Манчестър Юнайтед, сякаш „новото златно поколение” остава на заден план. И има защо да е така, при наличието на толкова плодовити, макар и на напреднала възраст кадри.

Наслушала съм се на какви ли не глупости от сорта, че сме застаряващ отбор. Нека е така, докато в клуба има легенди от ранга на Райън Гигс, Пол Скоулс, Гари Невил, Рио, аз няма как да не съм щастлива от факта, че подкрепям този клуб. Кой друг може да се похвали с играчи като нашите, нека ги възхвалявам, нека им се радвам, докато мога. Защото това са футболисти от световна класа, и въпреки, че не са „новото златно поколение” на английския футбол, те са гордост в очите на всеки един фен на Манчестър Юнайтед! И като за финал искам да благодаря на Сър Алекс Фъргюсън за усилията, които е положил да изгради тази генерация. Един дълбок поклон пред всичко, което са направили, правят и ще правят с червената фланелка!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Заслужава ли Уейн Рууни подкрепата на феновете?
Да, заслужава я.

Скорошните събития около клуба и особено Уейн Рууни определено нараниха доста от нас, феновете, но пък може би положителното развитието на „сагата” донесе някакво облекчението за повечето.

Всички знаем, че след двубоя с Уест Бромич в медиите започнаха да излизат информации, че Уейн Рууни иска да напусне Манчестър Юнайтед, но някакси не ги приемахме на сериозно, след това обаче дойде пресконференцията на Сър Алекс, в която той потвърди тези слухове. Няма как да отрека, че когато го чух да казва, че самият Рууни иска да напусне клуба, чиято емблема целуваше и се кълнеше във вечна вярност, се почувствах предадена и излъгана, а сигурна съм, че и много хора са се чувствали по същия начин. Всеки един от нас обожаваше Уаза, боготвореше го. Дори Райън Гигс преди известно време заяви, че очаква Уейн да подобри рекорда му за най-много мачове с екипа на Юнайтед – изведнъж този човек казва „аз искам да напусна Манчестър Юнайтед”. Всички видяхме колко съсипан бе Сър Алекс на прескоференцията, но въпреки това той на няколко пъти повтори „вратата за Уейн е все още отворена”. Тоест Фърги се е надявал Рууни да размисли и да осъзнае, че мястото му е не някъде другаде, а на Олд Трафорд. И всъщност, след явно много разговори, англичанинът размисли и реши да остане в Юнайтед.

Факта е, че всички бяхме наранени от случилото се, но съм сигурна, че повечето от нас са изпитали поне малко облекчение след като Рууни подписа новия си договор. Въпреки действията му, не може да отречем, че Уейн е много важен футболист за клуба. Легенди на Юнайтед като Денис Ъриун и Лу Макари, а много други, изразиха своето задоволство от оставането на Рууни. Няма как да пропуснем и удовлетворението на Сър Алекс от новия контракт на Рууни, който заяви: „Уейн дойде и се извини на мен и на съотборниците си. Мисля, че ще постъпи по същия начин и с феновете, защото всички бяхме наранени от случващото се в последните дни. Важно е човек да признае грешките си, а той наистина осъзна, че е допуснал грешка. Наистина съм щастлив от неговото решение”, а след това допълни: „Това е голям ден за Манчестър Юнайтед, за всички фенове и футболисти.” Смятам, че тези думи казват много. Въпреки предателството на Рууни, Сър Алекс продължава да му има доверие и ще продължава да разчита на него, въпреки всичко, което се случи и изговори.

След обявяването на „добрата новина” доста хора уверено заявиха, че изобщо не са се съмнявали, че Рууни ще напусне. Рио Фърдинанд заяви: „Никога не съм се съмнявал, че Уейн ще си тръгне.” Дейвид Бекъм също коментира новината: „Не съм изненадан ни най-малко, че Рууни реши да остане в Манчестър Юнайтед. Чудесно е, че той остава.” Дори Гари Невил изрази своето задовоство от новия договор на Уейн: "Когато най-добрите футболисти подписват дългосрочни договори с клуба, това не може да не окаже положително влияние на отбора. Уейн остава при нас и ние гледаме напред към бъдещето и към спечелването на нови трофеи с него в отбор. След една трудна седмица, всички сме доволни.”

Така че щом тези хора му вярват и разчитата на него, то и ние феновете трябва да последваме техния пример. Въпреки всичко което се написа и изговори, Уейн Рууни, по настоящем, е футболист на Манчестър Юнайтед и ние, феновете на Манчестър Юнайтед, трябва да му се доверим.

Той самият казва: „Сигурен съм, че феновете са разстроени и предадени от всичко, което са чули от медиите. Но аз ще им кажа, че винаги съм се грижил за клуба и искам да бъда тук. Това е най-важното, което трябва да разберат. Искам да успея в този тим. Може би някои фенове няма да ми простят веднага, ще отнеме време. Но ги уверявам, че винаги ще давам 100% от себе си на терена. Ще се опитам да ги спечеля отново на моя страна и да възстановя връзката си с тях. Надявам се да работим заедно и да направим най-доброто за успеха на Манчестър Юнайтед.”

Трудно е да повярваш на подобни думи от човек, който вече веднъж те е излъгал, но съм сигурна, че щом Рууни се завърне на терена, възвърне формата си от миналия сезон и започне да бележи във всеки мач, всички ще оставим случилото се зад гърба ни и отново ще започнем да скандираме името му. Може и да не гледаме със същи очи с каквито сме гледали преди всичко това да се случи, но Уейн Рууни има нужда от нашето доверие и подкрепа.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Заслужава ли Уейн Рууни подкрепата на феновете?
Не, не я заслужава

Винаги съм имал едно наум за Уейн Рууни. Още откакто го видях да дразни привържениците на родния му Евертън, след като беше отбелязал за Юнайтед на Гудисън Парк. Гледах го как се перчи пред феновете на домакините и още тогава си помислих, че това е човек, на когото не му пука от нищо и за никого. Това бяха същите тези хора, които до скоро го боготворяха. Фенове на същия този отбор, който му даде тласък в кариерата. И въпреки, че съм фен на Юнайтед и се радвах за гола му, не ми стана приятно. Представих си себе си в същото положение след време. Да гледам този талантлив младеж как целува емблемата на друг отбор, след като е отбелязал срещу Юнайтед. Тогава нямаше как да знам дали кариерата му ще се развие, дали изобщо ще успее да се наложи в Юнайтед и как ще се стекат обстоятелствата, но помня, че ми направи лошо впечатление. Винаги помни от къде си тръгнал!

По-късно дойдоха и другите изцепки - брутални влизания, постоянни ръкомахания към съдиите, червени картони, гневни реакции към съотборниците, сцени при смяна, скандали в личния живот. Англичаните си имат дума за такива като Рууни - “hot-head”. Същото това нещо, което му позволява да е навсякъде по терена и да се бори с тази толкова характерна страст, му създава и много проблеми. Нека да не забравяме и спречкването с тогавашния му съотборник в Юнайтед Кристиано Роналдо на световното първенство през 2006-та. Да не забравяме, че и бившият му мениджър в Евертън Дейвид Мойс го осъди за клевета. А и помним, че преди тази, последната проститутка, имаше и други. Все дребни детайли, които допълват цялостната картинка на един арогантен и своеволен непукист, който парадира с липсата си на образование и който сякаш твърде рано стана звезда.

Цялата кариера на Рууни е белязана от противоречиви събития, които някакси остават на заден план заради стабилното му представяне на терена. Дали е бил изгонен след поредния безмислен спор със съдиите, или е бил хванат пиян в някой бар преди важен мач - той определено знае как да се забърква в скандали. Въпреки това, без да стои на най-централното място под прожекторите, Уейн играеше добре и вкарваше по двайсетина гола на сезон. Цяло едно поколение от млади фенове на Юнайтед израстна с неговите голове и той се превърна в идол, въпреки наличието на звезди от ранга на Ван Нистелрой и Кристиано Роналдо. Уейн Рууни притежаваше нещо, което караше хората да го обичат и да му прощават някои своеволия. Така се стигна до сезон 2009/2010, когато звездата на Рууни блесна с пълна сила след напускането на Роналдо. Уейн се превърна в новия лидер на Юнайтед, носейки отбора на гърба си и отбелязвайки 34 гола във всички турнири. След това феноменално представяне и любовта, която Рууни демонстрираше - към отбора и към привържениците - беше трудно да си представим, че той някога ще поиска да си тръгне. Всичко това беше подплатено и с изказвания, че иска да бъде като Гигс, че иска да завърши кариерата си в Манчестър Юнайтед. Феновете го обявиха за легенда, бъдещ капитан, полубог. Но под целия този блясък прозираше поредният скандал - оказа се, че Рууни е изневерявал на съпругата си отново, този път докато тя е била бременна с първородния им син. Тези проблеми в личен план сринаха добрата форма на Уейн, но въпреки това, феновете не престанаха да го подкрепят, дори когато просто разхождаше фланелката на Юнайтед по терена.

За да се стигне и до последните събития. Изведнъж, сякаш от нищото, Рууни иска да напусне Манчестър Юнайтед. Защо? Защото клубът не можел да му даде гаранция, че ще привлича топ-играчи и ще печели трофеи в бъдеще. Така и не успях да проумея, как точно е възможно да му бъде дадена такава гаранция. Да му гарантират, че Юнайтед ще спечели титлата тази година или догодина? Или да му обещаят, че през следващия трансферен прозорец ще бъдат изхарчени точно толкова и толкова пари за тези и тези футболисти? На всички е ясно, че това е невъзможно. Включително и на Рууни. Тогава за какво беше всичко това? Дали наистина е имало “скрита” оферта от друг клуб, дали под натиск от агента му, дали е заради лошата форма и проблемите в личния му живот, или всичко е въпрос на пари - може би никога няма да разберем със сигурност, а и няма особено значение. Нищо не му дава право да прави такива изказвания. Да казва, че Манчестър Юнайтед не отговаря на амбициите му. Че съотборниците му нямат нужната класа. Сякаш за 6 години не вдигна три пъти титлата на Англия, не игра два финала в Шампионската Лига, единия от които спечели, не се окичи и с множество други отличия, включително играч на годината за сезон 2009/2010. Сякаш не играе под ръководството на Сър Алекс Фъргюсън - едно от най-големите светила в съвременния футбол. Сякаш не излиза пред препълнените трибуни на Олд Трафорд, които пеят неговото име. Сякаш не е титуляр във всеки мач, независимо от моментната му форма.

Колко повече от това искаш, Уейн? Кой друг отбор може да ти предложи това, което вече имаш? Реал Мадрид, Барселона? Защо смяташ, че изобщо ще успееш да се нагодиш към техния стил и да играеш редовно? За справка виж носителя на Златна Топка Майкъл Оуен - престоят му в Реал Мадрид беше най-неуспешния период в кариерата му. Или може би Манчестър Сити, Челси? Да преминеш в пряк съперник на отбора, на който си се клел във вярност, и да накараш милиони по света да те мразят?

Видях много мои любими футболисти да напускат Юнайтед през годините. Претръпнал съм и съм се примирил, че никой не може да играе вечно в отбора - неизменно идва моментът, в който даден играч е продаден или прекратява кариерата си, колкото и да го обичаме. Юнайтед продължава да съществува и след това. След като преживях напускането на играчи като Брус, Бекъм, Кантона, Кийн, Роналдо, Солскяер, липсата на Уейн Рууни не може да ме уплаши. На този етап той още не може да се мери с гореспоменатите по степен на важност за отбора. След години може би, но не и сега. Още не си го е заслужил. А дали някога ще го заслужи, това зависи само от самия него.

В крайна сметка Рууни подписа нов 5-годишен договор с Манчестър Юнайтед, подплатен със сериозно увеличение на заплащането, и ще продължи да носи червената фланелка, поне засега. Само няколко дни след изказванията си за напускане, той отново заявява, че Юнайтед е отбора, в който иска да играе. Феновете са сериозно раздвоени - от една страна са облекчени, че един добър футболист ще продължи кариерата си в Манчестър Юнайтед, но от друга, едва ли думите на Уейн ще бъдат забравени просто така. Едното извинение няма да изтрие горчивината, която Рууни остави у привържениците. В едно от последните си интервюта той казва, че иска да възстанови връзката между себе си и феновете на Юнайтед. Ще трябва доста да поработи върху това. Интересно ми е как ли ще бъде посрещнат Уейн при следващото си излизане на Олд Трафорд. Дали привържениците на Юнайтед вече са му простили? Предстои да разберем, но аз не мисля така. Няма да се учудя, ако плакатът с надпис “Who’s the whore now Wayne?” пак се появи на трибуните. Няма да се учудя и ако бъде освиркан от публиката. Заслужава си го. И ако наистина иска да възстанови тази връзка поне в някаква степен, ще трябва да работи на терена два пъти по-упорито от преди.

Любовта на феновете не е даденост - тя трябва да се заслужи. Разочарованието от Рууни е голямо и аз лично едва ли някога ще гледам на него със същите очи като преди. Събитията от последните дни са доказателство, че Уейн не е истински червен дявол, за какъвто го смятахме, а просто поредния наемник, който може да реши да си тръгне по всяко време. Щом веднъж го е пожелал, ще го пожелае пак. Точно както отново изневери на Колийн, и вероятно ще го прави и в бъдеще. На него просто не му пука и явно смята, че може да прави каквото си поиска, ако след това се извини. Но извиненията действат до едно време. Поне следващия път, когато реши, че Юнайтед не отговаря на амбициите му, ще сме подготвени.

Надявам се, че Уейн Рууни ще ме опровергае. Надявам се, че ще завърши кариерата си в Юнайтед и ще ме накара да се срамувам, че съм написал тази статия. Надявам се, че ще се нареди сред легендите на отбора и ще докаже, че Манчестър Юнайтед за него е нещо повече от златна кокошка. Но някакси не го вярвам. И смятам, че не е далеч денят, в който ще видим Рууни с екипа на друг клуб. Дано да греша.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Луиш Нани - световна класа или самочувствие без покритие?

„Не само родените в Манчестър момчета мечтаят да играят в първия отбор на Юнайтед. Португалският национал Нани разкри, че е стъпвал на Театъра на Мечтите още преди да се присъедини към клуба и докато е седял в съблекалните тайно е вярвал, че ще намери своето местенце някъде там след време.”
На пръв поглед, няма нищо необикновено в тази мечта. Едва ли има човек, който да е стъпвал в съблекалните на „Олд Трафорд” и да не е поискал да стане част от цялата магия наречена Манчестър Юнайтед. За милионите посетители годишно това желание си остава несбъдната мечта, но не и за едно момче, родено... там, някъде в Атлантическия океан.

Луиш Нани е роден на остров Кабо Верде, бивша португалска колония, но семейството му се мести в Лисабон, където израства по улиците на града. Самият той признава, че като малък почти не се е прибирал да се храни, за да може да играе футбол по цял ден. Играейки бос като дете, той чупи пръст на крака си, като тази травма го преследва цял живот. Професионалната му кариера започва много късно. Едва на 17-годишна възраст започва в младежкия тим на Спортинг Лисабон, където бързо прогресира и не след дълго попада в първия отбор. Скоростното му развитие не спира дотук. През 2006г. е повикан в младежкия национален отбор на Португалия за Световното първенство до 21 години, където Нани е най-младият играч в състава. А година по-късно Манчестър Юнайтед сбъдна мечтата му, като плати колосалните близо 26 милиона евро за него.

На „Олд Трафорд”, Нани бе приветстван като следващия Кристиано Роналдо. Вкара невероятно попадение още в дебюта си, а скоростта и техниката му наистина напомняха за играта на Роналдо. Страхотният му гол срещу Мидълзбро, попадението и двете асистенции срещу Арсенал за ФА Къп, както и решаващата дузпа, която остави Юнайтед в играта на финала на Шампионската лига срещу Челси, показаха че Сър Алекс не е сбъркал с привличането му. Освен това, с 14 асистенции, Нани стана първи по този показател в отбора, още през дебютната си година на „Олд Трафорд”.

С добрите си игри през първият сезон, очакванията към Нани нарастнаха, но за съжаление втората му кампания не започна добре и той загуби своята форма. Сезонът отмина, а Нани не остави добри впечетления, като дори записа по-малко участия, отколкото в дебютния си сезон. Появиха се много критици и мненията за него бяха доста разнородни. Дъното бе достигнато в паметния за 18-тата титла мач с Тотнъм (5:2), в една от редките си възможности за изява през сезона, той игра разочароващо слабо и беше сменен на почивката от Тевес, при резултат (0:2) за гостите, впоследствие Юнайтед обърна мача, а Нани беше много критикуван, което допълнително повлия на неговата психика.

Падението и лошият късмет на Нани не продължиха дотук. В мача за откриването на новия сезон, за купата Камюнити Шийлд, Нани счупи своята ключица. Тази контузия го извади от игра за няколко месеца. А слабата изминала кампания и ужасната форма, в която се намираше, даваха повод на медиите ежедневно да бълват новини за неговото предстоящо напускане през зимния трансферен прозорец, като имаше слухове, че футболистът е в конфликт и с мениджъра Сър Алекс.

Деликатната ситуация в която се намираше наложи няколко разговора с Фърги. Очевидно осезаеми за Нани, той се хвана за работа, подобри представянето си и отново попадна в първия отбор. Не след дълго дойде и повратният ден в кариерата му.

Гостуването на „Емирейтс”, на 31 януари 2010г, едва ли някога ще бъде забравено от португалеца. В края на първото полувреме, Нани направи за смях трима футболисти на Арсенал и от почти аут линията, с гениално изпълнение прехвърли Алмуня. Минути след това, асистира брилянтно на Руни за 0:2, а в крайна сметка Юнайтед победи Арсенал с 1:3. Това определено беше най-добрият мач на Нани с екипа на Юнайтед и неговата звезда изгря отново.

До края на този сезон, Нани продължи с тероризирането на противниковите защитници, както в Англия, така и в Шампионската лига. Вкара два изключително красиви попадения срещу Байерн на полуфинала в най-добрия европейски турнир и запази шансовете за титлата в Англия - в мача срещу Тотнъм, като елегантно прехвърли Гомес малко преди последния съдийски сигнал. Само за половин сезон, Нани завърши втори по асистенции, а с качествата които показа, доказа че вече е узрял като футболист.

След като пропусна Световното първенство, заради контузия, португалецът излива гнева си през новата кампания. Статистиката му до момента е 6 гола и 12 асистенции, във всички турнири. Но когато погледнем сухата статистиката, виждаме и качеството на головете и асистенциите. Попаденията срещу Уест Хем, Болтън или Бурсаспор, асистенциите към Бербатов срещу Ливърпул, или към Видич срещу Тотнъм говорят за това, че Сър Алекс държи в ръцете си един истински талант. И когато този талант се превърне в основен играч, несменяем титуляр и лидер в отбор, като Манчестър Юнайтед, то няма как тогава да не признаем, че той е световна класа.
Луиш Нани е футболистът, който определя темпото в отбора. Той притежава изключителна енергия, страхотна скорост, богат арсенал от трикове и е способен всеки един момент да ни изненада с нещо гениално. Точно от това се нуждае Юнайтед след безличния старт на сезона.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Луиш Нани - световна класа или самочувствие без покритие?

За повечето фенове на Юнайтед да се сравнява Нани с играещи легенди на Юнайтед от рода на Райън Гигс и Гари Невил звучи неуместно, но след като има амбицията да бъде най-добър в света, трябва да се мери именно с най-големите.

Причината да спомена именно Гигс и Невил е че докато единият още от дете проявява забележителен талант, другият до него изглежда незначителен. Въпреки това и двамата успяват за станат важна част от най-успешната ера на Манчестър Юнайтед. За големите футболисти на първо място е работната етика, а не вярата в способностите им. Докато Нани е убеден, че е играч с невероятен талант, огромно бъдеще и сигурно богоизбран.

Това нямаше да бъде проблем, стига да ставаше въпрос за 17-годишно момче от академията. Или току-що пробил в първия отбор играч на 21 години. Или пък номиниран за Златната топка футболист на 24. Нани е на 24, кара четвърта година в Юнайтед, но си остава без номинацията. След горе-долу успешния първи сезон в Манчестър, португалецът не издържа на напрежението и две години беше в криза, като изказванията на футболисти като Гигс и Оуен пред медиите, които не пропускаха възможност да изкажат вярата си в способностите му, не помагаха особено.

Разбира се, сър Алекс отново се оказа прав и позицията му, че Нани не се продава и е въпрос на време да достигне нужното ниво, се оказа най-доброто за отбора. Нани направи няколко страхотни мача през пролетния дял, а през новия сезон е, ако не най-добрият, то поне един от най-полезните играчи в Англия до момента. Но това са едва няколко месеца игра, а и, за съжаление, доста посредствени за Юнайтед. Не беше толкова отдавна времето, когато всеки път щом се озоваваше в Нани, сър Алекс започваше да вика „Мисли! Мисли! Мисли!“ от тъчлинията. Затова и последното, което всеки привърженик на Юнайтед иска да чуе от него, е как се готви да става най-добър в света. След няколко стабилни сезона – да. След титла – да. Същите думи биха били радващи след успешен период. Бихме били доволни от желанието му да постига нови и нови успехи. Сега обаче са просто главозамайване.

На пръв поглед изглежда сякаш Нани е преодолял тази своя слабост. Изглежда по-спокоен и уверен. Оглежда се на кого да подаде, но в същото време не се страхува и да атакува защитника. Критиците му продължават да си дрънкат как не подавал достатъчно, но това е далеч от истината. Факт е, че Нани играе достатъчно с топката, за да може и да комбинира, и да бележи, а без голове не би бил успешен нападател така или иначе. Същият този адреналин, който го заслепяваше и го караше да взима глупави решения по време на слабия му период, сега се изразява след поредния гол или асистенция. Това е чудесно – все пак за това мечтае всяко дете, което играе футбол в квартала. Само че макар за момента да не се налага сър Алекс пак да вика от тъч линията, няма никакви индикации, че психиката на Нани ще издържи, когато последва неминуемия спад, който е част от кариерата на всеки един футболист. Или пък когато добре организираната защита на противника го обезличи в някое дерби.

Нани, макар вече на 24 години, е все така нестабилен. Съвсем нагледен пример с последните два мача. Един от най-полезните футболисти в Англия от началото на сезона и безспорно най-добрият на Юнайтед получи контузия, която го извади от игра за няколко дни – и формата му веднага спадна драстично. Разбира се, никой не е виновен, ако се контузи, но срещу Сити и Вила не изглеждаше да има проблеми с физическото си състояние. Сега един от най-важните въпроси този сезон е колко време ще му отнеме да влезе отново в ритъм. Ако след един пропуснат мач вече не е в кондиция, месец извън терена може да го забави с още година. Именно затова и направих сравнението с играчи като Гигс и Гари Невил в началото на статията. След победа са здраво стъпили на земята, след загуба се изправят на крака, но главното е, че и в двата случая просто продължават. Нани с нищо не е показал, че е развил същия характер. Безспорно има достатъчно потенциал, за да печели титли с Юнайтед, но не и за да бъде наречен най-добър. Редактирано на от Drinkwater

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Как се представя отборът през този сезон - стабилно или безлично?

Сезон 2010/11 е почти преполовен. Предполагам че повечето от вас са доволни. Дори съм убеден че е така, все пак говорим за най-интересното първенство в света, с най-зрелищния футбол и най-хубавите стадиони, и разбира се – с участието на нашия любим отбор.

Доста шокиращи резултати видяхме до момента, като аз дори все още съм шокиран от загубата на Челси у дома с 0-3 от Съндърланд. Всички коментари и очаквания преди мача клоняха към разгромна победа за лондончани, и едва ли някой си е представял че Челси ще бъдат така унижени насред Стамфорд Бридж от последния във временното класиране, особено след силната домакинска серия и победите им със 7-0 и 8-0 малко по-рано. Арсенал също показаха нестабилност, като най-много се откроява загубата с 2-3 от Уест Бромич. Ние обаче, все още не сме шокирали света, освен може би със загубата от Уест Хям за Карлинг Къп. Но не смятам да обръщам голямо внимание на този двубой, понеже за мен тази купа не е нищо друго освен възможност да видя в игра резервите и младоците. Мога да кажа че изобщо не съм афектиран, и много бързо го забравих. Вие помните ли го? Ако беше в мач за ФА Къп, сигурно щях дълго време да съм болен, както бях миналия сезон след загубата от Лийдс...

Освен тази загуба, допуснахме и няколко равенства които веднага наостриха критиките към Юнайтед. Но реално погледнато, те са отдавна в историята. Вдигаме глава и гледаме напред. Ако правим трагедии от 4-5 равни мача, какво ли щяхме да правим ако бяха загуби...?

Но каквото и да се е случвало, каквито и резили да съм гледал - никога не съм си позволявал да използвам думата „безличен” спрямо Манчестър Юнайтед. Мисля че не сме отбор без лице, и никога не сме били такъв. Напротив, имаме лице и то е до болка познато както на нас феновете на Юнайтед , така и на враговете ни – Сър Алекс Фъргюсън. Старецът си знае много добре работата, и доста рядко се е случвало да повтори една и съща грешка в рамките на една кампания. Искрено се надявам че тази няма да е изключение, и отборът ще продължи да се бори за всички отличия до последно.

Допуснахме доста голове в началото, но за момента сме отборът с една от най-стабилните защити. Особено впечатление прави прогресът в играта на близнаците Рафаел и Фабио. В очите им личи огромно желание, и се справят страхотно. Ако продължават да се развиват със същите темпове, съвсем скоро ще започнем да ги виждаме редовни титуляри, и няма да имаме никакви проблеми с намирането на заместници на Гари Невил и Патрис Евра. Видич е истински лидер в отбраната, безкомпромисен и вездесъщ. Нямаме проблем и с капитанската лента.

Проблем ни е единствено халфовата линия. Но вече виждаме напредък и там, след като Андерсон започна да се появява все по-често като титуляр, и след силните мачове на Парк през последните месеци. Надявам се че Карик и Флетчър ще успеят да върнат формата си от миналия сезон, а Нани ще започне да проявява повече старание, най-вече в изпълнението на корнери и свободни удари. Имаме нужда от техничен изпълнител на статичните положения, и мисля че португалецът трябва да наблегне сериозно над това в тренировките.

В нападение пък сме лидери по отбелязани голове. Въпреки головата суша на Рууни, въпреки непрестанните критики (с причина и без) към Бербатов, въпреки че Оуен е контузен, въпреки редките появи на Ернандес и Македа.

Това което наистина ни липсва, е бързина. Няма скоростни атаки, а групово придвижване, което обикновено завършва с центрирания от крилата. Контраатаките ни също са лишени от скорост. Рядко пробиваме през средата, като цяло липсват и възможности за пряк обстрел. Колебливия старт на сезона се дължеше именно на спада във формата на халфовете. Имаме огромна нужда от бързоного крило, с което ще си решим и този проблем. Явно Нани няма да стане „новият Роналдо”, а при трайната контузия на Валенсия нещата не са много добре. Когато халфовете влязат в ритъм, головите положения ще се увеличат неимоверно.

Наскоро четох едно интервю със Солскяер в което той беше на мнение че международните мачове развалят хармонията в клубовете в началния стадий на сезона. И навярно е прав, макар те да са неразделна част от футболния календар, но определено след краят им нещата видимо се подобриха. Няма отбор който да не страда от моментна криза. Няма и мениджър който да не иска отборът му да побеждава. А нашият отбор в точно такъв –винаги търсещ победата, с мениджър който има непрестанен глад за успехи.

Уж правим колеблив сезон, а сме на върха в класирането. Уж Бербатов бил слаб, а е голмайстор в отбора и лигата. Уж Фъргюсън бил „изкуфял старец”, а наскоро закръгли 24 години кариера в клуба, и вече няма място във витрината с отличия. Вече сигурно е станало пословично това че „играем по-стабилно след Коледа”, но не бих казал че сме играли „безлично” преди този период. Всичко си идва на мястото, със всеки изминал мач. Имаме отбор, имаме мениджър, имаме и амбиции. Затова сме велик клуб.

Безличен бих нарекъл сезонът на Ливърпул, Астън Вила, Евертън и Фулъм. Последните три отбора винаги бъркат сметките на „големите” и се държат в „златната среда”, но към днешна дата са на пет точки от зоната на изпадащите. Ливърпул дори се бяха закотвили в дъното след първите няколко кръга.

Отпаднахме от Карлинг Къп, но пък сме водачи в Премиършип, без загуба (!), с два мача по-малко, с най-резултатното нападение, и една от най-стабилните защити. В ШЛ бяхме на косъм да поставим рекорд за най-много „сухи мрежи”, и завършихме водачи в групата. И това ако е безличен сезон (полусезон)...

Възползвам се от случая да поздравя всички фенове на Червените Дяволи с предстоящите празници, и да им пожелая много здраве, щастие и късмет през новата 2011 година!

BELIEVE!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Гост
Темата е заключена
Sign in to follow this  

×