Jump to content
Sign in to follow this  
R3D_aNd_M37h

ЗА/ПРОТИВ

Оцени тази тема

Препоръчани публикации

Идеята за статиите "ЗА/ПРОТИВ" датира от месец Септември 2005г. Неин създател беше F.Totti (наш потребител).

В какво точно се състои тази идея:
В специална тема-анкета предлагаме 4 статии. Статиите се избират според актуалността си и интереса към тях. Следва гласуване, и темата с най-много вотове се избира за писане.

По избраната статия пишат двама автори. Те се избират в отделна тема, като се предлагат от нашите потребители. Двамата с най-много вотове в своя полза, са тези които ще пишат.

Внимание: Тези статии не се пишат, за да се води словесна битка между авторите, нито да бъдат гневно насочени към читателите, а с единствената цел всеки от двамата пишещи да изкаже личното си мнение.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Има ли "хляб" в сър Алекс?


Автор: coverdale (Sep 24 2005, 2:28 AM)
ЗА („има хляб”)


Вероятно все повече хора започнаха да си задават този въпрос в последно време.

Шотландецът, преобърнал футбола в Англия, осъществил един тотален и всепризнат хегемон. Превърнал в ужасяващо добре смазана машина своя отбор, отбор спечелил всичко, което може да се спечели. Ще пропуснем статистическото преброяване на килограмите купи – на всички е достатъчно добре известно, че са много.

Нека оставим математиката на страна и погледнем нещата от една малко по-различна гледна точка - тази на един футболен запалянко. И то такъв, който страда и милее за отбора толкова силно, без да му пречи разстоянието от хиляди километри. Без липсата на какъвто и да е допир до „Олд Трафорд”, легендарния стадион на Юнайтед, да попарва любовта в сърцето му.

Да се върнем 6 години назад - датата 26 май, мястото е някъде в слънчева Каталуния, стадионът е „Ноу Камп”. Очертава се тежка вечер за момчетата в червени екипи и техните фенове. Приказката е към своя край, радостта от героичния полуфинал срещу Ювентус започва леко да нагарча, оново чувство на тежест в сърцето се увеличава все по-силно и по-силно с изтичането на редовните 90 минути. Проклинам съдбата, проклинам тази вечер, проклинам този терен и тези проклети германци, за които Линекер отдавна се изказа достатъчно добре и за пореден път ще излезе прав. Всъщност, проклинам всичко в този момент.

Изтичат и последните секунди и появилите се като резерви през втората част Теди Шерингам и Оле Гунар Солскяер този път явно не успяха да изгреят в този тъмен за мен мач. Резултатът продължава да е 1:0 за отбора на Байерн Мюнхен.

Корнер. Дори и Петър Шмайхел се е хвърлил напред, няма какво да се губи - последен шанс за гол, който да прати Юнайтед в продълженията.

Бекъм. Гигс... ШЕРИНГАМ, шут - ГООООЛ!!

Боже, какво стана?!

Поглеждам малко нелепо „към небето”, но жълтия таван така или иначе осуетява опита ми. Вече съм спрял да подскачам, когато виждам в малкия екран едно изрисувало лицето си момче, със знаме на Юнайтед в ръце – настръхвам.

Последна минута на продължението - стюярдите се нареждат пред сектора с английски фенове, нов корнер. Бекъм. ШЕРИНГАМ!! Виждам целия мач като на лента, за стотни от секундата. Времето е спряло... СОЛСКЯЕР!!! ГОООООООЛ!

... какво се случи след този миг – не помня. Станаха ли други неща докрая на мача, имаше ли награждаване, вдигна ли Сър Алекс купата - не видях.

Вече е изминала седмица, а аз все още не мога да осъзная какво се случи. Откъде изскочиха тези момчета, как тази проклета топка попадна в тях, откъде намериха сили до пронижат депресиращо стабилния в онзи мач Оливър Кан, при това два пъти, за две минути, на финал за Шампионската Лига? Какво значение има - купата е в Манчестър!

Дотук с лиричното отклонение, като само за статистиката ще добавим, че Юнайтед спечели и шампионата в Англия, както и купата на Футболната асоциация през същата тази година. И така, отборът от Северна Англия, разхождащ се някъде в средата на таблицата през 80-те, сега е най-добрия тим не само в Англия, но и в света. Моят отбор - Манчестър Юнайтед.

Когато еуфорията преминава и имам възможност да погледна по-трезво на нещата, няма как да не се замисля върху това защо и как се стигна до тук. Веднага се открояват няколко имена - Райън Гигс, Дейвид Бекъм, Пол Сколс, Братята Невил, Ники Бът. И други, разбира се.

Виждам едни момчета, които израстнаха в този отбор и много добре осъзнаваха неговата идея. Вероятно защото те самите изградиха и дадоха път на тази идея. Виждам жаждата за радост от играта в очите им. Родиха се тук, развиха се тук, превърнаха се в играчи тук.

Ако тези момчета се героите във филма, едва ли има нужда да отбелязваме името на режисьора, а със сигурност и сценарист. Името му е Алекс Фъргюсън. Човекът, който запали сърцето ми. Този, който ме накара да се влюбя толкова силно в един отбор, че да го обичам със същата лудост и до днес, макар и намиращ се толкова далеч от мен.

Някои фенове вече забравиха кога за последнен път този отбор грабна титлата в Англия. Е, спечелихме един трофей за ФА Къп, но победата във финала срещу отбор от ранга на Милоу някак не топли запалянковците.

От няколко години отборът не е това, което беше. Липсва доста голяма част от красотата в играта, сякаш се поизгуби малко магията на Гигси с топката в крака, Скоулс рядко се разписва, забравихме и за пробивите на Гари по крилото. Дейвид Бекъм пък отдавна се отправи към Мадрид. Арсенал направи сезон без загуба и спечели титлата, а освен това ни победи и на финала за ФА Къп преди година. Челси също стана шампион, а за капак - Ливерпул грабна Шампионската лига, където ние отпаднахме безлично на осминафинал.

Толкова тъжно ли е всичко, колкото изглежда?

Недоброжелателите ни протриват доволно ръце и отвориха големите си усти за край на „ерата Манчестър Юнайтед (странно защо плътно затворени повече от 10 години). Разпънаха отбора и най-вече треньора за „остарелите” му разбирания и изчерпаните му идеи.

Възможно е да имат право, но така и не успявам да се съглася тях.

Поглеждам състава и виждам един уникален 19-годишен младеж, с онзи пламък и желание за победа в очите, който ме запали по този отбор. Виждам един един гениален португалец, умеещ почти всичко с топката, който също още дори не се бръсне пълноценно. Виждам и други, все така млади и напористи момчета - Алън Смит, Джон Ошей, Дарън Флетчър, Киерън Ричардсън, Габриел Хайнце.

Позволявам си плахо дори да си припомня и за някои от онези, предишните, които тичаха около Ерик Кантона и Марк Хюз. Пък и макар и леко застарели, някои от тях все още са тук.

Искам да вярвам, че се гради нов отвор, искам да кажа „майната им на критиците, по дяволите всички вие, които отписахте сър Алекс от този занаят и го набедихте за остарял и изчерпан - гради се нов отбор!” Наивен ли съм, прекалено заслепен ли съм?

Възможно е, но знаем, че когато човек е влюбен (е, тук не говорим за любов между двама души - вярно е, но аз обичам моя отбор почти колкото обичам и приятелката си), той не се интересува от такива неща. Не ги вижда - нито го желае, нито има нужда. Има нужда просто от вяра. А аз вярвам в отбора си и най-вече в неговия водач. Човекът, който знае всичко за тази игра, който знае как да изгради изграч, как да го развие, да го направи част от Отбор... как да го направи Победител!

Ако бях прочел или чул от друг всичко това – може би щях да се усъмня. Дявол да го вземе обаче, та аз го видях с очите си тези 15 години! Пред мен този човек изгради един отбор, в който аз се влюбих, който обикнах толкова силно и за който мисля почти всеки ден, а всеки уикенд почти не мисля за друго.

Кажете ми - как да си представя този отбор, начело с друг треньор, като никога не съм го виждал без него? Как ще пръглътна да видя друго лице на скамейката? Как да повярвам, че друг може да ми донесе тази радост, която ми е донесъл той? С какви очи да критикувам този човек, събудил в мен такава страст към Юнайтед! Той е всичко, което познавам и спокойно може да се каже, че това просто е неговия клуб.

Периодът несъмнено е труден, може дори да не бъде спечелен трофей отново скоро, но любовта към този отбор, за мен не се измерва задължително и само с купи. Той е много повече - традиция, обич, вяра или религия. Кой е този, който има правото да заменя водачът, изградил тази религия?

Някой ден и той ще си отиде, това е сигурно. Ще се случи обаче само когато сам реши, само когато сам избере своя заместник и отстъпи мястото си на скамейката. И тогава наистина ще свърши цяла една ера, ще бъде затворена една страница от златна книга, независимо колко купи ще е грабнал Моуриньо вече...

Той, Сър Алекс Фъргюсън ще си тръгне и това ще бъде може би един от най-тежките дни в моя живот. И в този на още милиони фенове по целия свят. Остава ми само да се моля този ден да не бъде скоро!



====================================================


Има ли "хляб" в Сър Алекс?


Автор: F.Totti (Sep 24 2005, 10:03 PM)
Против („няма хляб”)


Винаги повечето хора от обкръжението ми са били фенове на ЦСКА и на мен, като потомствен левскар никога не ми е било приятно да слушам всички песни на червената агитка, но особено към една винаги съм изпитвал особена немримиримост - официалния химн на ЦСКА, и по-специално към рефрена "Сърца червени, сърца милиони, на шампиони....".
Затова, подсъзнателно аз си изградих психическа защита и реших, че когато чуя песента, няма да се сещам за някоя българска агитка от обезумели лумпени. Когато чуя песент, ще се сещам за един велик клуб - клубът на сърцето ми - ная - великия на футболната карта на света - Манчестър Юнайтед.

Клуб, печелил всичко, клуб, в който са играли най-великите футболисти на планетата, клуб, дал възможността на феновете да се радват на гения на играчи, които сякаш са се появили от някоя приказка, играчи, толкова невероятни, че на човек му се струва чудно, как толкова много могат да се появят в рамките на един век, та камо ли да играят в един и същи отбор.
Отбор, воден от две от най- легендарните имена в британския футбол - сър Мат Бъзби и сър Алекс Фъргюсън.
Кой ще тръгне да се прехласва по ван Бастен, ако в отбора ти е играл Джордж Бест?
Кой би заменил сър Боби Чарлтън дори и за Пеле?
И кой, моля ви се, може да ми хвали Роналдиньо, когато аз съм аплодирал Бекъм, Скоулс, Гигс и Кантона!?
Как да реагирам на твърдението, че Чех бил "вратар с неземни качества", когато в моя отбор е играл Шмайхел?

Аз съм най-обикновен българин, имал щастието да живее в Манчестър, Англия. Ходил съм на мачове на отбора, изпитвал съм извънземната тръпка на това да бъдеш в Стетфорд Енд, да си купиш шал и да ходиш по улиците на града с най-красивото чувство в гърдите - гордост. Гордостта, да си фен на най- големия клуб в света.

Когато гледах мача Виляреал - Манчестър Юнайтед осъзнах с най-пълна сила за какво става въпрос. От около година в главата ми се върти мисълта за смяна на треньора. Това би било логично за който и да е било друг отбор, но тук иде реч за Манчестър Юнайтед и най-вече - за сър Алекс Фъргюсън. Всеки отбор може да си позволи да си сменя треньорите като носни кърпички, но не и ние.
Защото да смениш сър Алекс с някой друг, това значи да се промени целия клуб.
Това значи да се прекъсне една кръвна връзка, дала на отбора толкова много, колкото малко родители са дали на децата си.

Аз съм фен на Ман Юнайтед и разбирам всичко това, но не мога да бъда кон с капаци, колкото и да обичам великия мениджър.
Защото никой фен по света на точно този клуб не заслужаваше да види това, което се случи в Испания. Не заслужавахме нито това преди, нито това по време, нито това след мача. Не заслужавахме да ни се обяснява, че Виляреал е много труден съперник и че равенството се него на старта на турнира би бил един едва ли не направо главозамайващ успех.
Защото, ако това е резонно за всеки друг отбор, то нещата при "червените дяволи" не стоят по този начин.

Всеки отбор може да играе с по-защитна схема, но Манчестър игра абсолютно безлично и безидейно. И не игра срещу Милан, Реал Мадрид, Барселона или Челси, а срещу Виляреал с полунападателя Диего Форлан и без звездата си Рикелме, който е движещия мотор на отбора - отбор, който не бе играл в европейските турнири и беше изплашен като ученичка пред първия си секс.
За съжаление, не Манчестър Юнайтед беше причината. Силно се съмнявам, че вече има отбор, който след като изгледа видеозаписите на последните пет мача на "дяволите" би могъл да се чувства застрашен.
Ако е по- силен тим, би могъл да си позволи да ги победи с 2-3 гола разлика.
Ако е някой средняк, спокойно би могъл да си замине с "Х".
А той, както напоследък изглежда, явно ще е успех за сър Алекс.

Защото той вече не е онзи човек, който ме радваше преди 3-4 години и още десет назад. Той вече е онзи, който превръща това да си фен на Манчестър в агония. Не, ние не сме изпаднали от Премиършип, състезаваме се в ШЛ, не губим всеки мач...
Ние не изпитваме агонията на слабия отбор. За мен тя се измерва в това, че вече трябва да излезе някой отбор от Хърватска, за съм убеден, че ще победим (което пак не е сигурно).
За мен е агония да гледам как отборът ми играе жалко срещу Милан, защото "росонерите рушат играта" и месец по-късно този същият отбор да бъде прегазен в Холандия от ПСВ Айндховен и нападателната има тактика.
За мен е агония да гледам опропастяването на един голям талант, какъвто е Алън Смит, който стои в Манчестър на заради, а въпреки сър Алекс (апропо, с това неписано правило трябва да се примири всеки един футболист на клуба - по-добре е да нямаш мнение, различно от това на шотландеца).
Наистина- справя се добре, но това е обида към качествата на англичанина като нападател.
Нека тогава Роналдо стане десен бек, а ван дер Саар - защитник!
Може и да се получи нещо...

Всеки, който е играл футбол някога, познава специфичното, граничещо с егоизъм мислене на нападателите - те искат да играят винаги, да са център на вниманието и да вкарват голове.
Алън Смит е лишен от това, като дори не е сложен на офанзивен пост, тъй като знае, че не може да излезе на глава със сър Алекс и просто ще бъде изхвърлен от отбора.
За мен е агония да гледам как един невероятен футболист като Дейвид Бекъм си тръгва унизен и с накърнено достойнство от Олд Трафърд, без да знае къде е сгрешил и с какво е предал отбора на сърцето си, на живота си.

А отговорът е повече от ясен - с нищо.

Това просто беше поредната изцепка на шотландеца.
Една от многото.

Той е дал много на Манчестър Юнайтед, но в последните години го узурпира.
Това вече не е сър Алекс от 1999 г., когато можеше да вдигне отбора за обрат срещу Ювентус и Байерн. Това не е сър Алекс, който можеше да премаже всичко с машината, която до голяма степен той създаде.
Това е човек, който се чуди как да измисля различни оправдания след еднакво слабите мачове на "дяволите".

А Манчестър Юнайтед е всичко друго, но не и отбор, който трябва да почива на стари лаври. Манчестър Юнайтед не е отбор, който трябва да играе "предпазливо", ако това е начинът на някои да кажат "слабо". Защото през цялата си история "червените дяволи" са играли нападателно и оправданието, че футболът вече е такъв звучи комично, най-малкото защото примерите за силни защитни отбори са точно толкова, ако не и по-малко от тези за такива атакуващи. А момчетата в червено трябва да са сред отборите в света, които да диктуват модата във футбола.

Времето на сър Алекс изтича и това не може да бъде замазано с безспорни таланти като Роналдо, Рууни и Смит, тъй като те не са футболисти заради сър Алекс, а един от тях продължава да е такъв въпреки него. Така не се гради нов отбор, а се кърпи стария, защото някоя - друга бутонка, насочена към главите на ван Нистелрой и Кристияно може да обърне нещата на 180 градуса.
Във всяко нещо е нужен прогрес.

Това в момента не е Манчестър Юнайтед на стотиците милиони фенове по света, не е Манчестър Юнайтед - емблемата на атакуващия и атрактивен футбол в световен мащаб.

Това вече е клубът на Алекс Фъргюсън, а при цялото ми уважение към всичко, което е постигнал шотландеца, това не е превилно.

Защото Манчестър Юнайтед е съществувал и преди, ще съществува и след сър Алекс.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Моуриньо и Абрамович – формулата на успеха за Челси?


Автор: Crash (Sep 30 2005, 10:39 PM)
Против (не са формулата на успеха)


Помним как Челси ”дишаше праха” на Манчестър Юнайтед, Арсенал и Ливърпул съвсем до скоро.
Как Челси смени дузина треньори след поредица от слаби сезони. Как в един момент, Челси излизаше с 11 титуляри чужденци. Как същият този отбор беше изпаднал в летаргия, и се задоволяваше само с ”вдигането” на FA Cup.
Как отборът на Челси, със скромния актив от само една титла във Висшата Лига (през 1955г.), беше отбор на който основна цел през годините беше да се класира в зона УЕФА или най-малкото ”златната среда” на таблицата. Може и да са имали по-големи надежди, но гореспоменатите отбори явно не са били на това мнение...

Скромни отбори като Шефилд У., Астън Вила, Евертън, Съндърланд, Хъдърсфийлд, Портсмут, Уулвърхямптън, Тотнъм и Дарби К., имат по няколко спечелени титли за разлика от лондонския отбор!

Но в един момент, в началото на 21-ви век, един португалец се появи на челните страници на всички медии. Този португалец, който с голяма доза късмет и донякъде съдийска подкрепа, спечели най-ценният трофей на футболна Европа с Порто.

”Геният” на Моуриньо беше забелязан от лондончани, и след като получиха огромна доза ”финансова инжекция” от страна на Абрамович, не се поколебаха да се сдобият с ”небрежно изглеждащия” португалец.
Надеждите и мечтите на всички привърженици на Челси нарастнаха неимоверно.
Похарчените милиони дадоха желания резултат: Челси спечели втората си титла в 115 годишната футболна история на Острова.
Това неимоверно привлече и едни други милиони: новоизлюпени фенове на Челси, които само до преди 3-4 години се брояха на пръсти. Особенно в България...
Не искам да засегна нокого с това, просто аз съм от хората които не сменят пристрастията си през 2-3 години, след появата на поредният ”европейски гранд”.

За моя радост, това определение още не е лепнато на Челси.

Защото отборът на Моуриньо и Абрамович има да ”мачка” още много тревни площи по европейските стадиони докато достигне нивото на отбори като Реал Мадрид, Байерн М., Ливърпул, Милан и Аякс, а дори и Нотингам(които имат цели две Евро-титли!). Манчестър Юнайтед, също с две титли. Дори отбор като Астън Вила е с една титла в Европа.

Дали милионите които харчи Абрамович са достатъчен фактор за една блестяща кариера на Моуриньо и едно бляскаво бъдеще на Челси? Това времето ще покаже.

Засега явно не са такъв фактор. Защото най-ценният и желан трофей липсва във витрината им. Явно надеждите им че за една година ще превземат всички върхове са останали напразни...

Едва ли Челси ще е отборът който ще диктува футболната мода в Европа през следващите няколко години.
Защото дефанзивната тактика която налага португалеца, се отразява цялостно на футбола. Губи се блясъкът на Премиършип, темпото в мачовете спадна. Без да споменавам как Челси станаха шампиони, всичките тези резултати ”1:0”, са повече от красноречиви. В много моменти дори имаше явна съдийска подкрепа. Доста от головете които Челси отбеляза, бяха след грешки на противника.
Всичко това не прави Челси отбор с надмощие.
Не е достатъчно да спечелиш една титла, трябва да я спечелиш с добра игра и резултатен футбол. Да докажеш че заслужаваш всичките тези суперлативи. И най-вече, да спечелиш сърцата на феновете, именно с тези си качества.

От един ”небрежно изглеждащ” човечец, Моуриньо се превърна в достатъчно нагъл тип, и дори си позволяваше да жестикулира към феновете и да показва ”надмощие” с поведението си. Като че ли другите отбори са ”обречени”, и едва ли не, трябва да излязат на терена с мисълта че ще загубят от Челси!
Това обаче не го притеснява особенно, и той ”влезе в кожата” на ”великия спец”.

Тук трябва да отбележа и факта, че всички спортни медии в Европа, както и всички таблоиди на Острова, не спират да бълват хвалби и суперлативи как Челси е неподемим, как е трудно да им се отбележи гол, как Моуриньо твори чудеса и т.н. и т.н...
Всичко това допринася за порастналото самочувствие на този отбор, но резултатите от направените прогнози се очакват тепърва.

Сега Моуриньо и Абрамович са вперили поглед отново към титла в Европа.
Но пътят до тази титла минава през много отбори...

Титлата в Англия изглежда по-реална на този етап, макар да е прекалено рано да се правят заключения.

Но колкото и победи да има този отбор, той ще остане в сянката на Манчестър Юнайтед, Ливърпул и Арсенал. Още дълги години...

И за какви успехи на тандема ”Моуриньо-Абрамович” говорим изобщо, след като те са спечелили само една титла в Англия???
Нека първо спечелят още някоя и друга титла в Премиършип, нека спечелят Шампионска Лига, и чак тогава да говорим за успехи!
Като че ли малко рано ”превъзнесоха” лондончани!


============================================


Моуриньо и Абрамович – формулата на успеха за Челси?


Автор: Oracle (Oct 2 2005, 07:14 PM)
ЗА (формулата на успеха са)


Дълго мислех как да напиша този пост, защото варианти имаше много, най-примамлив ми се струваше - статистическия, обаче в последствие имайки предвид, че статистиката я наричат в повечето случай стъкмистика, реших да не го права, но затова пък реших да изчакам да мине мача им с Ливърпул. Е мойте очаквания се оправдаха напълно, а именно, че този сезон Челси има абсолютно всичко необходимо да направи един рекорд, кой сам по себе си не може да бъде надминат, само може да бъде изравняван (разбира се не очаквам лигата да стане с 22 отбора), вече разбирате за какво говора - 38 победи от 38 мача. (докато си напиша, квото имам може и 1-5 или на 6 да стане ;-)).

Нека да видим какви са причините за това.

Ако кажем, че факторите за успех на един отбор зависят 75% от треньора мисля, че няма да сбъркаме.

Защо?

Треньорът е този, който казва:
1. Каква да е схемата на игра във всеки мач.
2. Какъв да е стартовият състав - кой титуляр и кой резерва
3. Кой да почива в даден мач.
4. Функциите на всеки един, независимо от поста, на който играе.
5. Кой да бъде закупен и кой продаден
и т.н. и т.н., т.е. ако не си взел правилния човек на кормилото, може всичко останало да осигуриш, но пак няма да имаш успех.

Веднага искам да кажа, че се създаде една ситуация, която няма аналог - от една страна няма друг треньор изхарчил такива суми за 2-3 сезона (тука може Интер да се даде за пример, но пак не е същото), от друга така или иначе титлите са ясни - Шампион на страната си, на Европа, Купата на страната и при положение, че той ги вземе винаги може да се каже - Да ама САФ ги взе например с 10 пъти по-малко средства и така да се обезмислят неговите успехи.

Кое тогава е това, което го прави Голям треньор (тук не използвам друг термин, защото ще трябва да го дефинирам, ако реша да кажа Велик, ще трябва да напиша кво имам предвид).

Аз мисля, че е умението за ултра кратък период от време да купи правилните играчи и да ги сработи.

Вече казах, че начините да се направи един отбор - "Машина", са два: бавния - на Ман Ю например (бяха необходими около 10 години на САФ да направи Манчестър Юнайтед такъв, какъвто е.) и бързия - на Челси.
Тук не асоциирайте бавния с трудния, а бързия с лесния начин.
Аз твърдя, че и двата са еднакво трудни, защото какво от това, че имаш всичко, като не знаеш какво да го правиш, и още ако например някой беше казал на сър Алекс през 1990г. - Ето ти тези да речем Много_пари за трансфери, той нямаше да ги вземе?
Просто е бил принуден от обстоятелствата да се съобрази с тях и да предпочете собсвената школа.

Мауриньо чисто и просто прави това което се иска от него - да побеждава, а този сезон както виждам го прави и с доста по-качествена игра, от колкото миналия. (8 победи от 8 мача голова разлика 18-2) вкарва по 2,25 гола на мач!!!
4(!!!) на Европейския клубен шампион, намиращ се на 13 позиция със 7 точки от 6 мача.

А и в крайна сметка на всеки е известна рекламата на MasterCard, просто тука завършека е: ... за всичко друго се е погрижил Мауриньо.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Юноши от клуба или скъпи звезди?


Автор: Ryan_Giggs (Oct 12 2005, 09:26 PM)
Против (за скъпи звезди)


Колкото и банално да е да се повтаря постянно, колкото и пъти да сте го чували, колкото и клиширано да звучи вече, комерсиализацията във футбола е факт. Факт и то от доста време за да се заблуждаваме и да потъваме в романтични фантазии, че клубът на сърцето ни трябва да е съставен, ако не изцяло, то поне една част от него от юноши на отбора. Момчета, които са израстнали в града, усетили атмосферата на любимия стадион и знаят точно колко значи за феновете една победа срещу кръвния враг. Днешно време обаче големите отбори просто нямат избор и залагат на попълнения от чужбина по простата причина, че за големи успехи им трябват големи играчи, които понякога не намират в школите си. След като даден отбор има финансовата възможност да притежава най–класните попълнения по цял Свят, то естествено, че те ще заложат на тях в преследване на европейските и национални титли.

Една "звезда" също така може да се разглежда и като една дългосрочна инвестиция за клуба. Колко фанелки продадоха в Мадрид и Каталуния с имената на Бекъм и Роналдиньо още преди тези играчи да са изиграли 1 минута за отборите си? Колко пари е донесъл Бекъм на Мадрид само заради появяването си, в която и да е точка на Света? В днешно време, ако пробие дори един играч който е юноша на клуба в първия отбор се смята за успех, защото просто отборите искат светкавични резултати и най-разумният начин за постигане на тази стратегия е привличането на класни и опитни играчи отвън. За да искаш да имаш качествен отбор, то той трябва да е балансиран. Да има от всичко по малко. Няколко млади момчета, няколко опитни играча, няколко биткаджии, няколко техничари...

Именно поради тази причина на може да се разчита само на юноши. Понякога един човек е разликата между два отбора когато са на терена. Този един човек е лидерът. "Звездата". И феновете не ги интересува от къде произлиза или къде е играл след като играе в момента в твоя отбор и играе добре. Какво ги интересува на Олд Трафорд, че Кантона е играл в Лийдс, след като... е всички знаете какво е направил за Манчестър Юнайтед. Рой Кийн от Нотингам Форест? За абсолютно никой фен на Манчестър това няма значение след като Кийн е сърцето и душата на отбора дълги години подред. Макар и те да не се окачествяват като "скъпи звезди" все пак инвестицията за тях не беше малка, но сравнение с това което са дали просто сумата е нищожна. Няма клуб в Света който да притежава в школата си 11 човека, които да са измежду най-добрите на своя пост в Света. А за да си най-добрия трябва да разполагаш с достатъчно дълга резервна скамейка и пари. Много пари. Пари, с който да можеш да вземеш най-добрите играчи на постове, на които в отбора ти се получават "дупки", поради недостатъчната класа на играчите от футболната академия на тима.


====================================================


Юноши от клуба или скъпи звезди?


Автор: eNgLaNd (Oct 14 2005, 12:54 AM)
ЗА (за юноши от клуба)


Истина е че футбола се е комерсиализирал до неузнаваемост! Последните десетина години с многомилионните си селекции няколко отбора направиха на пух и прах твърдението, че силен отбор е този, който има добре развита академия за работата с младите надежди! В съвременния футбол със силни футболисти разполагат само отборите, които са платили милиони долари за селекция – има обаче два клуба, в чиято философия е заложена теза, коренно противоположна на горното твърдение – единият е холандския гранд Аякс, а другия именно Манчесър Юнайтед!

Школата на Манчестър Юнайтед е една от най-добрите в света в откриването и изграждането на млади футболни таланти! Тя е създала някой от емблематичните имена, не само за футбола, но и за спорта като цяло - Дънкън Едуардс, Джордж Бест, Боби Чарлтън, Марк Хюз, Райън Гигс, Пол Скоулс, Дейвид Бекъм и много други! Основата на на два от най-успешните отбора на Манчестър Юнайтед в историята - "Бебетата на Бъзби" и отборът спечелил требъла от 1999 год., бяха младите играчи, израснали в детско юношеските формации на клуба!

Да се върнем 10 години назад! Започналия добре сезон 1994/1995 свършва катастрофално за Юнайтед – второ място в първенство след Блекбърн и загуба на финала за купата на Англия от Евертън, което напрактика се явява първия сезон на Юнайтед във Висшата лига без трофей! След края на сезона Сър Алекс е подложен на унищожителна критика и много медии го призовават да си подаде оставката, но борда на директорите на клуба дава вод на доверие на Фъргюсън и той запазва поста си!

Преди началото на новия сезон 1995/1996 в следствие на неуспешната изминала кампания Фърги осводождава три от най-големите звезди на отбора – Марк Хюз, Андрей Канчелскис и Пол Инс! За изненада на всички шотландеца не привлича класни заместници на трите ветерана и медийте на острова предричат нов сезон без трофей на Юнайтед! На мястото на трите звезди Сър Алекс налага млади юноши на клуба! През този сезон подмладения тим на Юнайтед, воден от Крал Ерик Кантона, спечели дубъл! Петима от титулярите на клуба бяха под 21 год. И идваха от младежката академия на клуба!

Постепенно мениджъра Сър Алекс Фъргюсън успя да внедри в първия отбор Дейвид Бекъм, братята Гари и Фил Невил, Райън Гигс, Пол Скоулс, Ники Бът, Кийт Гилеспи и др. С други думи най-добрите играчи на Великобритания от последното десетилетие! Перлата в короната бе требъла през 1999 год., спечелен от същите тези футболисти!

Стратегията с изграждането на юноши и налагането им в първия отбор е много по-разумна и логична от закупуването на скъпи звезди, защото е много по-вероятно играчите идващи от младежката академия да са по-предани и лоялни към клуба, който ги е създал и отгледал, отколкото купени футболисти, дошли в отбора за пари ! Най-важното е че обикновено футболистът, който клуба сам създаде в младежката си академия е много по-евтин и обичан от феновете от някои, който играе в клуба, само заради високата си заплата!

В самата философия на любимия на всички нас Манчестър Юнайтед е заложена идеята да се откриват, изграждат и налагат в първия отбор талантливи млади момчета, който са закърмени с идеята Манчетър Юнайтед! Истина е че в съвременния футбол е невъзможно да се залага само на момчета от школата, но не мога и не искам да си представям идеята в групата за даден мач на отбора да няма нито един местен юноша! За мен това ще е един отбор, който е загубил идентичноста си!!! Това няма да е същия Манчестър Юнайтед!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Дейвид Бекъм - велик играч или не?


Автор: splat (Oct 19 2005, 04:52 PM)
ЗА (велик играч е)


По времето, когато Юнайтед газеше наред всички отбори в Англия, Бекъм беше част от сърцето на отбора. Изключително важен играч, който с перфектните си центрирания изработваше страшно много и важни голове за Юнайтед. Не рядко се разписваше и от пряк свободни удари. Но колко важен за отбора беше той? Нека погледнем чисто статистически към онзи прословут сезон 1998/1999 и по-точно към спечелването на Шампионската Лига. В първия мач срещу Барселона на Олд Трафорд Бекс асистира на Гигс за първия гол, почти изработи втория и сам вкара третия с перфектно изпълнен пряк свободен удар. Следват 2 асистенции срещу Интер, една срещу Ювентус и разбира се префектния корнер срещу Байерн за втория гол. Впечатляващо.

Но да минем по-напред във времето. След напускането му огромно впечатление правят две неща – изпълнението на корнери и пряк свободни удари. Неща, с които Бекъм беше нагърбен да изпълнява докато беше в отбора и дори да звучи нескромно, той се справяше адски добре. Умението му да изпълнява корнери беше наистина забележително. Начинът, по който подаваше топката – меко и същевременно достатъчно остро беше уникален и наистина ефективен. Най-често пращаше топката малко пред вратарското поле – достатъчно близо до вратата, но и достатъчно далече от вратаря. Що се отнася до пряк свободните удари отново ще се обърна към статистиката. От общо 88 гола за Юнайтед, 30 са от пряк свободни удари. Наистина впечатляващ процент, който смятам, че говори достатъчно. Но дори да оставим сухата статистика настрана, не един и два пъти сме виждали с очите си как забива топката в мрежата на вратари от световна класа. При едно добро негово изпълнение нямаше вратар, който да отрази ударите му. В това отношение смятам, че Бекс е номер едно в света, трудно някой би му го оспорил.

Но да си дойдем на думата. Колко гола от пряк свободен удар са отбелязали Юнайтед от както Бекъм не е в отбора? Не много. Всъщност сме на светлинни години от неговата успеваемост и това е явен недостатък. Гигс и Скоулс пък все така не успяват да се справят с корнерите, както само Бекъм можеше.

Но със статичните положения не се изчерпват добрите му страни. Благодарение на всичките години прекарани в отбора, Бекъм и Гари до такава степен се бяха сработили, че правеха чудеса по десния фланг, също като Коул и Йорк. Действаха като едно цяло и не случайно най-опасните атаки минаваха през това дуо, което беше може би най-доброто звено на отбора в най-силните му години.

С оглед на всичко това, което изписах всеки човек интересуващ се от футбол би осъзнал какво всъщност значеше Бекъм за Юнайтед, колко гениален всъщност беше той. Жива легенда на клуба, един от най-големите спортисти носили червената фланелка. Играч достоен да застане редом до най-големите легенди на Юнайтед.

Може би Ви е направило впечатление, че говоря за Бекъм в минало време... Причината е, че в текста по-горе става дума за онзи Бекъм, който заобичах преди години... Онзи Бекъм, който играеше в моя любим Юнайтед. Онзи... великият Дейвид Бекъм.


=====================================


Дейвид Бекъм - велик играч или не?


Автор: DAVIDKO (Oct 20 2005, 11:44 PM)
Против (не е велик играч)


Където и да се спомене името Дейвид Бекъм, в която и да е точка на света, в което и да е семейство, всеки човешки индивид знае за кого става въпрос. За капитана на английския национален отбор по футбол, за някогашното величие на Манчестър Юнайтед, за удивителната дарба на халфа да изпълнява по смъртоносен начин преки свободни удари, точният му 50 метров пас, неумуримостта му по терена.

И така тататък и така нататък, но в един момент се замисляш: " Добре де, как може да е толкова известен този англичанин? Толкова ли хора по света се интересуват от футбол и толкова ли хора са такива страстни фенове на националният отбор на Англия и на Реал Мадрид, а по напред и на Юнайтед, за да го познават толкова добре и да са негови страстни фенове? Този въпрос някак си ти се набива в главата и започваш да се замисляш, защо наистина си фен на Бекъм и всъщност от къде го познаваш!?

И в един момент идва страшната истина, сещаш се че си видял изображението му на билборд за реклама на кецове, слънчеви очила или парфюми и си се поинтересувал кой е този толкова често срещан мъж по рекламите между мачове, филми и телевизионни предавания. Гледаш няколко мача по телевизията с негово участие и вече си му фен, но дали играе добре или зле ти вече си му фен , защото е Дейвид Бекъм, защото е известен! Става ти мания, да си купуваш маратонки Адидас, да носиш слънчеви очила "Police", да пиеш Пепси Кола, искаш да приличаш на него. Но всъщност какво е постигнал чак толкова много този човек, за да му се подръжава си остава загадка.

Може и в началото на кариерата си да е бил обещаващ футболен талант и наистина момчето да си е бил добър играч, но просто както и той, така и аз не помним това защото сме били твърде малки. Да, казват че бил вкарал гол от центъра с фланлката на Юнайтед срещу отбора на Уимбълдън, то и Де Ла Пеня вкара не един ами два с фланелката на Барселона от центъра, ама сега никакъв го няма. Той и Ван Хойдонг изпълнява перфектно преки свободни удари, ама вече е на преклонна възраст и така и така не стана супер звезда.

Когато кажат: "Бекъм беше от златното поколение на Манчестър Юнайтед, което спечели требъл ", да той беше, но лесно се играе с такива съотборници като Шмайхел, Г.Невил, Стам ,Ъруин, Кийн, Скоулс, Гигс, Йорк, Коул, Бът, Оле, Теди, всеки един беше в най-силната си възраст и винаги бяха зад гърба му. Всеки му помагаше, както на терена така и извън него. Фъргюсън винаги беше насреща му, беше му като баща, докато накрая Дейвид се помисли по-велик от шотландеца и показа зъби, което му костваше оставането в отбора.

Нека сега да се върне, когато отбора се обновява и 80 процента от тези играчи вече ги няма или ако са там вече са на възраст и не могат да играят на това ниво както преди 6-7 години. Нека сега да дойде в Манчестър Юнайтед и да поведе отбора към възраждане. Да изпълнява ъглови удари, да центрира топки и да бие преки свободни, мда ама в наказателното поле вече ги няма двете черни перли които от нищото правеха гола, или пък лисицата Теди Шерингам да дебне своя момент, или пък симпатичния норвежец Оле Гунар Солскяр, който с почти всяко свое влизане като резерва, докосваше топката като магьосник с вълшебна пръчка и тя влизаше в мрежата. Сега там са вече други лица, млади играчи, които търсят своя водач, а определено Дейвид Бекъм не става за водач и вече няма място на Олд Трафорд.

Доказателството за липсата на лидерски качества в бившата седмица на Манчестър Юнайтед се показаха много ясно, когато по необяснима причина той стана капитан на не кой да е отбор в света, а на Англия, меката на футбола. За "подвизите" му в отбора се заговори отдавна, още преди да беше сложил капитанската лента на ръката си, през далечната 98 година, в най-важния мач на Мондиала във Франция срущу кръвният враг Аржентина, младият англичанин не стърпя нервите си и посегна с крак да ритне Диего Симеоне! Последва червен картон, оставане на отбора му с 10 души и отпадане едва на осмина-финал. След Европейското в Белгия и Холандия, на поста на представителния отбор на Англия застана стратега Свен Горан Ериксон, и избра Дейвид за капитан. И защо подяволите?!? В полуфинала с Бразилия, кариоките останали с 10 души си цъкаха топката все едно са два пъти повече от другия отбор, тогава Бекъм "капитана" беше сред единайсетте на Ериксон, но не се виждаше на терена, нямаше го капитана на Англия, беше се покрил като страхливец, нямаше кой да поведе отбора към победа.

За последвалата му слабост при изпълнението на дузпи няма да споменавам, най-пресният пример е че той се отказа доброволно от това си задължение и прехвърли отговорностто на Франк Лампард. Мда, лесно му е да вкарва през 7 човека стена, но му е трудно и хлъзгаво да отцели вратата от 11 метра.

През лятото на 2003 година Дейвид Бекъм премина в Реал Мадрид и не защото има невероятната техника на Зидан, великолепното отнемане на Макелеле или пък топовният шут на Роберто Карлуш, а по простата причина че вече се бе превърнал в марка която се продава. Грабеха се фланелки, картички, шалчета с неговия облик и автограф, просто се случваше това което всички от шефовете на белия балет очакваха и доволно потриваха ръце, а именно финансовата изгода от този трансфер. За следващити 2 години от престоя му в кралският клуб, няма какво да се пише, 2 години в Реал = нито една купа, нито едно отличие. Бил се старал много и много тичал, ами и аз да отида в отбор от калибъра на Реал и аз ще тичам, ама като не мога да играя, това си остава друг въпрос.

Тъй че, колкото и да се заблуждаваме че всъщност Дейвид Бекъм е гений във футбола, суперзвезда, суперталант, накрая изплува истината че на практика той не е чак толкова класен играч колкото ние простите фенове го оценяваме. Англичанина няма нито едно индивидуално отличие като професионален играч и това ако не е показателно, здраве му кажи. Просто той е един от многото футболсти които няма да бъдат запомнени като легенди, а просто ще фигурират някъде из някои книжа от миналите години на футболна статистика и история!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Атрактивен футбол или "бетон"?


Автор: Wakarimasu (Nov 9 2005, 08:38 PM)
Против (за „бетона”)


Атаката печели мачове, а защитата – титли.

Понякога не е важно да вкарваш, а да се защитаваш добре. Именно с цел да се поощри атакуващия футбол ФИФА въведе правилото за 3 точки за победа.
Това доста промени обстановката, но се вижда все пак известно завръщане на дефанзивните тактики. Особено в Англия, където отборите по принцип играят атакуващо.
Футбола отдавна вече не е забавление, а бизнес и не толкова играта, колкото купите имат значение, а как те са спечелени никой няма да помни.
Да, всеки казва - Аякс са играели супер красиво през 70-те - но след още 10-20 години общо взето това ще е останало.Никой няма да помни финтовете, почти никой няма да помни головете. Всеки ще знае, че имат 3 КЕШ за онзи период и толкова. Както сега се знае, че Челси станаха шампиони само с една загуба и никой не го интересува играта им.
Дали са били с 1-0 или с 5-4 само победите имат значение, а точно дефанзивната тактика им осигурява това. За феновете е хубаво да има красива игра, но това идва като бонус към победата. На кой му пука, че неговите са играли супер красиво, но падат (освен на някои непоправими оптимисти разбира се ). Дали същия фен няма да предпочете неговите да бият, но да играят през целия мач в защита? Питайте феновете на Арсенал! Питайте феновете на Ливърпуул!

Когато имаш стабилна защита нищо не може да те спре по пътя напред.

Примери - Гърция на Евро2004 - много добра и задружна работа в защита и един Харистеас в нападение. Дори едни от стожерите на нападателния футбол Бразилия спечели 4тата си световна титла точно в момента, в който спря да бъде атакуващ отбор и обърна внимание на защитата си. Ливърпуул взеха своята КЕШ с много работа в отбрана и каквото стане напред. Ювентус на Капело също залага на този стил.
Арсенал през 1990/91 и Челси миналата година печелят шампионата само с една загуба за първенството. Познайте - пак "boring boring"
Интер на Еленио Ерера е прокарал пътя на дефанзивния футбол в Европа(така нареченото катеначо) и оттогава почти всички италиански футболни отбори го ползват с променлив успех. Достатъчно е да си спомним средата на 90те години, когато в апогея си и трите купи (заедно с КНК) бяха притежание на италиански отбори и когато финал без италианци бе нещо като рожден ден без торта

Какво прави тази тактика толкова добра?

На първо място отбора хвърля доста по-малко сили от другия отбор, защото да рушиш е по-лесно от това да създаваш. И така изчакваш докато другия се умори да атакува и после нанасяш удара.
Второ - общо взето когато имаш две бързи крила и нападател, играещ добре с глава тази тактика е страхотна поради това, че караш противника да се оголи и можеш да използваш шанса си.
Трето - когато една защита е добре обиграна почти не се допускат шансове за противниковите нападатели, а следователно загубите намаляват доста.

И така - защитата е най-доброто нападение - Атакувай безумно, а аз ще се защитавам умно и когато дойде момента с един удар ще бъдеш победен.


====================================================


Атрактивен футбол или "бетон"?


Автор: plexa (Nov 12 2005, 09:48 PM)
За (за атрактивния футбол)


Атрактивния футбол винаги е радвал почитателите на голямата игра и винаги ще го прави! Напоследък доста започна да се говори за така наречения "модерен" футбол и как той бил по-успешен и печеливш! Но дали е по-зрелищен? Едва ли би се намерил човек който да отговори на последния въпрос с "да"...Тук идва големия проблем... зрелище или трофей? Защото е ужасно трудно тези две неща да се постигнат едновременно!

Разбира се, примери не липсват! Дори ги има колкото искаш! Аякс през 90те, Манчестър Юнайтед също през 90те, отчасти Реал Мадрид към края на 90те...Би трябвало да прави впечатление на всички обаче, че и при трите примера дадени от мен се среща словосъчетанието "през 90те"...а сега не сме точно в 90те...сега сме 2005, Гърция е европейски шампион, Шампионската Лига (считан за най-престижен клубен турнир в света) се печели 2 години поред от отбори, извън големите фаворити за спечелването му... накъде отива футболът?

Казват че било модерно да се играе защитно. Казват също така че атаката печелела мачове, а защитата - титли, и че защитата е най-доброто нападение! Дори защитавайки точно обратната теза, с оглед на обстановката в днешния футбол не мога да не се съглася с поне една от тези фрази...

Но истината е че каквото и да става във футбола, винаги ще има изключения, които ще показват че атаката може да печели трофеи! Имаме пресен пример - ЦСКА Москва! Те спечелиха купата на УЕФА по страхотен начин надигравайки всички фаворити за трофея със страхотна игра.

Много отбори опитват да се нагодят към днешния начин на игра, като променят стила си на игра, тактиката си и започват да играят много защитно... но при липсата на играчи за този начин на игра, това обрича новия стил! Не може отбор който 10 години е играл нападателно и красиво, изведнъж да заиграе защитно и грозно, при положение че голяма част от играчите, показвали дълги години красива игра са още в отбора...най малкото трябват нови покупки.

Футболът не трябва да заприличва на грозна игра в която се играе само за пари... но уви.. това става. Отбори, които да доказват противното има и ще дам за пример отбора на ПСВ Айндховен! Тази година всички говорят за страхотната игра на ПСВ срещу финалиста Милан, а не за самия финалист Милан! Защото в онези два мача, в които Милан показа безобразно грозен футбол, ПСВ беше на другия полюс. Показа на всички че надежда има! Жалко за тях че не успяха да остранят Милан, но.... така е във футбола - логика няма.

Преди време (аз не помня, сигурно не съм бил жив) ФИФА е въвела правилото за 3 точки за победа, с цел поощряване на атакуващия футбол... сега, доста години след това със защитен футбол също се взимат 3 точки... Съществува опция пред ФИФА да въведът ново правило за точка за всеки гол... това със сигурност ще поощри атакуващия футбол, но също така ще засили корупцията... В края на всеки сезон ще се въртят разни интриги, кой колко гола бил вкарал, колко били от дузпи, колко от засади... и в крайна сметка това правило повече би навредило на футбола отколкото да го промени към добро...

И все пак - атакуващия стил на игра никога няма да умре!!!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Кое е по-добре за един отбор - борба на три фронта, или концентриране в един турнир?


Автор: Nasunko (Nov 20 2005, 10:30 AM)
Против (концентриране в един турнир)


Футболът е просто игра! Да, ама не! Отдавна се е загубил този романтизъм на играта, когато се е играело само за удоволстие и развлечение! За добро или зло парите все повече завладяват света, та няма как те да не засегнат и най-великата игра! Но защо по дяволите се вливат толкова много пари във футбола?

Всичко това се прави с цел, задоволяване на капризите на зрителите, които както всички са се зомбирали от парите и за тях материалното е най-важно! А във футбола материалното са титлите! Титлите са всичко! Те оправдават всичкия този труд през годината! А представете си сега, че останете с празни ръце!?!?
Феновете ще негодуват, играчите, ръководството! И всичко това само заради някаква си купа!

През годините различни отбори са се опитвали да направя нещо велико! Да спечелят всичко! Манчестър Юнайтед на Сър Алекс Фергюсън почти го направи (почти защото не спечелиха Карлинг къп, тъй като се отказаха от участие) 6 години по-късно този велик Юнайтед се опитва да се бори с отботи като Фулъм и Виляреал, които допреди няколко години кретаха в долните дивизии! Но защо стана това? Може би прекалената алчност провали великия САФ?
Всяка година той искаше всичко! Но какво стана след 1999 - Манчестър не са печелили две купи в една година! И това само заради стремежа да спечели всичко! Понякога една едничка купа може да е много по-сладка от всичко! Една едничка купа да направи от нищо нещо!

Та да погледнем от чисто физическа гледна точка! В днешно време играчите играят по 70 мача на година! Та как милите, че този играч ще играе във всички турнири на 100%!
Но надали това е причината доста отбори да се съсредоточават в една купа! Просто психическото натоварване е доста голямо! Ако на всяка цел искаш да спечелиш всичко, ще изпиташ голямо напрежение!
Това съсредоточаване в една цел е по-типично за по-слабите отбори! Та защо да речем Блякбърн или Мидълзбро като знаят, че нямат шанс ще се борят за Премиършип! Просто те хвърлят всички сили в спечелването на някоя от Купите! Било то Карлинг или ФА!
А след това се водят по-принципа на Мечо Пух "колкото повече, толкова повече", или иначе казано -"Спечели нещо, а пък ако дойде нещо друго, добре дошло е!"


=============================================


Кое е по-добре за един отбор - борба на три фронта, или концентриране в един турнир?


Автор: mikell (Nov 20 2005, 11:15 AM)
ЗА (за борба на три фронта)


Един отбор, една магия, една игра...
Няма фен на света който да не милее за своя любим тим. И колкото повече купи и отличия печели този отбор вдаден сезон толкова повече фенове печели и толкова по-добре. Защото ако играеш само за спечелването на една купа и на един турнир, ти просто не си голям.
Просто ще изгубиш доста голяма част от респекта си и не на последно място се превръщаш в един посредствен отбор.

Нека да не се лъжем... тимовете в Премиершип са много добри... едни от най-добрите в света, самото първенство е страхотно, но има два-три от тях които наистина заслужават да се наричат големи.
Това е така защото играят за спечелването на всеки един двубой в който учавстват. Големи са и заради това че не жалят играчите си, но не и на последно място за това че имат не само 14 играчи.

Но как се постига това? Ами разбира се със средства.
От къде да дойдат тези пари? Ами от участията в различните състезания - било от наградни фондове, било от телевизионни права, било от билети.
Е кое е по-добро? Да играеш по един или най-много два мача в седмицата и да имаш приходи само от тях или и във вторник или сряда да имаш мач от ШЛ или в четвъртък от УЕФА и тогава да имаш допълнителни приходи от участието и от телевизионни права и от билетите... е как тогава да не си позволиш до си купуваш скъпи и добри играчи?
Разбира се тези пари не стигат, но пък и не с излишни... Не мислите ли че великата '99 година изобщо нямаше да е толкова велика ако сър Алекс беше отписал един или друг мач... не че не го направи, но пък си мисля че постъпи правилно за да постигне другата по-голяма цел - великият ТРЕБЪЛ.
А до какво доведе спечелването му? Ами разбира се до това милиони хора по света да чуят за Манчестър Ю и да приемат в сърцето си "червената идея".
А колоко нови фена щяхме да имаме ако бяхме хвърлили всичко в един турнир? Миля си че щяха да са доста по-малко...
Ами уважението което предизвиква отбор който играе в три турнира и не спестява усилия за спечелването им... както се казва в една реклама БЕЗЦЕННО....

Е разбира се тук излизат и критиците които ще кажат, че все пак тези играчи имат нужда и от почивка.... Е безспорно е така, но пък отборите не са от 11+3 иглачи... нямат ли школи?
Нима отбори като Звъничане (Хасковско) играят в три турнира и се опитват да ги спечелят? А и като казва народа ни "Героите се раждат в битките", така че който няма сърце и душа за играта не е голям.

Колкото и да си говорим все пак едно е ясно - борбата на три фронта си остава привилегия на големите и богати клубове. Това е борба за тези, които имат играчи и могат да си позволят да се борят. Но пък това е сладкото на играта.... да се бориш и да успееш

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Многопластов нападател или просто голмайстор?


Автор: Ca6KO (Dec 11 2005, 08:33 PM)
Против (за просто голмайстор)


Той е човекът с No9 на гърба.

Нападателят е любимецът на всички в отбора. Дори и да изпуска, невероятни положения, един единствен гол е готов да го издигне на пиедестал. Незнам за вас, но първият пример, за който се сещам е Диего Форлан. Момчето бе най-непохватния футболист стъпвал на “Олд Трафорд” през последните години след Масимо Таиби. Русокосия симпатяга трудно спираше топката, овладяваше я и стреляше, но с головете, които вкара направи Ман Юнайтед шампиони през сезон 2002/03.

И в съвременния футбол, всеки треньор има свое разбиране за играта.Дори и не дотам талантливи футболисти могат да си намерят отбор без проблем. Всеки специалист има нужда от нападатели. Типичен таран или по-мобилен играч, това ще да е въпроса?
Думата таран идва от бойното оръжие, което враговете използвали, за да проникнат в чужда крепост.Било е използвано преди много години. Лека-полека, то се е превръщало в ненужно,неефективно и излязло от употреба. Нещо такова е напът да се получи и с футболистите носещи това название. Както методите за водене на война, така и футболните стратегии се променят с времето. Великата игра вече не е същата. Тя е по-бърза, а играчите с названието Horse Head вече не са толкова търсени. След около десетина години, може би ще водя следния диалог с детето си: ”Виж тази снимка,тя е на Рууд Ван Нистелрой,той беше феноменален реализатор,типичен таран.”Детето ми ще попита:”Какво е таран,татко?Кой друг е таран като него?” И аз няма да мога да му дам пример, защото играчите, на които то ще се любува, няма да имат нищо общо с холандецът.Тъжно, но факт, времето на типичните голмайстори изтича.Бавни и на моменти смешни, тези хора притежават чар. Тълпата ги обожава.

Започвайки да разглеждам футбола, като война, съм длъжен да измисля нов прякор на реализаторите.Те ще да са наемните убийци в играта.

Вратарят стана прекалено непробиваем и опасен. Нужен бе някой, който да ликвидира формата му...Беше безоблачен слънчев ден, стражът имаше лек следобед. Нищо не предвещаваше такъв неочакван и неприятен край. Нападателят бе чакал прекалено дълго този двубой. Двамата бяха съсредоточени до краен предел, очаквайки сблъсъка. Изведнъж нисък, извеждащ пас наруши спокойствието. Това щеше да бъде краят за един от двамата. Голаджията овладя топката внимателно и без страх. Вратарят следеше движенията му. По лицата и на двамата бе изписано решителност. Прекрасно завъртане на реализаторът .....Изстрел.........ГОООЛ!!! Сухата серия на стражът бе приключила.

Звучи повече като глава от криминален роман и се надявам почитателите на този стил да не ме поучават, но това е самата истина. Това е силата на тези момчета.Те са в състояние да решат всяка среща. Някой ще каже, че това го могат всички нападатели. Е, докато онези бързаци тичат напред-назад, таранът седин отпред и просто вкарва. Спорът се разгорещява, когато някои реши да извади един огромен коз – многопластовите нападатели са по-полезни за отборите си, защото те могат да играят и в халфовата линия -по крилото и зад нападателя,ако им се налага и да създават положения за тима си. Така е няма спор, така е но........Някой сеща ли се изобщо за Крис Сътън? Висок британски момък, играещ добре с глава, играч на Селтик.Незнам дали някой си спомня, но съотборникът на Стилян бе използван преди няколко сезона, като опорен халф и дори като либеро. Успехите му на тези позиции бе толкова голям, че получи повиквателна за националния отбор, но само, ако бе съгласен да играе, като дефанзивен играч.На какво ли се дължи този успех на нападателя? Според мен той се представи толкова добре заради хладнокръвието си, това с което са известни голаджиите. Не от всеки футболист става нападател, изисква се нещо повече от хубав удар и добра физика, а именно това качество, което Сътън притежава. Всеки от онези тарани, които наблюдавате по телевизията има тази черта в себе си, която го отличава от бързите и мобилни нападатели, тя го превръща в типичен реализатор. Без съмнение силата е с тях!

Андрий Шевченко е перфектната комбинация от мобилен нападател и великолепен голаджия. Има страхотна скорост и не лош пас, освен това играе чудесно с глава и е истинска “машина за голове”, както обичат да казват хората, когато не могат да измислят нещо ново, за да опишат един играч, който не спира да вкарва. С прости думи Шева е велик, падне ли му топка вътре е!
Може пък това да е следващото предизвикателство, което стои пред Роман Абрамович, да закупи нова двойка нападатели - просто голмайстор и многопластов нападател, плюс един трети играч, който да е събирателен образ. Кой знае...

Но не смятам да му давам идеи, поне докато не започна да пея “Blue is the colour…..”, а това няма да е скоро.


=======================================


Многопластов нападател или просто голмайстор?


Автор: BG-Gunner (Dec 13 2005, 01:51 AM)
ЗА (за многопластов нападател)


Едно от нещата, които обичам във футбола е наличието на всякакви играчи. Всеки пост се подразделя на ляв/централен/десен и на дефанзивен/офанзивен/изтеглен/изнесен/прибран и т.н. И както има съвсем обикновени леви бекове, така и има Роберто Карлуш и Ашли Коул, които освен, че бранят умело вратата на отбора си, така и са готови във всеки един момент да избухнат в някоя скоростна атака по крилото. Както има просто дефанзивни халфове като Гатузо, така и има такива, които освен, че си вършат перфектно работата в защитен план, намират сили и за подхващането или завършването на атака. Играчи като Патрик Виейра и Стилиян Петров например. Същото е и в нападение. В съвременният футбол има 2 основни типа нападатели - типичният "голмайстор" , или т.нар. таран, който стои забит в наказателното поле и многопластовият нападател. Вторият, който освен да вкарва от всяка позиция, еднакво добре умее и да подава, пласира, разпределя играта, центрира, както и да отбелязва от статични положения.

Трудно е да се каже кое е по-добре като цяло : централният нападател, или нападателят с много функции. Това се решава индивидуално от всеки треньор, за всеки отбор. За едни тимове е по-добре да разполагат с 1 таран, защото имат бекове и халфове,които умеят да изсипват добри топки в наказателното,за други е добре да нямат, защото няма кой да гради атаките. И макар нещата не винаги да зависят от треньора, в крайна сметка той решава дали ще използва едната концепция, другата или просто ще ги редува.

Всеки от е чувал за клишето от БГ коментаторите : "Виери увличаше постоянно по двама защитници и това отвори пространства за другия нападател". Ето с това се изчерпват полезните функции на тараните. В повечето случаи те са толкова бавно подвижни и неповратливи, че залепиш ли един или двама защитници за тях, можеш да забравиш ,че изобщо са на терена. Докато многопластовият нападател и целият отбор да го пази, винаги ще намери някаква пролука да се шмугне и подаде или отбележи.

Тук ще си позволя малко апроксимирам малко темата, макар някои хора тук да имат обджекции и импугнации относно това мое възнамерение. Повечето тарани са единствено добри в отбелязването на голове от 5 метра, не повече, както и играта с глава при центрирания , но най-доброто им качество определено е ръгането с лакти. Има момчета, които са истински куриози в това отношение като Нистелрой, Виери, Пити Крауч (ОМГ, ПИТИ КРАУЧ!), Дариуш Васел, Диего Форлан и т.н. Едно от най-големите достойнства на тараните е отбелязването на гол от малкото наказателно поле. Бекъм минава 3ма по крилото , навлиза в наказателното, финтира още един, подава ниско по тревата и Нистелрой отбелязва с лекота. Познато нали ? Случваше се около 35 пъти на сезон. 3 сезона поред. Играча известен като " Г-н 100 гола за клуба си в 3 сезона" . Сега май няма кой да му я слага на крака или на главата и Рууд се поизгуби. Вярно - 11 гола този сезон са добро постижение, но се видя в Шампионска Лига и във важните мачове, че това не е същият таран , който беше едно време. Самият Рууд заяви след мача с Бенфика : "Преди получавах по 5-6 шанса на мач, сега не е така". Мисълта ми е, че тараните без качествени халфове са за никъде ,а многопластовият нападател винаги може да организира атака, както и да я завърши сам подобаващо. Типичен пример за многопластов нападател е Тиери Анри - скорост, пас, центриране, извеждащи подавания, поглед, изтрел, статични положения. Универсалният нападател, завършен , перфектен, играч на който може да се разчита. Такъв тип нападател с лекота завършва атаките на отбора си, но и е готов да се върне в по-задна позиция и да организира атаката сам. Самият Анри не беше такъв в началото на кариерата. Започнал като ляв халф в Монако и после в Ювентус, Венгер го изпробва като таран, завършващ атаките на Арсенал - Анри е безгрешен и в първия си сезон отбелязва 21 гола. Венгер обаче вижда в него нещо повече от централен нападател, който с един удар завършва атаките и го превръща в този универсален нападател, който е днес. Той може да вкара от всякъде - от 2 метра, от 20, от 40, от пряк свободен... Единственият гол , който не е типичен "Анри" е голът с глава. Има цели 7 в цялата си кариера .

Да погледнем последните нападатели на Манчестър Юнайтед и Арсенал за последните няколко години: Кантона, Анди Коул, Дуайт Йорк, Шерингам, Солскяер, Нистелрой, Форлан, Саха, Рууни, Смит. Хмм... баланса тарани-многопластови нападатели е почти равен. Да видим другата страна - избора на Арсен Венгер: Иън Райт, Бергкамп, Анелка, Анри, Кану, Вилторд, Франсис Джефърс, Робин ван Пърси, Рейес. Подредени хронологично прави впечатление, че след 6 многопластови нападатели Венгер изпробва и един таран - супер неуспешният трансфер на Джефърс. Оттам нататък той продължава да залага на "своят тип" нападател - играчи като РВП и Рейес. Това доказва, че игра с или без таран си е личен избор на треьора, но кой има повече достойнства, мисля че тук няма спор. Ще дам пример. През сезон 2002/2003, ако не ме лъже паметта Рууд ван Нистелрой завърши първи сред голмайсторите с 25 отбелязани гола, но едва 3 асистенции. Анри е втори, с 24 гола, но и 23 асистенции. Е , халал да му е на Рууд наградата, след като Анри всяка година обира наградите на журналистите и играчите за най-добър в Англия. Друг пример който мога да дам е израстването на Митко Бербатов в това отношение. Започнал като таран-ръгач в ЦСКА, в Леверкузен той се превърна в един модерен таран, който освен да отбелязва, когато му се даде възможност , вече трябва и да подхваща атаки, връща се по-назад, бори се, подава, а в националния дори правеше играта на Гонзо, когато играеха рамо до рамо в мачовете със Швеция и Хърватска. За мен 90 минути да търсиш начин отбора ти да отбележи гол е по-добре отколкото да стоиш и да чакаш да ти сложат топката на крака или главата.

В заключение искам да кажа,че играчи като Биерхов, Индзаги, Виери, Креспо, Нистелрой ще останат в историята като играчите с Х гола в У мача,а футболисти като Анри, Дзола, Бергкамп, Рууни, Стоичков, Баджо, Роналдиньо ще бъдат помнени завинаги.

Е, вие преценете кое е по-добре: просто голмайстор или многопластов нападател?

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Гост
Темата е заключена
Sign in to follow this  

×