Jump to content
Sign in to follow this  
Enzo

Бай Даньо из Европа!

Оцени тази тема

Препоръчани публикации

С две думи... Имам един приятел, който беше командировка в Швейцария няколко дни. Всеки ден, във фейсбук, той постваше преживяванията си из Швейцария-та, под формата на пътепис, на който дори и Алеко би завидял! Според мен, творчеството и таланта му не трбява да останат скрити и реших да споделя неговите приключения. Вярно, изглежда дългичко, но се чете на един дъх! Има места, на които съм се разцепвал от смях... наистина му ги ражда главата. Ако намерите време да го прочетете и Ви хареса, ще постна и следващата част.



Бай Даньо из Швейцария-та
Ден 1 – пристигането
Понеделник сутрин – дойде време Ганьо Балкански да разходи цървулите из Европа-та. И то не къде да е, а в сърцето й – Швейцария. Алпи, планини, езера, шоколади, банки, часовници и т.н. Предстоят три седмици, в които той ще трябва да се интегрира сред това общество от нормални люде, научени на швейцарска точност, притежаващи обноски и маниери, работещи усърдно.
Вълненията почнаха от Терминал 2 в София. Ганьо беше ползвал само два пъти самолет в живота си, естествено Wizzair, та дори родният елитен Терминал 2 му беше непознат. След изключителната невъзможност да се загуби на този по своята същност прост терминал, той (разбирай за в бъдеще Аз) се озова пред неговия ”gate”. На седалките за изчакване се бяха излегнали две девойки и спяха дълбоко. След малко при тях дойдоха още 10 екипирани двуметрови пичета. На лявата им бозка беше бродирано ”Czech republic Volleyball”. Около тях беше тренерката им, която гледаше строго някой да не нарушава дисциплината. К‘во се прайш и ти ма – все едно не си опознавала особеностите на мъжките гениталии в Мичурин през 1974…
Настаних се на мястото си в самолета и зачаках да дойде време за излитане. Естествено, очакванията ми като се возя в самолет са да има доволно яките стюардеси. Не, че ще правя нещо с тях, ама поне да си гледаш някви мацки. Още по-естествено, стюардесата в частта от самолета, в която беше Ганьо, беше лелка на 50+ с мъжка прическа. Както и да е – няма да гледаме… За сметка на това, мястото ми беше до прозорчето. Излитаме си като пичове, бръмчим си в небесата, а през прозорчето какво да видя – земля в илюминаторе. Летим и гледам населени места отгоре - мисля, че минаваме над Враца или Монтана, а някакво телевизорче пред мен показва карта, че минаваме над Белград. „Ехееееей – летим!” – подсвирна си Ганьо наум.
В следващия момент се разнася приятен аромат на закуска и кафе. Стюардесата идва и раздава за закуска кифлички с мармалад и предлага напитка. В този момент в главата ми зазвучава „Богатство” на Тангра и как хазяйката идва „с виенска кифла, с каничка кафе”. Супервкусната кифличка!
След закуската открихме пред нас клубни списания на компанията. Зачетох се в туй-онуй, колкото да се убие време, а и да се настроим на вълна за комуникация на английски език. Една статия промени завинаги мирогледа ми, преобърна вътрешния ми свят и ме потопи в дълбок размисъл за живота. Някаква госпожа обясняваше за обичая в самолетите да се ръкопляска на пилотите при успешно и меко приземяване на машината. Сякаш ще можеш да ръкопляскаш, ако кацнеш неуспешно… Както и да е – обясни, че този обичай си имал противници, имал си и поддръжници. В крайна сметка няма нищо лошо в него. Но след един полет, на нея й дошла феноменална идея, която реализирала на следващия си такъв – при приземяването организирала редиците от 1-10 да пляскат с изпънати длани, тези от 11-20 със схлупени длани за по-силен и дълбок звук, накрая тези от 21-30 да пляскат по трети начин, за да се получи някаква симфония и всичко това с мелодията на умопомрачителния хит „Happy” на Фарел …………… ……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………
Да…оставих ви малко място за асимилиране. Така стоях и аз в недоумение в рамките на 5 минути. След това просто поисках стюардесата да ми отвори някой авариен изход, за да си скоча на спокойствие и да подишам чист въздух…
След като се съвзех малко, чух гласа на капитана да казва, че след малко кацаме във Виена. Големият проблем беше, че аз трябва да се прекача и да летя до Цюрих с полет, 40-50 минути след кацането ми. А Ганьо си няма идея от такива неща – трансфери, прехвърляния, чекирания и т.н. Ами, ако се изгубя на летището – кур Цюрих, кур командировка! Докато затварях списанието, прелиствайки последните му страници, случайно забелязах цяла страница с подробна карта на летището във Виена… Тъп си като ***** Йорданее….. вместо да ми гледаш реклами на часовници за по 500 евро, които така или иначе няма да си купиш, барем да беше си видял картата на летището. Хвърлих едно бързо око, запомних някви опорни точки и кацнахме.
Айдее – у Европата сме! На Вената! Очаквам със затаен дъх да сляза по стълбите на самолета, в главата ми звучи химна на Европа. В момента, в който се показвам навън, усещам някаква миризма. Не – това не беше миризма. Това беше все едно всички виенчани се бяха наредили пред мен и се изпърдяваха в лицето ми след 4 дена диета на яйца! Гигантска, неописуема, сломяващия човешкия дух и вярата в добратата СМРАД нахълта в белите ми дробове. Огледах се – нямаше ремонти, нямаше контейнери за боклук наблизо, нямаше нищо! Просто СМРАД!!! Всички хора от самолета почти припаднаха. Ебем ти Виена-та, ебем ти Европа-та! Рязко дадох газ през всякакви коридори, проверки и т.н. и се озовах на верния терминал навреме.
Вторият самолет, вече на Swissair, беше същия модел като предишния. Местенцето пак ми беше до прозорчето, та щях да си гледам гледки. Тук обаче, вече имаше хора от целия свят, различни полети, различни дестинации и т.н. Фраш от азиатци, арабески, кафеви, жълти, та и по-изпечени. Стоя си сам на реда от три седалки и чакам да видя какво ще седне до мен. В този момент по пътечката се зададе ТО! Ужасно, грозно, черно нещо от женски род се запъти към моята част на самолета!!! „Марш! Чиба! Беги бе урод, шетиебамайкаташетиеба! Да те нема!” – всевъзможни молитви нахлуха в съзнанието ми. Спомних си как човек като иска нещо много силно и с програмата на позитивното мислене, настройва цялата вселена да му помогне. Онова стигна до моя ред, погледна го и почна да си слага ръчния багаж в отделението отгоре. „О Боже гробища!” – смирената ми вече душица предусещаше края… В крайна сметка вселената си знаеше своето и онуй седна някъде зад мен. Групичка приветливи джагатайци, без явна представа за политиката за ръчен багаж опитваха да набутат в малките отделения багаж с размерите на 3 цубтромбона. А до мен, бях готов (и все още съм готов) да се закълна, че седеше самия Кайзер Франц Бекенбауер! Или поне някой, който доволно много приличаше на него….
Както и да е – полет като полет. За по-лесно този път и да не се вълнувам излишно, стюардесата направо си беше мъж. Кацнахме в Цюрих, взех багажа и хайде напред. Трябваше да ме чака някакъв симпатичен шофер на такси, който да ме откара до хотела. Лесно го забелязах – здрасти, здрасти и аре навън към таксито. Човекът директно посегна към куфара ми, за да го носи вместо мен. Отначало тръгнах да казвам, че няма нужда, после се сетих да не съм досущ като Ганьо Балкански, дето не смееше да си остави дисагите у Иречека. Щом му се носи – да си носи! Подминаваме некви жълти трошки, досущ като в България. Предполагам само, че не бяха на метан. Оглеждам се в кое от тези таксита ще се настаним. Подминахме ги и отстрани, на сянка, беше паркирано таксито на пичагата. Така и не разбрах, че е негово, тъй като нямаше обозначителни знаци за такси, докато не му изписука алармата. Mercedes S 600! Ебах му мамата – това ли е таксито бе, брат?!?! Оставяме каквото има в багажника и нашия ми отваря задната врата със затъмнени джамци – „Мистер, къде ще предпочетете да се возите?” Абе, бате – сядам отпред, че да мога да гледам копчетата и джаджите на мерджанеца! За какво ми е да се возя отзад?!?
***
Настаних се в хотела – стаята повече от доволна. Всичко хорошо. Питам на рецепция за пералня и ютия – щели след малко да ми донесат ютия. Прането – сутрин в една торба си оставяш квото искаш и вечерта си го получаваш. В стаята е ценовата листа. Викам си – екстра, благодарим! Качвам се горе – наслаждавам се на прекрасната си стая и ей така „бай дъ уей” хвърлям едно очо на ценовата листа. Пране на риза – 17 швейцарски франка ЗА ЕДИН БРОЙ! 15 швейцарски франка ЗА ЕДИН БРОЙ тениска! 9 швейцарски франка ЗА ЕДИН ЧИФТ ЧОРАПИ!
ПРЕСВЕТА БОЖИЯ ДЕВО ОТ ГУАДАЛУПЕ И ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ!!!!!
Абе вие ебете ли се, бе?!?!?!
Ганьо реши, че категорично няма да се получат така нещата, все още не е решил как точно ще се получат, обаче….
След известния смут, деликатно се отправих към офиса на фирмата, на около 35 метра от хотела. Там се запознавам с моя човек, с който ще се размотавам тези дни – Андре. Звучи арийско като име, ама е made in China. Или там някъде. Нищо де – пичага е и става лафче с него. Питам го – откъде си, бе байно? И той – тук, от Швейцария, Берн. „Абе още малко и си от Берн, ама аре….” – помислих си аз и загърбихме темата за недотам арийския му произход.
Отидохме да хапнем в ресторанта на хотела, тъй като Ганьо не може да кара цял ден на кифлички от самолета. Предложиха ни менюто, както и лист с ”taglich menu”, демек дневното обедно меню. Аферим, бабо, машалла! Тъй си мисля аз, разбирайки, че има обедно меню, което ще ми е евтино и разнообразно всеки ден. Хвърлям един цайс на листа – не разбирам нищо от това, което пише, но срещу въпросното меню за понеделник, гордо стои текстът, който разбирах – 21.50 CHF! 22 швейцарски франка за обяд ли бе, бате?!? Време е да уточня, че 1 франк е около 1.60 лв. С думи прости – над 30 лв за обяд. Е хорошо – ще е нещо доволно, а и като за първи ден, ще потрошим малко пара, няма как. После като се ориентираме, ще е инак. Поръчвам смело и чакам на пусия. След малко пред мен се озовава някаква мини-малка купичка. Свежа рукола с портокалови резенчета. Само дето не бяха листенцата на руколата или квото е там, а стръкчетата. Стебло на тревица все едно. И няколко резенчета портокал. Това нито с вилица, нито с лъжица, нито с хуй можеш да го забодеш или загребеш. Дори да успееш – ядеш стръкове трева, бе брат…. То се е видяло – ще дебнем основното ястие. След малко ни се презентира и то – свинска пържолка, някъв техен си запечен картоф и усмихнат дресинг. Това не беше гурме – това беше гурме на гурмето! Малките на малките! И цялата тази композиция от мини ястия щеше да коства на Ганьо 22 франка!!! Очевидно не се наядох, оставих си тревата в купичката и толкова. Пържолката се оглозга каквото имаше по нея. Минава 1-2 пъти сервитьорката и вика „какво става, проблем ли има със салатата?”. Не – просто не мога да поглъщам такива колосални количества, барем си наруша дневния калориен прием….
Донесе храната и на Андре. На него му пожела Бон апетит на груб немски, мен ме погледна и тръгна да казва „good ape…apet…apetit, I don’t know”. ”Моме, мари – казва се НАЗДРАВЕ! You may say in my language – НАЗДРАВЕ! Repeat, please! Хайде транслейшън, дет викаше Ицата!”. Научихме я момата… Вижда ме преди малко във фоайето и ми вика пак Наздраве. Аз да пиех, като преди, щеше да
викаш тогава наздраве….
Ганьо разбра, че в този хотел няма да се изпере, няма и да се наяде ( бай Андре реши да пише обяда като служебен разход, та си спестихме първите сълзи в портфейла), та отскочи обратно в офиса да се запознае с хората. Видяхме баш шефа – феноменален пич! Утре щял да води специалния гост от България в съседното село. Бравос!
Запознахме се и с другите от фирмата. Имаше няколко девойки, с които Ганьо с удоволствие би злоупотребил в просторния си и самотен хотелски апартамент! Пазарувайки в близкото селце, забелязахме още подобни персони. Общо взето – лафът, че си в Швейцария, когато кравите станат по-хубави от жените е пълен ташак! Ама пълен!
Работният ден приключи, срещнахме достатъчно нови хора. Напазарувахме от супера и сякаш това е всичко за днес. След като знаех, че има фитнес в хотела, реших, че ще може да се спретне нещо скромно като тренировчица, пък утре ще обикалям из селото. Половин час търся „залата”, докато открия, че е по-малка от апартамента ми. В нея има една пътечка, едно колело, две дъмбелчета по 2 кг и няква надуваема топка, на която жените се чекнат по музикалните видеоклипове. И на фитнес няма да разчитаме, байно…. Ще мислим алтернативи.
За днес толкова, утре почваме….



уточнение, че той се казва Йордан и затова е Бай Даньо :D Редактирано на от Enzo

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове

Стоя си сам на реда от три седалки и чакам да видя какво ще седне до мен. В този момент по пътечката се зададе ТО! Ужасно, грозно, черно нещо от женски род се запъти към моята част на самолета!!! „Марш! Чиба! Беги бе урод, шетиебамайкаташетиеба! Да те нема!”


Нема как , спечели ме :mood (35): :mood (35): :mood (35): :mood (35):

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Много приятно четиво. :mood (17): :mood (17): :mood (17): Винаги съм се радвала на хора, които могат и не се притесняват да се самоиронизират и да се подиграват на ситуацията, в която са. Трябваше малко по-рано да се усетя, че не му е сега моментът да пия кафе. Давай следващата част! Предусещам сблъсък с лилави крави. :D

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове

Бай Даньо из Швейцария-та
Ден 2 - Хам
Дойде вторник. След дългия и изморителен вчерашен ден, изпълнен с пътувания, емоции, нови запознанства и т.н., вечерта Ганьо се беше поизморил. Зами набързо каисиите и легна да спи в удобното си и широко ложе. Сутринта се оказа, че цяла нощ е валяло, но нищо не бях усетил.
Време беше за закуската в хотела. Охооо – Ганьо отлично знае как се закусва на шведска маса в хотел. Образува се бързо една чинийка с връхче в невероятна комбинация от всичко на масата, голяма част, от което обикновено не ядеш вкъщи. Ама тук ти го дават ей така. Дет‘ викат немците – гешенк! Все пак Ганьо беше загащил прилежно ризата и сега не искаше да дава вид на традиционния простак. Чопна си най-важните консумативи – 3 вида швейцарско сирене с някви филенца за сандвич и готово. След момент пожелах спешно да видя този кретен, който беше сметнал за удачно да постави блокчетата с маргарин в буци лед. Който може – да дойде да намаже такова нещо на полуразпадаща се от мекота филия… Огледах се за нещо друго, което може да съм изпуснал на пръв поглед – нямаше. В следващия момент гледам на едната маса, седнала бруталната мангалка, ама да съм политически коректен – вероятно беше някаква индийка, пакистанка или нещо от сорта. Тя хубаво седнала, ама нагъва няква наденичка, която аз не видях никъде и очевидно е свършила. В колко часа стана, за да ги ометеш бе – от снощи ли застъпи в столовата, че да си боцнеш алпийско вурстче бе, кюмбе чорлаво?!?
Хапвам си спокойно и по европейски и по едно време в хотела се изсипва един рейс японски туристи. Естествено бе, бате – как няма да си в някво село и да не дойдат рейс джапонци. Единият беше абсолютен класик и докато траеше регистрацията на групата, почна да обикаля и да снима. Влиза в ресторанта при нас и снима право мен, защото съм му фронтално. Кво снимаш бе мой?!? Приех това като европеец и не му дадох повод да похарчи няколкостотин йени за обектив.
Време е за работа. Излизаш от хотела и влизаш в сградата на фирмата. Само човек, който преживява всеки ден придвижването от Овча Купел до Младост и подобни екзотични маршрути из София, може да оцени с какво богатство разполагам в момента. По времето, в което обичайно си се напекъл някъде в трафика, седейки в таралясника, сега си се напекъл, седейки на белия трон у вас. ВЕЛИКО!
Време е да споделя, че Ганьо не отиде съвсем като Ганьо на тази работна авантюра. Ясно беше, че ще работи с определен брой хора и им подготви скромни подаръчета-сувенири от България. Лошото беше, че не знаеше точния брой. Имаше идея за пет, взе за всеки случай 7, естествено се оказаха 9 в неговата стая. За да не е мегаконфузна ситуацията с последните двама, вчера похарчихме малко народна пара за почерпка в офиса – бонбони, бисквити, тва-онова. Черпиш швайцовете с техните си бонбони, ама кво да правя. Като преебаха бонбони „Родина“ от едно време, а „Сезони“ не бих дал и на смъртния си враг, ще ядат от техния си Линд. В крайна сметка на тези от моя отдел поднесох подаръци, на останалите поднесох… извинения + бонбони и всичко точно. Малко като ония виц, дето се събрали да видят кой е най-добър стрелец, като отстрелват ябълка от главата на човек. Робин Худ стрелял и казал – „I’m Robin Hood!”. Ганьо се прицелил, стрелял и казал – „I’m….sorry!”. Нещо такова се получи, ама аре….
Девойките бяха повече от трогнати, зарадвани и т.н. Просто какъв жест, какво нещо – много мило, бла бла. Да бяхте цункали Ганьо по бузката, като е толкова мило! Редно е да споделим, че девойките са Мануела, Оливия и подобни имена, навяващи носталгични спомени на 1-2 поколения пред мен, имали невероятния досег с порнокасетките в началото на 90-те. На Мануела й е видимо интересно, че има някъв балканец в офиса и радостно пърха с очички. Нямаме никаква работа заедно засега, но загрижена за обучението на скъпия гостенин, дойде – шпрехаше си нещо на немски с бай Андре и с радост ми заяви, че четвъртък и вероятно петък сме заедно да ме обучавала на нещо си. „Та-даам!“ – ще се приглажда ръба на панталона, помислих си аз.
***
Не може да не се отделят няколко реда за най-бруталния пич в офиса до момента – баш БОСА! Томас е велик образ, с ризка, светло-зелени панталони и денди мокасинки на босо. Висок и здрав и ходи сякаш цялата сграда работи за него, което същност…. си е баш тъй. Вчера се запознахме и си говорихме разни работи – бил в България, то пък се оказа, че и аз така, та споделихме вижданията си. Днес изкарахме половин ден заедно. За работа вероятно се отделиха едни досадни 10-15 минути общо двата дена. В останалото време този човек е видимо заинтригуван за това как най-ползотворно бих си изкарал по време на престоя ми тук. Трябва да отида тук, после да отида там – на това езеро, на онази планина, в онзи град и т.н. Днес специално се зае със задачата и по обед, заедно с бай Андре се отправихме към Цуг – малко по-голямото село или градче наблизо. Там ми уредиха (направо си я купиха) няква тарикатска транспортна карта за по-евтини превози, взеха телефон с тукашна сим-карта, както и две промоционални карти за някво далаверско пътуване, докъдето си пожелаеш, които карти струваха обаче около 100 франка. И това е промоцията. Без нея някакво по-далечно пътуване ще ти е 200+. С една дума – подариха на Ганьо една ескурзия до Женева примерно за уикенда! Браво Томас, браво шефе! И благодАрим, дет‘ се вика! Мислех да пусна шега, че и в България има подобни чичковци, които ти купуват нов телефон, после ти подаряват екскурзия, ама се усетих овреме, че шегата не е в моя полза. Че ташак на гол гъз…..абе знаем…
Могат да се кажат интересни неща за това местенце Цуг, но вероятно ще е утре, тъй като Ганьо мисли по-обстойно да го изследва след работа. Трябва да се отбележи само една случка от обяд. Една случка, която хвърля срамно петно върху мен, вероятно и върху цялата нация. Такава зверска преебня не знам дали е вероятно да се случи, не я пожелавам на никой мой сънародник с претенции да е оправен по Европа-та. Но, народът мъдро е отбелязал – признат грях, половин грях! Та…:
Ще хапваме в т.нар. „food corner” на мола, от който взехме телефона. Има си витрини, щипкаш си квото ти е на душа и отиваш на няква касичка. Ганьо 10 пъти се огледа – открито местенце, каса на майната си, достатъчно храни, които можеш да сдъвчеш и без точно да се отбиваш през касата и тотална липса на видеонаблюдение. Как и да е – такива неща не се правят. Бай Андре взима няква чинийка, колкото за парченце тортичка и тръгва да си щипва манджи. Викам си на акъла – абе, бате, я си вземи чиния като чиния, да си плеснеш пържолата на спокойствие. Слагам някво малко количество салатка, две месца и аре на касата. Шефът плаща всичко и засядаме. Гложди ме мисълта обаче, че на касата имаше три различни ястия с различни грамажи, а онзи на секундата ни определи сметката. Това, което чух и разбрах ме вледени. Цената е фиксирана и е на чиния, според големината й! Вътре, ако искаш правиш връхче, ако искаш слагаш 5 пържоли с 1 кило гарнитура, ако искаш – слагаш като мен две доматки с моцарелка и две парченца месце. Все едно – цената си е една!
„Бедни ми бедни, Македонски – защо не умря при Гредетин!“ – да не теглиш този срам, който бай Даньо нанесе на цялата общественост в милата ни татковина. Само хората, усещали ужасното чувство на феноменално тежка преебня от пропусната далавера, знаят за какво говоря. Вместо да го нахакаш на системата, да разбереш, че си го нахакал сам на себе си…
Ингилизите като разберат подобно нещо биха възкликнали –Oh my god! Чатърите – OMG. Днес по едно време, Андре при една абсурдна ситуация в офиса възкликна нова аналогия на това – OH MY COCK (което аз си го нагласих като „О, куре мой“)! Ганьо грам не може да се сдържа в подобни ситуации и се изсмя гръмогласно в офиса. В следващия момент, някакъв важен чичка, който беше концентриран в работата си, тъй както изкусен майстор-занаятчия на швейцарски часовници, се сепна и каза нещо на някакъв странен език с очевиден укорителен тон в гласа. Викам си – Бай Андре, ще ти еба и номерата на китайката! Ти говориш глупости, после на мен ми се карат!
***
Свърши се квото се свърши като работа в офиса, кукувицата удари 5 часа и аре, кой откъде е. Оказва се, че всички са отнякъде и все далеч. Пътуват с влакове, рейсове, платноходки и прочее транспортни средства. Никой не е в малкото селце, до хотела на Ганьо и ще се наложи той да се разходи там сам. Не е кой знае каква грижа – даже е приятно. Лошо ще е само като се отиде на някакви наистина забележителни неща, където Ганьо иска да се снима, пък хич не обича да си дава апаратчето на непознати.
Въпросното селце или малко градче е Хам. Населението му е около 15-17 хилки, които аз великодушно нарекох селяни. След малко ще видите по снимките за какви точно селяни иде реч. За да не съм селянин и аз, не им снимах каруците, на които имаше надписи като Carrera S, Gallardo, X6, RS и т.н. Снимах им малко от сламените колиби все пак, колкото да има някви картинки на апарата. Много приятно селце – за следобедна разходка се обикаля всичко по-важно и маловажно в него. Разположено е на езерото Цуг и си има прилежащ парк до него. Нещо като Морската в Бургас и Варна, ама за езера. Няма такава божествена тишина, спокойствие и мир в този парк, на пейчицата, стояща на 2 метра от езерото. Представяш си как тези се прибират от работа, сядат тук и просто релаксират… Пред теб вода, планини, тва онова. Абе природа!
В следващия момент, както си седях на спокойствие, се сетих за язовир Въча. Претеглих за секунда на везните и отсъдих – е швайцове, ще ме подхванете леко за атрибутО, ама Въча не можете да го стигнете! Поне не и тук, с това езеро. Ако и да ви е хубаво… За Женевското ще изкажем мнение след няколко дни, да сме живи и здрави.
В езерото и в самия парк, свободно си се разхождат патки, патици и всякакви подобни. Тези огромни бели патки си се разхождат около теб, някои лапета ги хранят даже. Абе като катериците в Лондон, ама тук са патиците в Хам. Ако си по-смел, даже предполагам можеш да ги хванеш или погалиш. Аз не, че не съм смел и юначен, ама не хващам чужда патка, камо ли да я галя!
Терени за спорт в парка и селото като цяло – колкото щеш. Тенис кортове, волейболни игрища, футболни терени, детски площадки, вело-алеи. Спортяга да си там бе, деба…
Обикаляш си из парка, гледаш къщички, наслаждаваш се на тишината ( също като Депеш Мод) и отвреме навреме цъкаш с език на живота на тези селяни… Вече наближаваше седем вечерта, а някаква улични работници не спираха работа. Заливаха с асфалт някакви дупки по една уличка и на малка част от тротоара до нея. След като бяха насипали асфалта по платното, отгоре бяха сложили някаква метална платформа (като да постелиш килимче) и колите спокойно си преминаваха отгоре. Там, където беше засегнат тротоара, точно пред една къща за гости, единият от работниците вече миеше с маркуч мръсотията отпреди 1 минута и лъсваше целия тротоар. Казано с думи прости – никой от шофьорите не разбра, че текат ремонтни дейности и не беше затруднено преминаването му, никой от живущите там не му се наложи после да чисти и да изхвърля боклуци. Абе…кога ще ги стигнем швайцовете…
Малкото успокоение и морално удовлетворение на Ганьо беше, че докато се прибираше към хотела на едно-две места в храстите видя захвърлени кенчета бира. Тънка, злорада усмивка се прокрадна на лицето му – не са чак толкова перфектни…
Утре ще провери ситуацията от другата страна на езерото – в Цуг.

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Хаха, евала! Поствайки ги всите, когато ги имаш!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове

Бай Даньо из Швейцария-та
Ден 3 – Цуг и парите
Дойде време и за трета част от нашия разказ. Шедьоврите обикновено към третия епизод ги осират безвъзвратно, та нищо чудно и аз да попадна в този творчески капан. Все пак има какво да се разкаже като впечатления и от третия ни ден в странство.
Няколко приятели вече ми писаха, че показвали драсканиците за подвизите на лиричния герой в това повествование, на колегите си в офиса и се забавлявали заедно. Следващото изречение е специално за вас. Поздрави на всички колеги на моите приятели! Принципно, ако се видим няма да съм толкова отворен да обяснявам разни неща в този тон, ама знаете – зад клавиатурата и мишките стават герои. Щом сте проследили събитията от първите два дни, вероятно ще ви е интересно да узнаете какво стана и днес, а то беше в общи линии следното….:
Бай Андре все така усърдно и с вникване в детайлите, присъщо на един натурален швейцарец от южно Тайпе, ме въвеждаше в дебрите на фирмените процеси, които протичат там. След като вече трети ден сме заедно, нормално е обучението да минава по-приятно и с повечко шеги по време на разговорите. В шегите участваше и Ана – момичето срещу нас, също от финансовия отдел, с която се обучавахме малко по-късно днес. Не очаквайте надолу по редовете нещо по-пикантно, просто наистина се обучавахме…
Не стана дума дотук за една от класическите ми издънки. Докато бях още в София, получавах мейли от швайцовете, в които виждах вече имената на част от хората, с които ще си имам работа тук. В един от дните, в София беше един от шефовете на фирмата – чужденец. Е ние, ако не се изложиме пред чужденците – кой да го направи?!? Човекът идва, запознава се с нас, обяснява разни неща за събитията във фирмата и т.н. Когато имаше невъобразимата чест да се запознае със скромната ми персона, този чиляк разбра, че съм в швейцарския екип. За да продължим любезно разговора ни, той ме попита познавам ли вече някой от там като име. Аз изброих тоя-оня и стигнах до момент, в който вече съм си поел дъх, ама не мога да кажа името, защото ми се губеше точната подредба на буквите. За да запълня празнината, казах най-смисленото име, чужденецът се зачуди малко и после каза неубедително – oh, yes yes, great! Името, което му казах, беше Петер Хуго. Минутки след това като проверявах детайлите, се оказа, че нашият герой същност е Рето Хугер… Класика!
Днес вече имах честта да се запозная със самия Рето Хугер – името, което определено няма да забравя в следващите поне 16 часа. В офиса си бръмчи човек, за когото просто друго име не може да пасне. Той изглежда точно така както си го представяте в момента, без да ви го описвам. Дойде до нашето бюро бос по черни чорапки и маркови бермудки на Адидас, запознавайки се с него му поднесох сувенирчето-подарък от България и така започна нашата, надявам се, крепка дружба! Класическо чиче от Бавария, Алпите, Тиролските възвишения и т.н. Представям си как след месец и нещо като почнат техните октоберфестове, ще подскача и ще си тананика класически йодлери, посръбвайки пиво с 25 букви в заглавието си. Но засега толкова за хер Хугер.
Бай Андре и Ана решиха да ми отправят интересно предложение за обяд. Викат – „Байно, what do you think да отидем на Thai ресторан?“ Как така Тай – Тай като Чайнийз ли? В тоя смисъл – азиатска кухня демек? „Точно тъй, анджък де! Ще похапнем малко инсекти и се връщаме в офиса!“ – вика ми Андре и после уточнявайки, че се шегува за инсектите, ми прави едно от онези приятелски потупвания по рамото като по американските тийн филми, където с юмрук те прасват леко по рамото. Бай Андре е очевиден пичага и затова не му споделих, че подобни рисковани движения, осъществяващи фул контакт с грациозното тяло на Ганьо, представляват непосредствена опасност за неговата цялост, ако и да е с шаолински произход. Но той все пак наистина е огромен шемет и не заслужава подобна участ. Наместо туй, просто му казах след неговата шега – „Smart guy you are, Andre!”. Това беше преведената ми версия на „Хитрец си ти, Андрешко!“. После ми отне няколко минути да му обясня, защо е Андрешко и защо е смарт гай, но сега и той се чувства част от шегата, като му го кажа пак.
Така или иначе – предупредих, че Ганьо такива екзотични кулинарни предизвикателства не прави, ако е на повече от 30 метра от личния си кенеф, в личното си имение и същност доста би се притеснил от нещо наистина неочаквано. В крайна сметка стигнах до мнението, че трябва да има за какво да разказваме после на внуците и приех поканата. Минута след това обаче, без изобщо да сме тръгнали дори да обядваме, нещата почнаха да се случват. Целият организъм разбираше, че предстои същинско изпитание на волята и духа и вулканът Везувий вече почна да клокочи! Даже не знам дали беше вулканът или казанът на дявола започваше да бълбука, в очакване на жертвения си агнец, в лицето на моя милост, която евентуално щеше да се е поизложила пред швайцовските си нови колеги…
Не знам какъв цвят или изражение съм придобил на лицето, със сигурност обаче, не съм подавал звукова сигнализация или друго мултимедийно съобщение. Тревогата ми явно е била видима и осезаема, поради което обядвахме нещо нормално в обедната почивка, а Тай фууд-а остана за другата седмица. Здраве да е – ще го мислим тогава!
При толкова време заедно, нямаше начин да не направим културен обмен между двете побратимени нации, да си кажем кое как се прави тук и там, аджеба имаме ли сходства в характерите. Те ми разкриха за техни навици и особености на манталитета. Аз от своя страна също. Научих ги например, как да пресичат по диагонал на улицата между две пешеходни пътеки. Бяха видимо въодушевени, че извършват такава лудост в техните представи и едно категорично нарушаване на закона. Не успях да отърся Андре от шока обаче, когато му съобщих, че реално не е от крайна необходимост да си купуваш билетче за рейса, при положение, че абсолютно никой не ти го изисква, още по-малко за някакви си 3-4 спирки. “What do you mean to not buy a ticket?!? It’s not correct to do that!” – Андреее, Андре, ако дойдеш в България, гладен ще си останеш, байно! По същия начин реагира вчера в Цуг, когато отивахме за малко покупки и шефът не можеше да си намери място за паркиране в тяхната синя зона. Споделих му, че в подобна ситуация просто шофера мятка едни аварийки точно пред мястото, където имаме работа – ние слизаме и вършим нашата си работа за 5 минути и всичко е тип топ. Очите му щяха да изхвърчат извън орбитите, съзнанието му определено не асимилираше подадената информация. „Защо по дяволите ще правиш подобно грубо нарушение, ако можеш просто да паркираш на две преки и да си заплатиш билет за един час?“ – Е сега вече моите щяха да изскочат! Отговорът беше директен и ясен – „Как си представяш Ганьо Балкански да плати за един час, като реално има работа за 5 минути?!?!?“ В крайна сметка – оказва се, че има страхотна прилика между двете държави, чисто географски, териториално и т.н. По много неща си приличаме като заложби и потенциал. Като разлика май всичко идва от начина на мислене на отделния човек и изграждането на манталитет, което накрая дава резултат в по-общ и генерален план. Така например, тези селчовци от Хам с къщите и колите, всеки ден си купуват билетче за няколкото си спирки превоз с рейса и не го обсъждат повече. В крайна сметка имат чисто нови рейсове, с телевизори и високоговорители вътре, показващи маршрута на рейса, следващи спирки и т.н. Така, че като дойде и Ганьо у наше село, да не се загуби измежду поляните. Явно между нас има дупка – ние сме малко в дупката, ония много извън нея. Дупката е със скромните размери от около 4-5000 франка средна заплата за страната…
***
След краткото лирично отклонение, се оказа, че работният ден свърши и е време да разходим калните ботуши до Цуг. Бързо прибиране към хотела, в рамките, на което усетихме, че имаме спешно позвъняване от чичо. Кой чичо бе, бате? Амии, хммм , тоо, абе – чичо Ако! Ааа така ли бе – е аре тогава газ, то хотелската стая е на един хуй място от офиса. На една от вратите в коридорите на хотела се засичам с едно миловидно азиатско семейство. Същото, с което се засякох вчера вечерта, днес наобед и още 3 пъти за 2 дни… Туристи, кво да ги правиш!
Стоим на двата края на тясната врата и никой не минава – те възпитани в добрите японски традиции и чаени церемонии, аз – кавалер и пръв жентълмен. Те ми се кланят по японски доземи и ми дават път, аз им кимвам по своему и тоже им давам път. Те на мен, аз на тях и се усмихват само.
#‎АРЕЧЕСЕНАСРАХБЕ!!!
Всичко мина-замина благополучно и аре на път към Цуг. От рейса, който спира на гарата, трябваше да се прекача на влак дотам. Пред мен симпатична девойка, явно по същия маршрут. По едно време се затичва по стълбите между пероните, явно влакът идва. Припознах се директно като Бай Ганьо, който тича след трена, барем да не го изпусне со все килимчето вътре. Хората са казали – след жена и след рейс/трамвай/влак не се тича. Аз кво – тичам след жената, че да хвана влака!
След някви къси минутки се озовахме вече в Цуг. Тук е мястото за малко сухо инфо, след което ще ни стане още по-сухо…за преглъщане. Швайцовете са разделени на 26 кантона, както ние на 28 области. Един от тях е Цуг, с да го наречем столица – пак Цуг. Там си живучкат около 25 хилки може би. Интересното е, че там всеки кантон си има своя данъчна система, свои закони и т.н. Оказва се, че Цуг е с най-ниски данъци, съответно там са се концентрирали доста фирми, заможни люде и т.н. Това обяснява каруците, на които се нагледах вчера в Хам, който също попада в територията на този кантон. Не обяснява обаче това, което ушните ми миди доловиха от баш шефа Томас, вчера. По данни от статистически институт, осигурителен такъв, данъчна администрация и т.н. – в градчето Цуг трима души от всеки четирима имат по над 1 милион в сметката си!!! WHAT THE FUCK – FUCK THE WHAT?!?!?!?
Досега като чуех нещо познато и подобно на България (предимно за природата и географията), изстрелвах специално подготвената фраза „pretty much the same as in Bulgaria!”. Един вид – знаем ги ний тез неща, при нас е същото. Тук вече нямаше какво да кажа. Засилих се пак с “pretty much the same” и там се сетих, че при нас 3 от 4 общини, взети заедно имат над 1 милион в сметките си… Та толкова със сухото инфо за Цуг – следва мокрото!
Разположен отново на езерцето Цуг – днес Ганьо се наслaди на гледките, които му се откриваха под малко по-различен ъгъл, спрямо вчера. За да се насладиш на гледката, хората пак направили парк, пак сложили пейчици. Пред три от тях, досами езерото, имаше обаче големи дървени и бели, вертикални платформи?!? Сложени точно на метър пред пейката и на два преди езерото. На тези пейки явно се наслаждаваха на езерото Орхан Мурад, Рей Чарлз и подобна плеяда знаменитости.
Оказа се, че тук има и „Стар град“, който ми взе акъла. След него, в него и покрай него като бях, буквално останах без ума и дума. Аз така или иначе не говорех, щото си бях сам, ама сега и на себе си не говорех. Само минаваш тук-там и си викаш – ЕБАХ МУ МАМАТА! Говорим за нещо страшно – ще се види и на снимките. Къщички, сгради, статуи, църкви – като от немските приказки. Разноцветни, със стройни фасади, перфектно поддържани и в блестящ вид. Това с разноцветните си го имаме и ние в Копривщица, стария Пловдив и т.н., тук просто е друг архитектурния стил и затова интересно като нещо ново. Ганьо гледа – почесва се изпод калпак, цъка с език и току тегли по една псувня, сиреч – възхитен е!
Храстчета изрязани, ливади окосени, дворове големи, къщите същински палати. Е кви да са, като всеки е милионер там, да го еба?!? По тесните улички минават такива Аудита, дето и Джаро ги нямаше. На кръстовище беше обичайно да се разминават Мазерати с Бугати, а път да им прави някакво по-прашно Ауди S7… По едно време гледам един минава покрай мен с някво опърпано и старо Пежо 206. „Бате, ти определено си четвъртия в статистиката тук…“ – рекох си простичко аз. А по по-тесните улички можеш да си минеш само ти или евентуално да се разминете двама души. Нещо като във Венеция. В една подобна си помислих, че тук на свечеряване би било доста страшно за девойките, да не би някой да ги издебне и да им извърши древния езически ритуал – гъзобрък! Оказа се обаче, че уличката излиза на малко площадче, на което е разположено…РПУ-то.
Вървиш нагоре-надолу около къщите на хората, снимаш туй-онуй и се чудиш тея кога имат време да изкарват милиони, кога ги косят тея ливади. В следващия момент пред мен беше отговорът – в един огромен двор по ливадата си бръмчеше сама някаква косачка! Робот някъв, който явно си има зададена програма и маршрут или де да го знам кво и си коси пичагата! КВО СИ ТИ БЕ, ЯЗРУД?!?
Подминах тва чудо на техниката, гледам пред мен някаква феноменална къща. Към нея води частен каменист път с храстчета около него. Аха да го щракна и точно отпред, на 100 метра от къщата, няква турбомацка си прави акробатиката – чекне се там нещо пред мен. Аре мани се оттам бе – не мога да снимам къщата от теб! Уважих личното пространство на дамата и не снимах….ебаси яката къща остана ей така.
Докато бръмчах из уличките неизменно се разминавах с една млада двойка. Кавалерът хубаво я завел на уникално място, ама той ходи и си разглежда. Намериха някво паркче, тоя тръгна да иска да се люлеят. После на некви катерушки да се покатерят. После по някви стръмни улички да бродят. Момата гледа апатично, нашият се забавлява, опознавайки Стария град. „Байно – отсега да ти кажа, че тая няма да я ебеш!“ – мислех да му споделя директно аз. Като искаш туризъм – ей ти като мен, хващаш се сам, обикаляш, ходиш, снимаш и се кефиш. Като искаш мацки – завеждаш я на езерото, черпиш я от желатерията едно сладоледче, пиете по питие на залеза край водата и оттам нататък –бон шанс инспекторе!
Както и да е – няма аз да го уча…
Мина се не мина време – Ганьо поогладня! Ресторантчета колкото искаш, кафенца и барове тоже. Вярно – в стария град си, може би ще е брадва, ама един път си дошъл тук – направи си кефа! Оглеждам някаква пицария, с приятна, но не крайно луксозна обстановка – тук ще е! Лека походка натам, за щастие отпред има изложено меню. Пица „Маргарита“ – 50 франка; Пица с нещо повечко – 65+ франка! Чаша вино – пак толкова. Ганьо си направи калкулациите и пресметна, че все още не е достигнал до този етап от жизнения си път, в който ще даде 100 лв за пица…
За сметка на това в парка се заговори с някаква възрастна жена, разхождаща много готино куче. От дье си ваа – пита ме тя. Амчи – ей го, от България съм! Вземи спусни няква оферта за нормално хапване тук, че там по онея ресторанти директно трябва да взимаш кофата с вазелин и да се мажеш по гърдите, щото дупето ще издържи, ама сърцето – не!
„Ей там зад ъгъла има едно местенце, чужденците не го знаят. Много евтино, много приятно – вкусна храна. Същност там ходят само бедняците или поне тези с много малко пари. Е има и богати жени, които ходят там, ама после всички ги обсъждат! Ама ти отиди де! Там ще ти хареса. За бедни хора е идеално. Вие как сте в България иначе?!? А ти същност днес ли ще ядеш или утре? Защото, ако е днес – това място наистина е страхотно за бедняците!“
Е ТОВА БАБЕ ВЕЧЕ МИ РАЗКАТА ФАМИЛИЯТА!!! Че цялата обстановка и лукс леко те потискат и те карат да си нищожен – ОК, ама тази вече беше К-Р-А-Я-Т-!
Ами бабиното – същност хапнах в понеделник, следващото ми ядене по план е в четвъртък?!?! Ама щом тук е добре за нас, може и да се пробваме леко… Минах покрай въпросното заведение – такова сборище на битници не е имало от Уудсток насам. Някои от тях още протестираха за войната във Виетнам, бяха си пуснали коси и танцуваха танците на слънцето. В радиус от 30 метра се разнасяше благоуханието на зелената фея. Изобщо – едно приятно и спретнато местенце да похапнеш леко и да го впишеш в препоръките си към бъдещи туристи.
Ганьо продължи по пътя си, стигна си обратно на гарата – взе си нормална храна за нормални ( за швайцовете поне) цени и се прибра дома. Очи пълни – ръце празни! Но наистина, нещата, които видя ще ги помни. Страшна работа е този Цуг! Снимките ще го потвърдят…
А утре в работата ще се обучава цял ден с топ-пичето Мануела, която днес не се появи – явно, за да има един цял ден подготовка, след който да се появи в необходимия блясък, който подобава на такъв почетен герой като автора на това скромно повествование….

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове

Бай Даньо из Швейцария-та
Ден 4, 5 и 6 – работа, Женевско езеро и срещи от трети вид
„Кво стана бе, байно?!? Платихме абонамента вече и като прибра парите, спря да пишеш! Докога едни и същи еврейски номера?“ – послания от този род бяха залели редакционната поща тези дни. Телефонните линии също бяха прегрели от гневни потребители. Причината – два-три дена ни вест, ни кост от събитията около нашия герой. Истината е, че четвъртък и петък си бяха чисто работни дни, без екскурзии – време за малко организация, хигиенизация, дератизация и каквито там други думи има, завършващи на „ация“. Подготвяше се и се проучваше относително голямото пътуване, което предстоеше в събота, ден 6 от нашия импровизиран календар. Но към него ще преминем след бърз или не чак толкова бърз преглед на ден 4 и ден 5.
Четвъртък, както споменах трябваше да е обучението с познатата от миналите ми драсканици като „топ пичето“ Мануела. След четвъртък и след настоящото четиво, тя ще стане само Мануела, тъй като за подобно същество не е удачно да се използват просташки думи. Кратко представяне на ситуацията. Постъпването на Ганьо в компанията и прехвърлянето на голяма част от процесите от офиса в Швейцария към този в България, означаваше само едно – съкращаване на персонал в Швейцария. И то в чувствителни размери. Тук идваше и неловкият момент – Мануела е една от напускащите, а трябваше в него ден, та и в последващите го, да ме обучава на нейната работа. За първи път от престоя ми тук се случи така, тъй като Бай Андре и Ана (за която ще спомена повечко след малко) ще останат на работата си.
Затова сега на Ганьо му беше леко неловко от възникналата ситуация. Това, което видя, чу и усети в четвъртък и петък обаче, тотално промени някои от представите му за живот, за мислене сред хората и го убеди окончателно за пропастта, която съществува между нас и тях, що се касае до манталитет. Седнахме си ние сутринта заедно на нейното бюро и си поговорихме с цел малко по-детайлно опознаване, спрямо сегашното „здравей- здрасти“. Мануела каза, че съкратено и викат Ману. Отначало не й казах, че така ми звучи по два начина. В добрия вариант беше като дъщерята на вожда на сиуксите, в по-кофти варианта ми звучеше, като домашната прислужница в някоя венецуелска сапунка. Ману – как можеш да викаш така на такава мила дама? Казах и, че обикновено в България бихме й казвали Еми или евентуално Ели. Еми й хареса достатъчно, та сега вече е така. След краткото уточнение на обръщенията един към друг, настана време за работа. В този момент настъпи и културният шок! Еми извади един огромен класьор с подредени по вид листа и най-тържествено ми заяви, че е за мен. Това същност бяха инструкции за бъдещата ми работа, касаеща поемането на нейните отговорности във фирмата. Не просто инструкции – тази папка, ако я връчиш на маймуна, то тя ще може да седне на компютъра и ще почне да върши работата си. Описание на всеки един процес стъпка по стъпка, на всяка от тях е направен „print screen” с ограден в кръгче бутона, който трябва да натиснеш, за да отидеш на следващата стъпка! Използвани различни цветове, указани са възможните неточности и вариации и всичко това подредено с разделители за основните процеси и подкрепено с примери в цял един класьор. Аз седях и я гледах като гръмнат! „Направила си всичко това за мен?“ – „Да, разбира се! Какво учудващо има? Все пак това ще е нещо ново за теб и трябва да има откъде да навлезеш в работата.“
…..
Еби му майката! Това не са хора, определено! Видимо бях поразен от това, което беше направила и от цялото й поведение през деня, когато ми показваше всяко едно нещо на лаптопа с усмивка и спокойствие, хвалеше ме при успешно натиснато едно копченце на клавиатурата и т.н. Пита ме защо съм толкова учуден, че ми е дала „някакви си инструкции“. Ами…. как да ти кажа, Ману?!? Защото, ако има подобна ситуация в България, ще се случат няколко елементарни неща. Първо – ще ме намразиш, още преди да си ме видяла, защото идвам и ти взимам хляба от ръцете. Второ – след като знаеш, че напускаш след Х дни, ще си крайно демотивирана в работата си и я я вършиш, я по-скоро не. Трето - да не говорим за обучение на новия галфон, който при нас може би по цял ден ще го юркаш да ти носи кафета, да подрежда папки и да сканира документи от 2010, като на вратата чука 2015 година. Четвърто – ще псуваш зад гърба, а защо не и директно в лицето същия този нов галфон, заради възникналата ситуация.
Драгият читател може да попита – откъде пък знаеш кво ти говори зад гърба? То при мен не е нужно и да е зад гърба, просто може да е на немски и така или иначе да не го разбера. Ами… не знам, но се убедих, че няма как да е така. След като разбра за абсурдната ситуация с цените за пране в хотела веднага ми предложи, тя да го вземе. Деликатно й отказах с мотива, че ще е крайно неловка ситуация, когато мъжът й (да, женена е и е на 36) се прибере и види 4-5 непознати ризи…
По въпроса с прането – следобед Ана, без да знае за офертата от Ману, предложи абсолютно същото. Там след неловки моменти на убеждаване и неудобство от моя страна, в крайна сметка се съгласих за ризите и тениските. Ана поне живее сама, но за нея след малко. Като заключение – вероятно мога да напиша над 10 страници само за манталитета на тези хора, как те възприемат един чужденец, дошъл да им вземе работата, как аз намирам 200 разлики със сходни ситуации у нас и не спирам да им се учудвам всяка минута, в която се случи нещо ново. За да не навлизам в дълбоки и в крайна сметка по-скоро тъжни за нас теми, ще кажа, че съм безмълвен по тоя въпрос и ще преминем по-бързо към веселата част от събота.
След работа в четвъртък се отбих на вече любимата ми пейчица на малкото островче край езерото в Хам. Повечето от вас знаят за какво говоря и са видели снимката. Не спирам и досега да се учудвам как това островче всеки път, като отида там след работа е абсолютно празно. Безспорно най-доброто място в цялото селце, най-тихия и спокоен кът, най-добрата гледка към езерото и планините отсреща, които всъщност май не са точно Алпите. За Алпите по-надолу… Та това е един крайно странен факт за мен, но пък е изцяло в моя полза. Защото отивам там с някакво шоколадово изкушение от магазина, сядам си на пейчицата и имам цялото спокойствие на света. Онзи ден като си мислих на същото това място – добре, че съм сам там. Изобщо не ти трябват други хора. Ако сте някаква компания, ще си говорите простотии, ще се яде и пие, а сега сте само ти и тази феноменална гледка и имате истинско спокойствие. Водата е на около метър от теб и не помръдва по никакъв повод. Езерото, сравнено примерно с Женевското, е далеч по-малко и явно не се образуват вълнения там. Там, в тази тишина, вече се зароди идеята за голямата екскурзия в събота, която напомням, че щеше да се осъществи с промоционалната карта – подарък от баш шефа Томас. За целта, Ганьо трябваше детайлно да се запознае с условията й, като най-малкото си направи труда да преведе от немски това, което пишеше на брошурата. Оказа се, че картата е валидна за цял един ден за всякакъв транспорт. А у мен бяха две такива – това означаваше две големи екскурзии. Ей тук вече, като разбра тази вест, Ганьо скочи от стола – тресна калпака си у земята и тропна една бърза ръченица от радост! Ей кво нещо прави усещането, че не си на далавера, а на двойна далавера. Колелото се върти – както бях като пребит, след като се прецаках с порциите и чиниите на обяда в Цуг, сега бяхме на върха на българското щастие зад граница. Женева, Берн, Алпите – идеи колкото щеш! В крайна сметка, за тази събота се спрях на Женева с езерото и на още едно местенце около езерото, за което ще открехнем завесите след малко. У интернетО пишеше, че това е сред топ дестинациите в Швейцария и Ганя само потри доволно ръце, като видя, че е в близост до Женева.
***
До събота обаче, имаше цял един ден – петък. Ден на майстора! Питах швайцовските си колеги как е положението в офиса в петък, особено в последните му часове. „Хмм как да е – както в понеделник-вторник, в 10 сутринта. Защо – нещо специално ли има тогава?“ Замълчах си – пичовете си предизвикаха съдбата сякаш и видяха какво специално има тогава няколко часа по-късно, когато в 5 без малко и после в 5 и малко им се наложи да се свържат с България.
Ману и Ерика ми отправиха покана да хапнем тайландска храна за обяд, щели да поръчат доставка от еди кой си сайт. Вече нямаше къде да се мърда… Приех със свито сърце, с още по-свито…дупе. Тук вмъквам бързо представяне на Ерика – лелката, която седи до Ману, работи по нейната част и също напуска скоро. Ходи с летни рокли без ръкави. Има размер на бицепса, който е недостижим блян за повечето трениращи по залите. Винаги съм се чудел – как жените, като се поотпуснат малко и имат 53 см бицепс в спокойно състояние? Но да не задълбавам в тая насока. На въпросните бицепси има всякакви весели татуировки, в шарени цветове – дракон, пеперуда, тигър и т.н. Цветовете и изработката са повече от скандални, явен белег за бурен и весел живот на младини. Убеден съм, че едноръкият майстор-татуист в Пазарджишкия затвор за рецидивисти има по-богата и пъстра палитра от цветове и качествени бои.
Както и да е – Ерика също е страшно любезна, не говори почти грам английски, поради което чистосърдечно си ми шпреха на немски, аз й се усмихвам на български и се разбираме. За идната седмица обеща да ми приготви и донесе някакво ястие, типично за тяхната кухня.
Но сега, в кухнята на офиса, вместо швайцовско националнo ястие – пред мен гордо стоеше бяла кутия с тайландска храна и до нея някаква прозрачна кутия с течност. Сутринта си бях поръчал възможно най-безболезненото – пилешко месо, ориз и някакъв сос – заливка. Дет‘ му викаме тук ние европейците – дресинг. Отварям кутията – вътре две кила ориз и кур пиле. „Что случилось?“ – питах ги аз учуден. Споко – като отвориш кутията със соса и бръкнеш с лъжица, там е пилето. Отварям кутията – вътре течност, силно наподобяваща по цвят и гъстота на шкембе чорба. Разбъркаш малко и се покажат пилешки късчета, някви зеленчуци и… няколко люти чушки. „Няма да свърши добре тая работа….“ – примирено си отбелязах на ум аз. Изсипваш всичко това въру ориза и почваш да нагъваш.
„Свети Георги ще помолим,
с нас по пътя да вървиш!“
Докато го ядеш тва нещо и вече усещаш горещината от приближаващия към теб огнен ад! Ако при шкембето пускаш две балкански струйки пот на челото, докато посръбваш звучно, тук ми се изпотиха и глезените от зор! След малко усещах, че на същите тези глезени трябва да си пристегна и крачолите, барем не се изложим съвсем по пътя към спасението. Естествено, кухнята се напълни с половината офис, които седнаха до нас, за да си бъбрим. Още по-естествено, най-интересен в кухнята беше непознатият туземец, дошъл от непознато тям място. „А ти обикновено кво правиш, какво хоби имаш, слушаш ли музика, какви неща имате в София?“ – въпросите валяха един след друг. Аз на повърхността (разбирай над масата) усмихнат и любезен, под масата – изпънал прасците, свил палците… „Нищо не правя, музика не слушам, по жени и кафета на ходя, работя и спя общо взето, АРЕАЗСТАВАММАЛКОЩЕСЕВИДИМПАК!!!“ Последното на половин дъх и аре чао! Жестокото ми алиби беше, че трябва да отида до хотелската стая, да си взема новия телефон с местната сим карта, за да ми го активират в офиса, че нищо не понимаем от немски. Избегнахме и този път срама де…
Следобедът прекарах в обучение с Ана. Сега за нея малко – както вече споменах в някоя от предишните части, тя също е от финансовия отдел. Вежлива и симпатична дама, в лицето приличаща на Иво Андонов от „Под прикритие“. Сега като казах симпатична, не значи, че харесвам Бахаров, просто Ана е симпатична. Живее съвсем сама в някво селце наблизо. Обикновено не излиза някъде по разни клубове или заведения. Общо взето, ако е у нас, спокойно бихме казали, че е някъв сдухан спрелтак. А истината е, че е страхотен човек, много готин характер и със свои си забавления. Свирила в някакъв хор. „На кво свириш бе, моме мари?“ питах я аз веднъж. „На флейта, а ако тя е заета или я няма – на виола.“ В този момент Ганьо положи неимоверни усилия да не се разглоби от смях по най-просташкия начин. Този път сам на себе си отбелязах като заключение с познатата фраза, че е “pretty much the same as in Bulgaria” – жената, ако няма флейта, на която да свири, чагръта сама на виолата…
В крайна сметка, с Ана се разбрахме за прането, тя каза без никакви бонбони или каквото и да е, но нещо ми подсказва, че понеделник сутрин на бюрото ще я чака скромна благодарност в шоколадов вид и много симпатична подаръчна опаковка. Тук шоколадите ги предлагат в какви ли не опаковки и вариации… Все пак трябва да покажем и ние, че сме джентълмени, а не само доволните простаци, дошли тук с цървулите.
Вечерта нямаше езеро и разходки – спретна се малко багаж, няколко сандвича, батерии за апарат, бърз преглед на дестинациите и разписанието на влаковете. Нужна беше и малко почивка преди предстоящия ден, изпълнен с много пътувания и разходки. Събота в 6 сутринта трябваше да поема към една известна и позната с красотите си дестинация – Женевското езеро.
***
Алармата звънна в 5:20. След цяла седмица недоспиване, сега вече щеше да ми пробие главата. Станах, пооправих се, любимата мешка на гръб и аре на път. Чакаше ни пътешествие! След като цял петък в офиса забравих да си принтирам разписанията, сега си ги бях написал на листчета. Тук ще разкажа с думи прости за влаковете в Швейцария и транспортната мрежа там. Европейска работа с швейцарска точност! Изключително гъста мрежа от линии и инфраструктура, влакове, с които можеш да стигнеш, до която точка си пожелаеш. Сайтът на тяхното БДЖ е култов. Задаваш първа и последна спирка и ти изкарва всякакви възможни варианти в различните времеви периоди. Тук идва класиката – там задаваш не само спирки на влакове. Аз например си задавам моята спирка на автобуса, която реално е няква обикновена междуселска спирка. Сайтът ти показва, че трябва да се качиш на еди кой си рейс в толкова часа, там отиваш на гарата. От еди кой си перон се хваща този влак за другата спирка и т.н. Само, че за да отида от Хам до Женева в определен времеви период, се налага да смениш 3-4 влака! Ганьо се разтревожи изначално… То, че има разписание – има. Че са ти написани всички перони на пристигане и заминаване – написани са. То и на нашето БДЖ са написани, ама кво от туй? Закъснява първият или вторият влак и ми се разбива цялата екскурзия, защото трябва да вися по гарите да чакам за други свръзки. Споко бе, байноо – тук всичко е на секундата! Хората са казали – швейцарска точност. За целия ден се возих сигурно в 7-8 влака плюс два рейса – грижи НИКАКВИ! Във френската част на Швейцария имаше едно малко закъснение, което размести програмата с един час, но не беше фатално, тъй като основният преход беше направен и там беше лесно вече. „Там“ е югозападната или още „френската“ част на швайцовете.
Самите влакове са перфектни. Аз съм във втора класа, не ми се мисли кво е в първа. Навсякъде екрани с разписанията, следваща спирка, предна спирка. Диктор на три езика ти обяснява къде, какво и как се случва. Вътре чисто и спретнато – няма издраскани прозорци, стърчащи пружини или изпокъсана стара тапицерия. Качваш се и ти е кеф с една дума. Имам 1-2 снимки от влаковете, вероятно ще заснема и още в следващите дни.
За справяне с графика в толкова ранен час, трябваше първо да отида назад от Хам към Цуг, откъдето да хвана влак, който спира само на големите спирки и се движи по-бързо. Тези влакове са двуетажни и Ганя не пропусна възможността да е на втория етаж. Докато чакаше на гарата, почнаха вече и първите класически моменти. На перона, на около 10 метра от моя милост стоеше прав някакъв човек и пееше на висок глас някакъв йодлер. Пее малко, па току хлъцне дълбоко. Пак пее – пак хлъцне. И така, докато се издрайфа жестоко след малко. Спря за две секунди, след което продължи да си пее, оставайки на мястото, на което сътвори този сутрешен паважен импресионизъм. На два метра зад него стоеше официално облечена госпожица на високи токчета, която с две пръстчета стискаше кроасанче и леко отхапваше от него. Ха, да ти е сладко, моме!
Качих се във влака, настаних се на чудно единично местенце до прозореца и поех към моето пътешествие. Този дълъг преход през половин Швейцария ми откри страхотната възможност да видя страната такава, каквато е. С нейните природни красоти, със зелените ливади, с малките селца по планините, с многото петнисти крави по тези тучни поляни – ееее доживях ги тея крави бе! Страшна работа. Точно като в рекламата на Милка – чудни крави, на големи петна, добре охранени и т.н. хвалебствия! Като им гледах виметата и добродушните погледи към преминаващия влак, се сетих за онази кратка история, в която добричката крава видяла пияната Червена Шапчица да лежи безпаметно на една поляна. Застанала над нея да я напои с малко млекце, барем се освести. Усещайки вимето по лицето си, Червената Шапчица още в несвяст промълвила – „Момчета, моля ви, един по един!“
Нямам снимки с пейзажите, които ми се откриваха от влака, за да не са размазани, през стъкло, с отблясъци и т.н. Ще трябва да ми се доверите, че беше наистина страхотно, живописно и много красиво. Има само 3-4 снимки през стъклото на влака, ама там вече не можех да издържа да не снимам. По-късно обаче…
Така пътувайки си с влакчето минахме през село Ебикон. Знаейки добре традициите при формирането на имената на българските села, не исках да знам какво точно се случва в това село. Стигнахме и до гарата в Люцерн, която беше първата спирка на този влак, преди да продължим към Лозана. Тук беше и първото нещо, което ми направи недотам добро впечатление! След гарата, към изхода на града, имаше строежи, ремонтни дейности и строителни отпадъци – тухли, камъни и т.н. За мое огромно учудване, не видях никой да замеря джамците на влака при все толкова подръчен материал! Всеки един от вас, ползвал услугите на БДЖ в посока Перник, знае какво се случва при преминаването покрай един специфичен район. Там малките мургави момченца, та и техните батковци, в стремеж за доказване тяхната умствена, полова и т.н. съзрялост – оглозгват джамците на влаковете за норматив. Как да не обикнеш и да не приемеш с отворени обятия тези мили създания, сякаш сътворени от Бога само и единствено за любов и признателност!!! Надолу в настоящото четиво, доста пъти ще отворим приказка за съществата с малко по-тъмна окраска, които срещнахме на тази екскурзия. Всеки си има и ще си има своето мнение за тях, моето се знае…
Някъде пак около изхода на Люцерн – на някоя крайна градска гаричка, досами релсите, имаше къща за гости. На вид беше същата като тези, които гледахте по снимките от Хам и Цуг. С една дума – нямаше абсолютно нищо общо с хотел Цура на Лъвов мост. Нищо романтично и чаровно не видях в това… В този момент, седящият в съседство (същност на нещо като сепаре с масичка и диванче) господин, извади зарядно за лаптоп и го включи в контакт на влака. Огледах се над мен – на всяка седалка или аре…на всяка двойка седалки имаше контакт горе. „Брееей….“ – зацъках аз.
Така след приятно преминаване из страната, стигнах до Берн. Нещо не разбрах как се озовах тук, съдейки по предишните ми проучвания на маршрута, ама кво ми дреме. Берн го замислям като по-детайлно посещение в бъдеще време. Все пак – това е столицата на страната. Там се качи едно чиче, за което мога да кажа – „Хорст, ти си истински швейцарец!“ Като онзи от Ве ес телешоп, дето беше истински швейцарец, после господарите на ефира го разкриха, че е някъв от Варна. Този обаче, беше истински. Палави бермудки, опънати чорапЕ до колене и кафяви чехли. Краката – бели като на удавник. Хорст седна на мястото на слезлия джентълмен с лаптопа и след 5 минути сметна за богоугодно да си изуе чеЙлите и да си опне ногите на диванчето. „Е бре курортеееее! Ашколсум, другарю!“
Не знам защо, но реших да заменя тази живописна гледка с тази, презентираща ми се през прозореца. Гледах си отново борови гори и тучни ливади. На тях си пасат спокойно кравите на Милка. На една такава поляна, още по-спокойно на 20 метра от кравите имаше цяло стадо сърни, които си бръмчаха насам-натам. Нито имаш време да направиш снимка, нито ще излезе качествена, за съжаление. На друга поляна пък, там където си пасат кравите, имаше малък стрелбищен комплекс на открито. Бяха поставени 4-5 мишени с оградените кръгчета и разграфени няколко коридорчета. Чудех се кво ще стане, ако както си пуцаш, вземеш та отстреляш някоя Милка. В този момент като вътрешен глас ми се яви швайцовско цигане, което простичко ми каза – „Кат‘ я пуцне здраве да е ве! Ши ядем кюфтета!“
Минахме през десетки села. Отвсякъде гледаш – спретната и лъсната шарена къща, перфектен и изящен двор, отстрани плевни и хамбари. И на всеки под навеса – я нова джипка, я баварец, я Ауди. Бах мама му – у наше село с брезент си покрил старата Жига с кувьорчетата вътре, а, ако си повече пичага или си горския – някоя Лада Нива. Как става тая работа, не мо‘ем си обЯсним! Друг е въпросът, че много хора си избират да живеят по селата или да ги наречем малките градчета. Ето – всичките ми колеги от фирмата, живеят по такива местенца. По-евтини наеми или възможност за собственост, тишина и спокойствие, природна красота, улеснен достъп. Все им се чудя какво се плашат на „големия“ град с много трафик и шум, като Люцерн е 70-80 хилки, Цюрих – 300-350. Че вие, като дойдете в София, нема ви се верва. Дали под „много шум и неспокойствие“ хората нямаха нещо друго предвид и дали не го срещнах малко по-късно в този ден, предстои да видим. Неслучайно в заглавието са включени „срещи от трети вид“.
Ганьо си пътуваше лежерно във влака. При все, че беше рано сутрин и от климатичната система до мен, струеше някъв хладен въздух, а аз бях само по тениска и една тънка ветровка в мешката – можем да кажем, че леко ми стана студ. Тъй като знам, че този текст се чете и от дами, няма да кажа, че макарите ми се свиха на стафиди, а само ще отбележа, че ми настръхнаха зърната от този лек хлад. Бях станал и рано, та леко ми се спеше, ама като ти е паднало да гледаш сега Швейцария – няма да спиш я! Влязохме в един от многото техни тунели и настана мрак. Леко затворих очи и чаках, докато ми отглъхнат наново ушите от шума в тунела. След като излязохме от тунела, сънено отворих очи и в следващия момент събудих всички останали пътници във влака. Така неочаквано и рязко се смени гледката, че можах само да извикам – „Ееееехеее!“. Най-накрая пред мен беше то! Женевското езеро! Около него малко селце с редуващи се стриктно къщи и правилно оформени катове нивички и лехи, в различен разцвет. Пред тях, в цялото си великолепие беше огромното езеро, което не можеш да проследиш с очи до края му и отгоре величествено и мрачно в облачния ден бяха Алпите. Чудо на чудесата!
Благодаря ти, Сан Фермин и дево Мария Троеручице!
Е няма такава гледка! Тук вече не се интересувах особено от качеството на снимките и щракнах 3-4, да се уверите и вие, че не лъжа. Залепяш глава на прозореца и забравяш, че преди 10 секунди ти се е спало. Стигаме в Лозана – очевидно им е добре на тези хорица тук…. А аз трябваше да сляза, за да се прекача на друг влак в друга посока от Женева.
***
В проучванията си четвъртък и петък вечер, видях едно място, сочено от мнозина за една от най-големите атракции на Швейцария. Гледам по снимките – страхотна гледка наистина. Що да не разходим калните ботуши и дотам. Не е далеч от Женева, ще се прекачим на още 1-2 влака и сме там. Става дума за Шато де Шилон. Замък-крепост (абе то си пише – шато) разположен на брега на езерото, през вековете използван като крепост, отбранителна кула, затвор, резиденция на династията на Савойте и т.н. Няма да ви пълня главата със суха статистика и историческа справка. Гледката е супер и Шато-то е отворено за посещение. Затова трябваше да стигна до някакво градче Монро,Монтро, Монтрю или еба ли му майката как се казва. Вече бяхме във френската част и всяко име, което се произнася с 4 звука, се пишеше с 12 букви. Пише се Montreux, който му е потребно, да провери произношението. От там с рейсче или пеша си до крепостта.
Беше към 10, 10 и нещо сутринта, та за щастие не беше фраш от организирани групи туристи. След кратки проблеми с фототехниката, почнах да щракам вече. Чинно си заплатих и входната такса от 12.5 швайц франка и вече бях вътре. Там ти дават брошурка на избран от теб език, разхождаш се из различните помещения, гледаш, снимаш и обикаляш насам-натам, където има разрешен достъп. Имаше подземия с помещения, които са служели за затвор. Щракнахме някакво бесило, окови и прочее подобни атрибути. Имаха и изба, с която много се гордеели. Гледам аз бъчвите – ми то етикета им още стои на тях, бе! Чисто ново дърво, пресен надпис – кви бъчви, кви вековни традиции имате пък вие?!? Вие, ако глътнете 5% от виното, което е погълнал Ганьо, който сега ви каля с ботушите си, ще изпаднете в летално състояние! Елате в Кордопуловата къща в Мелник да ви покажа изба! След като очевидно не ме впечатлиха особено с еноложката си експозиция, продължих да шавам насам-натам по указания от картата. Стая на този, зала на онзи. Имаше разни рисунки и фрески по стените, но наистина нищо особено. Впечатляващо е все пак, че някои от тях са от 6-7 века назад и е хубаво да ги видиш запазени. Общо взето не е нищо особено отвътре това Шато. Стигнах до място, където пишеше, че е съкровищницата. След като съм имал честта и удоволствието да бъда в Бялата кула, в Лондон, както и музея със съкровищата във Виена, очаквах най-накрая да видя малко злато, позлатени съдове, чаши, чинии и различни накити на тази знатна династия. Влизам аз в една стая 3х4 метра и вътре два заключени сандъка. В брошурата пише – тук е била съкровищницата и тва е. Така си плеснах челото, че щях да го пробия…
След като разкрих неособено впечатляващите неща за гледане в Шато-то, ще отворя голяма скоба, за това, което ме извади извън нерви. Наистина ми идеше да сея смърт навсякъде около мен. Колкото повече мълчах и търпях, толкова повече натрупвах енергия, която не беше полезно да се отприщва. При все, че лиричният герой е бил тук – там по културно-исторически забележителности из страната и Европа, толкова бебета и малки деца не бях виждал. Викове, ревове, крясъци, сълзи, сополи и т.н. Тичат насам-натам, бутат се в теб, после опищят целия замък от рев. Не можеш нито да разгледаш на спокойствие, нито да снимаш даден обект, щото някой щъка там вече, нито да прочетеш някакво полезно инфо, нито да чуеш екскурзовод. Представям си да бях дал нещо от сорта на 20 франка за екскурзовод, който да ми разказва интересни факти около замъка и цяла армия от малки лайненца да ми пищи в ушите. Абсолютно безпричинен и целенасочен, постоянен като от машина РЕВ И КРЯСЪК! Естествено за бой са галфоните, които са им родители. Никой от тях не направи забележка, не си дръпна настрани чавето, докато се успокои и прочее родителски дейности, които следва да се направят, за да не се нарушава общественото спокойствие, още повече в някоя забележителност. Къде сте ги помъкнали тея деца бе, деба?!? На 2-3 годинки кво очакваш да види и разбере – замък ли, крепост ли, исторически факти ли??? Влачи се само по земята и реве! Трябва да излезе световен закон с най-строги наказания за нарушаващите го – без деца до 5-6 години по такива обществени места. Имате важна мисия – да отгледате здрав, прав и добре възпитан човек. Да сте гледали забележителности досега или ще гледате после, когато детето е на някакви осъзнати години и прави нещо различно от това да се тръшка, реве и сере. Един олигофрен беше помъкнал дете на около 2 годинки в ръцете си и някаква специална раница за гърба с бебе на под 1 една година. С този антураж, влиза по някви подземия с тесни входове и изсечени в камъка вратички. Ще разбие главата на собственото си дете и няма да разбере даже. После с тях се катери по вити стълби до кулите на крепостта. Ти си зад него и двете бебета в синхрон хвърлят лиги и сякви мърсоли по теб. Толкова по темата…
На излизане от шатото най-накрая си направих и аз няколко снимки, да не съм капо от цялата екскурзия. Помолих разни пичове, всичко точно. Първият беше по-неграмотен технически туземец и от мен и ми направи такива снимки, че трябваше да не ги трия, за да се посмеем заедно. Далаверата при такива самотни пътувания е да помолиш разни японци или азиатци като цяло, да ти направят снимките. Тея поне са доказани изкусни майстори и нямат грешка.
Най-яките снимки на замъка с целия пейзаж около него, са от магистралата отгоре, до която нямах достъп и от един плаж, който е от другата страна. Могат да се потърсят и разгледат из интернет. Аз все пак стигнах до добри местенца със също перфектна гледка. На един малък кей, гледайки пейзажа около него, сърцето на Ганя се трогна, почувствува се длъжен да се увековечи на това страхотно място и помоли двама рибари да го заснемат. Пред тях същност освен въдици, имаше и достатъчно бира, но риба никаква. Здраве да е – излезли са хората малко на релакс.
Време беше да потеглям обратно, за да не изпусна влака към Женева – основната цел на моята екскурзия. За мое огромно съжаление, нямах време да извадя апарата и да снимам как на една стена, на около 50 метра от замъка беше написано със син спрей и големи букви – „Marina je picka!” Все пак имах достатъчно време, затова не слязох от рейса на спирката на гарата, а малко по-рано, за да направя бърза обиколка из въпросното селце с неясно все още име Montreux. Лукс, казина, скъпи магазини за часовници, баровски коли и други подобни неща описват накратко това местенце.
В един по-голям магазин за сувенири се отбих и за щастие успях да намеря нещо приемливо като подарък за един приятел. Една от основните цели на целия престой беше изпълнена. Защото в крайна сметка, първо е признателността и приятелството, после идват другите неща, нали така?
Във влака за Женева беше вторият тест за издръжливостта на нервите ми. На седалките пред мен беше някакво семейство от мъж, жена и две безобразни чавета, от индийски, пакистански или нямам идея какъв произход. Ама откровени и безупречни мангали. Мъжът стриктно зализан в едната посока, жената с изящна брадавица с косъм над устата. Как и да е – и у нас си ги имаме такива. Двете малки уродчета в продължение на час и половина не спряха да пищят, крещят, реват и т.н. Не, че имаше причина да реват – просто го гледаш как се навива като латерна и почва да вие на умряло. А не бяха и толкова малки, че да има нещо, което не можеш да го разбереш. Просто малки, гадни лигавета. Стъпват с обувките си по седалите, катерят се нагоре-надолу и проглушават целия вагон. Ганьо е безкрайно хитър в тази насока и като се качи във влака веднага сяда на единична седалка, за да няма опасност до него да се настани подобно мило семейство. Не толкова предвидлива обаче, беше една мацка. Беше ми еднакво смешно и тъжно, като я гледах, седейки до тях. Бяла като сняг, чантичка на Луи Вутон или както там се произнася, с готина блуза и няколко накита по себе си. Абе мацка отвсякъде. И в погледа и се четеше явно неразбирателство. Не как се е озовала на една седалка до тях, а как са се озовали на една планета заедно. Ганьо стискаше зъби през всичките 90 минути и гледаше през прозореца. В крайна сметка трябва да има баланс в живота – не може пред теб да е невероятна гледка, страхотна природа, емоции и снимки и от другата страна на везната да няма никой. Затова приех философски нещата – имало е да става!
***
Стига толкова житейски неволи – пред нас вече е Женева! Слизаш на гарата и вече се озоваваш в друг свят. Всичките ми колеги говореха с неособен кеф за този град. Бе готино било – ма нищо швейцарско не виждали в нея. Тук всичко е на френски, усещаш вече ритъма на големия град, пълно е с всякакви персони, които не са точно белички. Дреме ти – дошъл си да гледаш природа, сгради и забележителности. Кратката справка показва, че населението е около 200 000 души, от които близо 40% НЕ са швайцове. Женева е вторият по големина град в страната и както споменахме е във френската й част.
Набързо се оборудвах с една туристическа карта, в която отбелязах местата, които ще имат честта да бъдат посетени от височайшата ми персона. Още по-бързо се оборудвах с едни насипни шоколадови бонбони от един магазин. Вкусна работа… Пред мен беше целият град, готов да бъде разгледан. Безброй бутикови магазини, представителства и цели сгради на всички известни модни, козметични, часовникарски и т.н. марки. И банки, разбира се. Колкото ти душа сака! Вървиш – снимаш, пак вървиш, по едно време само снимаш и така. Озовах се на централното туристическо място в града – около езерото. Там е и символът на града – огромният фонтан. Първоначалната му идея е било да бъде някаква помпа или клапа за регулиране налягането към някаква фабрика. Нещо такова или същност нищо такова, инженерната ми мисъл или по-скоро липсата й е известна на повечето читатели. В последствие пичагите решават, че това е интересно от туристическа гледна точка и го развиват. В момента това нещо изхвърля вода с максимална височина 140 метра, скорост 200км/ч и изхвърля около 500 литра в секунда… Снимал съм и цифрите с тази статистика. Страшна работа и в крайна сметка – красива. Нерядко се образуват и дъги, за щастие успях да заснема една от тях. Има и път на пристанището, водещ точно под фонтана, който му е мерак може да ходи да се намокри. Аз само се приближих за някоя и друга снимка, че и без тва не бях кой знае колко добре облечен. Зад фонтана, в далечината се виждаше върха Мон Блан.
Преди фонтана отидох да снимам монумента на Brunswick. Направен е в памет на Чарлз II, което за Пената е Чарлз Две, който е бил дук на Брънсуик. Този чиляк е живял последните си години в Женева и е завещал цялото си богатство на града. В замяна искал в негова чест да се направи този монумент. За нас остава да го посетим, поцъкаме малко с език и да го снимаме. На площадката около този монумент, по земя, по тревна площ, по плочки и пейки бяха налягали от по-тъмничките момченца. Един пиян, един друсан – очите им гледат на различни страни, обърнали вече зениците. Типичната гледка във всеки по-голям европейски град. Насъбират се на стада в основните туристически атракции, бежанци от различни места, който да изкарат, колкото ден да мине, друг да дойде, и са нонстоп в някво тегаво състояние. Естествено работа не хващат никаква, освен да обикалят и муфтят хората за пари, цигари, едно телефонче да звъннат само на свои познат и т.н. Ужасна гледка, повтаряща се из целия град и непонятна за нормалния човек. Като заключение – ние трябва да се возим в тези влакове, тези и онези като семейство Раджкапур от влака до Женева, трябва да се повозят на едни други влакчета, там на гарата отгоре има специални надписи с нравоучения.
***
Нямах много време, затова трябваше да бързам да посетя катедралата Св. Пиер, разположена в Стария град. Вътрешността и нямаше нещо, което да не сме виждали по други места, затова след бърза обиколка се отправих по витите стълби към една от двете й кули. Този път 5-те швайц франка си струваха всичко. След като изкачиш 165 (или поне така пишеше) стъпала, се озоваваш горе и имаш панорамна гледка над Женева. Браво, бат‘ Дане! Хубаво местенце си намери ти. Виждаш града от всички страни – стар град, нов град, паркове, езеро, фонтан…всичко! И ти е кеф, бе деба…. One photo please, fotografieren bitte, одна снимка пожалуйста! Намерихме си някой да ни щракне на това хубаво местенце. Постоя Ганьо малко горе, наслаждава се на гледката, па току реши да се повърне по обратния път надолу. Не са го измислили тук много-много. В Сан Пиетро в Рим по едни стълби се качваш, по други слизаш, а тук – всичко по едни стълби. А те са вити и тесни, та става малко проблемация, като се засечете с други туристи. А вие се засичате неизбежно. Така няколко бритиш девойки имаха честта да се отъркат в „левът балкански“, а една французойка реши точно, докато се разминаваме и гледаше още колко стъпала й остават, да извика: „Уиииий“.
Е уй я – жабата е в другия джоб!
Така се разказваше в една история… Друго бритиш семейство пък слизаше пред мен. Стъпала за 2 минути ги слизаха 10. Пъшкат, охкат – тежко и трудно им било слизането. Вие, ако трябва да изкачите стъпалата на Шипка, когато е заледено и заснежено, кво ще ви правим не знам…
Разхождах се из стария град, гледах площади, паркове, църквички и какви ли не магазинчета. Гледах и луксозните хотели на брега на езерото, с паркираните коли пред тях. Имат си хората скъпи коли, паркират си ги.
Там около езерото беше и т.нар. „флорален часовник“ – част от градинка с цветя и сложени стрелки. Освен, че са сложени, направо си показват и часа, вярно до секундата. Часовникът се регулирал от н‘ам си къв сателит в космоса, та всичко било точно. Стрелката на секундите е 2.5 метра, което я правело най-голямата стрелка в света. Бе тея станаха бетер руснаците бе! Най-високия фонтан в света, най-дългата стрелка за секунди в света! Бе всичко ви стана „най-„ на вас, бе! Като онези – руските нанотехнологии, най-големите нанотехнологии! Руските болни – най-здравите болни!
До часовника е и националният монумент, представляващ две прегърнати жени и гледащи в посока вътрешността на страната. Едната жена символизира Женева, а другата Швейцария и е в чест на присъединяването на Женева към швейцарската конфедерация, през еди коя си година. Ein foto bitte! Аре и тук ни има вече.
Помотахме се насам – натам и сякаш стана време да си ходим. Тепърва ме чакаха нови 4 часа в обратната посока.
Този път прекачванията бяха само две. Пътувах си по обратния път и гледах Женевското езеро. Бурните му през деня води, сега бяха неподвижни и спокойни, досущ като в 8-10 пъти по-малкото езеро Цуг. Отгоре Алпите бяха все така мрачни, но и величествени. Хвърлих един последен поглед и в следващия миг влезнахме в тунела. Същият, на излизане, от който събудих половината влак сутринта. Това може и да е последната ни визита на това хубаво място, може пък и пак да си чукнем среща. Благодарение на посещението до Шато де Шилон, имах възможността да видя повече от половината езеро, тъй като влакът се движеше точно по бреговете му. А Шато-то и Женева са на двата му края.
Срещу мен във влакът, на подобно сепаренце, като от онези сутринта, се беше излегнал един черен демон. Вози си се, мълчи си и толкова. След цял ден попадане в какви ли не ситуации и срещи с този трети вид, този просто беше цвете – просто не прави нищо. Тъкмо си го помислих и в следващия момент този почна да прави разни мимики и жестове с ръце, така сякаш беше военен на тайна операция и проникваше в тила на врага с отряда си. Погледнах наоколо – нямаше никой друг. Погледнах го и него – не слушаше музика, нямаше слушалки или телефон. На всеки 5-6 минути това нещо се повтаряше. Очевидно в него се сблъскваха няколко личности, говореха няколко гласа. За мен просто ще си остане като една от многото неразгадани мистерии на вселената…. Когато дойде неговата спирка, понечи да слезе по стълбите и така брутално се спъна още на първото стъпало, че се търкаля до долу. Ганя вече не издържа и избухна в смях.
Продължих с изследването си през стъклото и гледах пейзажи от страната. Изведнъж пред мен се появи ей така от нищото, някакъв замък, който не отстъпваше по големина много-много на този в Шилон. Нямах време за реакция обаче и остана незаснет. Раздразнен, че пропуснах този момент, рязко се обърнах на другата страна. Там на сепарето, вече сядаше млад джентълмен. Седна си нашия, поседя така минута-две и реши, че нещо му е некомфортно. В този миг реши да изуе патъците си и да простре крачета на диванчето. След малко усетих как люляка ми замириса! Абе, байно – европейци сте уж бе, деба!!! Оти ги праите тея работи? Имаш ли и най-малката представа аз, ако си събуя маратонките след кръстосване на Швейцария цял ден, че след това ще трябва да ходиш 2 седмици на лъчетерапия и ще трябва да ти присаждат коса? А, нямаш значи! А сакаш ли да имаш? Значи Ганьо тук се стиска и се държи както подобава в Ойропа-та, всеки се качи на трена, па си опъне босите крака!
С времето се качваха и други идиоти, кой от кой с по-причудливи маниери. Един от тях носеше завит в някаква специална чанта за пренасяне, един дакел. Беше близо до мен и успяхме да си срещнем погледите. С дакела имам предвид. Гледахме се така една минута в монотонната тишина на дългото пътуване и се разбрахме, че ние бяхме най-свестните в този трен. „Ей – голям човек е дакелът!“ Така възкликваха героите във филма „Топло“.
На гарата в Люцерн трябваше да извърша последния си трансфер за днес. Докато чаках, видях подобаващ завършек на изпълнения с пъстри картини ден. Цяла орда от 10-15 чернокожи се бяха запътили или се връщаха от сватба! Костюмирани, лачени, да си ебе мамата. Половината от тях бяха с бели костюми, които лъщяха брутално на техния фон, още повече в 11 вечерта. Да се надяват, че и тортата е била бяла, че иначе – отидоха им пръстенцата. Един от тях беше пък с бяла папийонка и черен костюм с черна риза. „Ха – ходеща папийонка!“ - рекох си изначално аз, докато се ориентирам в ситуацията. Скандална гледка, ама естествено нямаше как да заснема цялата тази трупа. Същност нямам идея дали отиваха на сватба, ама така го определих. Това ми напомни на последните ми случки от България, преди да замина. Пътуваме за Разград и някъде по селата, срещу нас колона от коли. Закачили си на чистачките по няква кърпа, имаха и други закачени неща по колите и са голяма колона. Решаваме ние, че са тръгнали за сватба, докато накрая мина една от последните коли в колоната и се разбра, че същност отиваха на погребение. Не бяха българи определено, та не им знам нещата…
На прибиране от същия този Разград, беше паднала лека мъгла. Пътят – третокласен, разбира се, беше без никаква маркировка, пътни лампи естествено няма. Карам си аз в мрака, като се ориентирам по високите дървета около пътя, има ли аджеба завой или няма. Десет часа по-късно летиш в самолет и от 7 км височина виждаш маркировката във всяко село, обозначения, текст, ако трябва дори е написан като маркировка на пътя. Сега след цял ден наблюдение на страната, минах през 200 села и пак не видях едно без подходяща маркировка или осветление, или пътни знаци…
***
Най-накрая стигнах до „моята“ гара. Хванах си рейсчето до „моята“ спирка току пред хотелчето и след 18 часа пътуване си влязох в стаята. Седнах на лаптопа да разтоваря снимките, да видя евентуално някой на линия. След пет минути, малко поизморен от изпълнения с пътувания, разходки пеша, емоции, нерви, вълнения и снимки ден, просто отпуснах глава и засссспппппп…………….

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
За феновете на поредицата :))

Бай Даньо из Швейцария-та
Ден 7, 8 и 9 – Люцерн

След повече от 18-часовата обиколка на Швейцария с основна дестинация Женевското езеро, неделя беше ден за съвършено спокойствие и почивка. Нищо не беше в състояние да ме помръдне от стаята, още повече, че навън валеше почти непрестанно. Освен това, трябваше да отдадем заслуженото и на вярната публика, като я дарим с нова порция драсканици, описващи преживяванията и емоциите от това дълго пътуване.

След блажената почивка, дойде и новата работна седмица – нови задачи в работата, но и нови дестинации в моя план за опознаване и покоряване на Швейцария. Но все пак, за да отидеш на работа, първо трябва да закусиш в хотела. За да закусиш в хотела, първо трябва да слезнеш с асансьора от третия етаж, на който се намира стаята ми. Тук вече се намесват външни непреодолими сили. Проблем, който започна още миналата седмица и явно ще си е постоянен. Неговото название е просто – азиатски туристи. Всеки ден или през ден, тук се разтоварват и натоварват около 3 автобуса, пълни с едни такива мънички човечета, с крайно странен стил на обличане и със задължителните фотоапарати на врата. Интересно ми е дали и докато спят в леглата си, апаратите им пак висят около шията? Проблемът започва в момента, в който решиш да ползваш асансьора. 10 минути са ти необходими, за да слезеш или да се качиш, тъй като има постоянно някаква групичка идиоти, които се возят нагоре-надолу из етажите. Имаше едно японско чиче, което престоя сигурно половин час в асансьора без да слезе от него. През това време аз слязох до рецепция, качих се до стаята и пак слязох – той си беше все в асансьора, гледайки умно точно седемте копчета с огромни обозначения – пет за етажите и две за отваряне/затваряне. Това невероятно пътешествие, което си организира този 147 сантиметров юначага ме вкара в потрес. Ганьо се почеса по темето, подрапа си макарите и се зачуди – „ Добре, бе байно – как тея са световна сила в технологиите? Всичко ново идва от тях – телефони, техника, компютри, роботи. Организират олимпиади с участието на роботи – играят футбол, конструират разни неща, може и жените да им ебат тея роботи вместо тях…. И тоя 10 минути не може да се ориентира какво трябва да направи в асансьора?!?

Другият „проблем“ в асансьора е, когато вратите се отворят и ти трябва да слезеш. Без изобщо да им пука и да се съобразяват с каквото и да е – същите тезу джапонци си влизат директно в кабината и ги боли малкия жълт пишок, че същност е редно първо да слязат хората, преди да се качат други. Учудих се леко първия път, докато си проправях път сред тях, следващите пъти директно си тръгвах „на първа“ с лактите напред. Разбира се, тази банда от палави хобити не представляваше особена трудност за разместване. Една сутрин, в бързината на приготовленията за работа, слизам бързо с асансьора. Във фоайето на хотела стоят някаква група японки с куфарите и като ме виждат, свенливо и с техния смях като от филмите, почват да се смеят „ХИ ХИ ХИ“. Подминавам ги бързо и, когато традиционно преди да вляза в офиса, правя последна проверка на пакета, за да разбера дали не съм оставил набора да диша въздух , се оказва, че не съм си вдигнал ципа. Ми момичета, не е „ХИ ХИ“, а е „ХУЙ ХУЙ“. Казвайте ги тея неща по-навреме, бе….

Страшен ташак стана вече на самата закуска, в ресторанта на хотела. Един от тези шемети влиза и почва да си сформира купичка с връхче по стар български обичай. Явно го е научил на някоя екскурзия с други Ганьовци. След като старателно щипваше оттук-оттам в продължение на 5 минути и вече беше готов да бере плодовете на труда си, в този момент се появи едно от момичетата от персонала. Същата, която всеки ден ме питаше за номера на стаята ми, за да установи, че имам право на закуска. Всеки ден пита за стаята – един път не цъфна в нея, да я преслушаме… Та същата девойка учтиво попита джапето дали е от „групата“. Той кимна утвърдително. Естествено, че е от „групата“ – няма да е преплувал сам от Жълто море я! Тогава тя му каза – „Ооо не, господине – вие не сте за тук! Моля оставете чинията и отидете на -1 етаж!“ Тоя щеше да се разплаче след тази подкана, остави чинията и изчезна някъде. Други подобни елементи, които заблудено влизаха – директно бяха отправяни на минус първи етаж. След като Ганьо доволно се посмя на тази случка, реши да попита мацката какви са тези мерки срещу азиатците. Тя отвърна, че като били горе, после си тръгвали с чинии, чаши, прибори, правели някакви други неща, които ми каза на немски и т.н… По този повод, за азиатските туристи били организирали някакво специално помещение, отделно от главното, което е приспособено за тях. Тук вече Ганя не издържа и прихна да се смее на тази култова проява на дискриминация в сърцето на толерантна Европа. Представи си само как тея слизат долу в някакво мазе без естествена светлина и са им оставили да ядат ориз с голи ръце от някакви дървени купички.

***

В офиса се появи шефът на финансовия отдел. През първата седмица на Ганя из Швейцария-та, човекът си е бил някъде на ваканция, та в понеделник се срещнаха двата стълба в тази мощна финансова структура. Най-накрая видях човек във финансовия отдел, който носи панталон, риза и официални обувки. Човек, вдъхващ някакъв респект и сериозност в комуникацията, но в същото време, изключително вежлив и приятелски настроен за неформален разговор. През изминалата седмица, целият екип не спираше да хвали Хайнц – въпросния шеф. Изключителен ръководител на екип. Останах като гръмнат, след като разбрах, че същност и той ще бъде съкратен след приключването на процесите по прехвърляне на работата.

След работа и бърз пазар, Ганьо се прибра вкъщи. Навън валеше доволно и това осуети каквито и да е планове за разходка някъде навън. Категорично пропадна и хапването на шоколад с мед на моята пейчица, току пред езерото. Дали все пак да не се прежаля и да посетя скромната фитнес зала, за която казах вече, че е по-малка от хотелската ми стая? След като всички тежести бяха само женски малки гирички, видно беше, че ще подрусаме телеса на бягащата пътечка. Тичам, тичам, а все на едно място си стоя. Странна работа са тея пътечки. В един момент погледнах през прозореца, който беше достатъчно ниско, а и пътечката беше близо до него. Оказа се, че съм от тази страна на хотела, която е залепена за офиса и пред мен същност се откри гледка към стаята на Хайнц. Какво беше учудването ми, когато го видях все още в офиса – сам. Всички останали лампи загасени, неговата стая свети и той щрака усърдно на компютъра. Човек, който ще напусне фирмата след някакво късо време, стоеше в 19:30 в офиса си и наваксваше с някаква работа, която се е натрупала по време на почивката му. Щях да падна от пътечката направо. Но явно тук е така – капитанът последен напуска кораба. Не като онзи – истинския капитан на кораба, който се разби край Италия и се оказа, че нашият първи скочил в спасителната лодка. В този момент, Хайнц направо го оприличих на музикантите от оркестъра на Титаник, които остават да свирят до самото потъване. Човекът явно искаше да предаде работата и управлението си в завършен вид, така че след него никой да не може да каже дума накриво. За манталитета говорих в миналите разкази, за него става дума и сега…

Слязох от пътечката и излязох от „залата“. Не исках Хайнц да вдигне очи от лаптопа и срещу себе си да види една потна балканска глава, която пъхти и го гледа през прозореца.

***

Вторник беше деня, в който бях решил да посетя Люцерн. Вторият по големина град, намиращ се в моя близост. Първият беше Цюрих. Тъй като са относително близко до мен, така и все отлагам визитацията си до тези места, за които само чета интересни неща и гледам зашеметяващи снимки. Чаках с нетърпение да свърши работния ден, а навън не спираше да вали. Остана половин – един час, навън все същия кур. Аре спри се малко бе! Картата е разпечатана, маршрут с разписание на влаковете и рейсовете за прекачване – също. Набелязали сме къде точно трябва да се отиде, а навън не спира да пЕре. Към 5 прикапваше лекичко, направо си ръмеше. „Ебал съм му майката! Казал съм, че ще ходя, гласил съм си го цяла вечер и цял ден – нек‘ си вАли!“ Шушляково яке с качулка и аре навън.

„Някои хора умеят да се наслаждават на дъжда. Останалите просто се мокрят.“

Ще ми се да кажа, че този велик цитат е на Уилям Шекспир, Оскар Уайлд или някой като Марк Твен. Всъщност тези думи са на Боб Марли. За Марк Твен – малко по-надолу…

Тъй като беше точно след работа, влакът към Люцерн беше по-пълен. На гарата имаше достатъчно хора и в самия влак имаше хора. Влизам аз вътре, всичко стои право, а места колкото щеш. Огледах се, ослушах се и хоп – перфектното местенце до прозореца. Вие може да сте прости, ама Ганя не е. Прав се стои на 2 юни в 12:00, сега може и да се поседне. Очакваше ни скромно пътуване от 20 минутки до този град, за който имах очакванията да е просто малката екскурзия, която да е предястието за нещо голямо като Берн и Цюрих. Какво само ме чакаше там…

Отново минахме покрай станалото ми любимо село – Ебикон. Когато дикторът с женски глас обяви спирката, Ганя едвам не събори влака от смях. Бях залепил отново лице на стъклото, за да гледам пейзажи и гледки от страната. В Ебикон имаше няколко футболни игрища, на които тренираха малки деца. Имаше осветление, треньори, потници, конуси и изобщо всичко каквото може и не може да ти потрябва за тренирането на едни 7-8 годишни хлапета. Хлапета, които е повече от ясно, че едва ли ще станат заслужили майстори на спорта, имаха страхотни условия за спорт. Докато малчуганите опознаваха непокорното кожено кълбо, бащите им вероятно опознаваха кобилата и бранеха достойно името на селото си. Малко след игрищата, отново се разпростряха огромните тучни ливади и колкото си щеш класически швайц крави по тези ливади. Една Милка беше толкова щастлива да види Ганя през прозореца, че вдигна опашка и „роди“ един огромен шоколад. Не мога да твърдя с категорична точност дали беше Линдт, Нестле или просто си беше кравешко лайно. Ще оставя уважаемия читател да си избере, според предпочитанията.

В това време, на седалките до мен се настаниха две персони. Категорично не бяха швейцарци, за съжаление не можах да ги идентифицирам по говора им. Такива откровени чобани и бесни киртаци, нямаше как да са местни. Класически неуместни пуловери, протрити дънки и задължителните за всеки участник в строителна бригада – елечета с 17 джоба. Очевидно се изследвахме един – друг с погледи и пазехме сдържано поведение. В следващия момент реших, че ще е хубаво да ги спомена в този си разказ и си го записах като бележка на листчето с разписанието. Тези ме изгледаха така, както вероятно са гледали Прометей, когато донесъл огъня на хората. Човек във влак да носи химикал и да пише. Очевидно не бяха стигнали до този клас, в който се изучават тези невероятни човешки достижения на еволюцията. В следващия момент телефона на единия изпищя за получен СМС. Звукът беше оглушителен в тишината на пътуващия влак и беше едно от онези подсвирвания, за което предполагаш, че се използва като подсвирват на засуканите моми в някое грузинско село. Няма такава хардкор селяния. На нашия това не му пречеше и реши да сподели с нас мелодията и следващите 6 пъти, когато получи СМС.

***

Стигнах на гарата в Люцерн. Леко пригладнял и вече натрупал опит от Цуг, реших да бодна нещо от гарата на крак за 5 минути, преди да почна да отмятам дестинациите в града. Някаква много популярна тяхна закуска – Брецел. Нещо като геврек, на мястото на дупката са мушнали някъв салам или дори филе. Взимам си едно такова и излизам да си го хапна, докато се наслаждавам на реката, разсичаща града. Хубавото на тази гара в Люцерн е, че излизаш от нея и вече си в центъра на готините неща. Пред теб е реката, мостове, църкви, площади, корабчета – абе всичко. Самата гара също е готина. Отхапвам от този толкова популярен брецел и след секунда ми идеше да го метна в реката. Ебати гадната коричка твърд хляб! Няма такава сухоежбина. В следващия момент се сетих, че току що дадох 8 франка за тази сухоежбина и ръката сякаш сама се спря от това икономически необосновано решение. След брецела, идваше ми да хвърля и фотоапарата. Очевидно не можем да се спогодим от началото на моето пътешествие. Забих го в джоба и се надявах батерията на телефона да ми влезне в положение…

Ганьо започна с обиколката си на това, оказало се невероятно градче, в което дори се влюби. Градчето, както съм споменавал и преди, се счита същност за един от големите в Швейцария, но реално е с население около 70-80 хиляди души. Площта му ми се стори достатъчно голяма, та си мисля, че е равномерно разпределено и разпръснато, без особени струпвания на хора. Или поне в центъра. Идеалното за мен беше и, че е делнична вечер – не особено популярно за туристи. И времето беше колебливо досега, но все пак не валеше. Точно от емблематичното място за града и най-силните пейзажи, Ганя извади най-тъмните снимки, поради черните облаци надвиснали над него. Символът на града е един от двата покрити моста и залепената „Водна“ кула до него. В съчетания с лъснатите и нарисувани с безброй цветове сгради, нароени по поречието – в крайна сметка се получава една приказна картинка, страхотен пейзаж, който наистина можеш да загледаш дълго време. Самият мост (Kapelbrucke) е спретната дъсчена постройка, неособено широка, по която спокойно си преминават хората. Като архитектура, строителство и мащаби, не може да стъпи на малкия пръст на покрития мост в Ловеч. Интересното тук е, че са наредени триъгълни картини/фрески, изобразяващи различни епизоди от тяхната си история. Бяха достатъчно готини като цветове и замисъл, че да си позволя да щракна някои от тях. Реално погледнато, разположението и обкръжаващата среда, правят този мост толкова красиво и емблематично място. Минавайки по моста, Бай Даньо видя един от онези улични артисти, които са боядисани като статуи и стоят неподвижни, докато не им пуснеш пара в шапото пред тях. Имаше нещо странно обаче в този. Загледах го леко. През цялата боя и дегизировка, просто си прозираше, че този си е откровен циганин. Нещо в него сякаш го издаваше, че си е балкански циганин при това. Почти можех да се обзаложа, че се казва Седеф. Нямаше по-нескопосана „жива статуя“ в цялата история на атракциите по туристическите дестинации. Погледът му издаваше досада, примесена с отчаяние от тоталната незаинтересованост на минаващите хора. На изхода на моста се оказа, че има и по-нескопосана „жива статуя“. Подобен типаж, вероятно брат му или бра‘чед му, за чието име ще ви оставя да импровизирате, стоеше още по-нескопосано и смешно. Боядисан, сякаш е златен, облечен в дрехи на ренесансов придворен слуга и с …..цигара в уста, от която с досада издишаше кълбета дим. Е няма толкова скандална гледка – полудях от смях просто. Толкова, че не се усетих да снимам този феноменален идиот. Успях да се овладея вече за следващия, който гордо заснех, правейки се, че снимам пейзажи. На един парапет над реката, така се беше излегнал един огромен, ДЕБЕЛ мургавел и стоеше в такава поза, сякаш е минал половината знатни моми на града. Като го гледах, по-скоро ги беше изял. Но този рахат, който изпитваше, това велико самочувствие, което излъчваше, му спечелиха правото да го увековеча в спомените си.

Навсякъде в околността бяха и задължителните лъскави сгради – представителства на всевъзможни световноизвестни марки бижута, часовници, парфюми, банки и т.н. Четох доста оплаквания от туристи, купили си часовник от Швейцария, че същност не им бил много швейцарски. Като гледам как от половината магазини за часовници и от всички такива за сувенири, надничат китайци – склонен съм да вярвам, че не всичко е 100% оригинал. В крайна сметка, ако искаш да си вземеш ташовник за 500+ ойро – влизаш в магазин с изложени общо 10-15 артикула, не в такъв с 250 само на предната витрина.

На едно площадче свириха улични музиканти някаква приятна музичка. Отминах ги, отидох на друго площадче и оттам пак чувам музика. Бааа – кога събрахте такъмите, кога стигнахте преди мен, разтоварихте и пак почнахте бе?!? Останах без отговор на тези въпроси, докато не видях разлепени афиши из целия град, че в момента в града се провежда летен фестивал на открито. На всяко по-широко местенце в Стария град се беше разположила по програма определена банда и си сменяха местата в определено време. Е няма такъв кеф! Вървиш си из някакви страхотни тесни улички и сгради, боядисани с невероятни картини, навсякъде фонтанчета и цветя, малки кафенца и традиционни ресторантчета – всичко това, под приятния акомпанимент на готина и ритмична музичка. Сякаш целия „Стар“ град беше жив, можеше да се усети ритъма му. За нирваната, в която изпадна Ганя спомогна и времето, което най-накрая реши да се смили. Небето се изчисти, въздухът беше по-топъл и беше истинско удоволствие да се разхождаш по уличките. И снимките станаха по-светли и приветливи.

Основното нещо, което Ганя искаше да види обаче, беше друго. Беше попрочел малко за него в приготовленията си за Люцерн и сега искаше да го види. Не беше никоя от големите църкви в града. Такива вече беше виждал достатъчно по всички места. Мина набързо през тукашните, от най-голямата щракна туй-онуй и газ към главната дестинация. На север от най-голямата църква, малко към покрайнините на стария град, в началото на нещо като парк, беше мястото!

Голяма отвесна скала, с изкуствено малко езерце пред нея, запокитена сред дърветата. В скалата е изсечена скулптура, изобразяваща паднал и умиращ лъв. Самият монумент се нарича „Умиращият лъв“. Направен е в памет на около 600 загинали швейцарци, наемна войска, участвали в отбраната на двореца Тюйлери, паднал по време на Френската революция. Един вид – това е военен мемориал, а Бат‘ Дане харесва и се интересува от такива. До лъва има паднал щит с швейцарския кръст и счупено копие. Над главата му, сякаш от скалите е изсечено острието на стрела, летяща право към него. На 1-2 други места в скалата са очертани прави линии, сочещи лъва, изобразяващи свистенето на стрели и копия.

Бях гледал снимки на това място – по никакъв начин не подсказваха за величието, което излъчваше на живо, както и за неговите мащаби и драматизма, който буди у посетителя. Затова е хубаво преди да отидеш някъде, да се подготвиш малко, да знаеш какво гледаш и защо го гледаш. Представям си, ако просто бях отишъл там и бях видял тази статуя – хмм направили са лъв в скалата, браво на тях. Когато си разбрал какво символизира тази статуя и, когато я гледаш вече пред теб, разбираш и усещаш величието й. Цялото място е наистина величествено! Тишината сред дърветата, нарушена единствено от течащата вода в изкуственото езерце и този огромен умиращ лъв! Няма по-силно внушаваща физиономия на скулптура, която да съм виждал досега. Лъвът е символ, използван на нашите бойни знамена и държавни суверени, та може би всички имаме някакъв сантимент към него, като символ на държавност, смелост и могъщество. Тук той не е изправен гордо, гледащ страшно към теб, а напротив – паднал, безпомощен и умиращ. Феноменална гледка!

За тази скулптура Марк Твен е казал, че е „най-печалното и живо парче камък“ в света.

След малко се появи огромна група туристи – над 50 души. Може би дори бяха две групи, защото едните бяха азиатци, другите по-скоро нещо като руснаци. Наредиха се по ширината на езерцето и пазеха тишина. Снимаха се, разглеждаха от различни ъгли изражението на лъва и мълчаха. Тишината не бе нарушена по никакъв начин. Не знам дали им бе обяснено каква е идеята на скулптурата, но сякаш всеки усещаше това място като по-специално и пазеше някакво благоприличие. Малко по-рано, когато бях в голямата катедрала на града, 5 души вдигаха повече шум отколкото 50 сега.

Постоях 10-15 минути на това място и продължих обиколката си. Като цяло целия замисъл с наемната войска, пазеща нещо чуждо в друга държава по онова време, ми е малко далечна и не особено трогваща, но на паметник го докарваха…

Разходката продължи по уличките на стария град. Има девет кули, които са част от отбранителна стена през годините. Изкачването на една от тях откри страхотна гледка към целия град и реката, вливаща се в езеро, на фона на могъщите планини. Да се надяваме, че са станали сполучливи снимки, да се уверите и вие. Иначе само аз ще си остана с гледката.

Общо взето – Люцерн е дестинация, която препоръчвам и пожелавам на всеки. Страхотен град, вероятно не сред топ-дестинациите в Европа. Но град, имащ страхотна харизма, определено оказващ влияние върху гостите му, със своите страхотни пейзажи, пъстри сгради, малки и тихи улички в стария град. Не можеш да не примреш от кеф, когато обикаляш три известни площадчета там, намиращи се на метри едно от друго. Окажеш се на първото – възхитиш му се, тръгнеш към второто по тясна уличка и, когато ти се открие втория площад, се възхищаваш още повече. Къщи, хотели, ресторантчета – всички боядисани или изрисувани с огромни фрески, изобразяващи различни картини. Гледаш, гледаш и не можеш да се нагледаш. А какъв кеф само ще бъде, да седнеш на една от тези масички на открито и да изпиеш халба бира или чаша вино. И всичко това в перфектна тишина, нарушавана единствено от приятната музика, ако на същия площад се е настанила някоя банда от фестивала.

Идеалното място, на което трябва да отидеш сам. В Швейцария на мен май ми се посъбраха местенцата, на които предпочитам да съм сам. Атмосферата и гледката на сградите и моста около реката привечер, могат да размекнат по-мекушавите и да направят Люцерн перфектната дестинация, до която да отидеш с либето си. Но това е за далеч по-романтичните.

Аз му се насладих по най-добрия начин сам. Приказките с други хора, пречат на сетивата да усетят с пълния си капацитет това, което подобни местенца по света искат да ти отправят като послание. Имах щастието да дойда и да получа посланието на Люцерн.

Пожелавам на всеки същото изживяване тук!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
И тая поредица взе да издъхва... почна силно, накрая вече загуби темпо :mood (36):

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Така е, аз не съм я попрочел докрай също... мисля че следващите части пак се засилва, ако съдя по коментарите :D

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Много е трудно като почнеш силно да продължиш в същото темпо,той даже в една от частите то беше казал.Другото което забелязах е че от 2-ра част нататък почна да говори в 1 л. ,вместо в 3-то,което допълнително отне от колоритния изказ. Редактирано на от w00t

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове
Не знам, но има някой велики неща, които влизат в историята! :mood (33):


Около тях беше тренерката им, която гледаше строго някой да не нарушава дисциплината. К‘во се прайш и ти ма – все едно не си опознавала особеностите на мъжките гениталии в Мичурин през 1974…


Спомних си как човек като иска нещо много силно и с програмата на позитивното мислене, настройва цялата вселена да му помогне. Онова стигна до моя ред, погледна го и почна да си слага ръчния багаж в отделението отгоре. „О Боже гробища!” – смирената ми вече душица предусещаше края… В крайна сметка вселената си знаеше своето и онуй седна някъде зад мен.


За по-лесно този път и да не се вълнувам излишно, стюардесата направо си беше мъж.



Групичка приветливи джагатайци, без явна представа за политиката за ръчен багаж опитваха да набутат в малките отделения багаж с размерите на 3 цубтромбона.


Влиза в ресторанта при нас и снима право мен, защото съм му фронтално. Кво снимаш бе мой?!? Приех това като европеец и не му дадох повод да похарчи няколкостотин йени за обектив.


„Точно тъй, анджък де! Ще похапнем малко инсекти и се връщаме в офиса!“ – вика ми Андре и после уточнявайки, че се шегува за инсектите, ми прави едно от онези приятелски потупвания по рамото като по американските тийн филми, където с юмрук те прасват леко по рамото. Бай Андре е очевиден пичага и затова не му споделих, че подобни рисковани движения, осъществяващи фул контакт с грациозното тяло на Ганьо, представляват непосредствена опасност за неговата цялост, ако и да е с шаолински произход. Но той все пак наистина е огромен шемет и не заслужава подобна участ.


Оглеждам някаква пицария, с приятна, но не крайно луксозна обстановка – тук ще е! Лека походка натам, за щастие отпред има изложено меню. Пица „Маргарита“ – 50 франка; Пица с нещо повечко – 65+ франка! Чаша вино – пак толкова. Ганьо си направи калкулациите и пресметна, че все още не е достигнал до този етап от жизнения си път, в който ще даде 100 лв за пица…




Тея са ми в топ-а :mood (15):

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове

На гарата в Люцерн трябваше да извърша последния си трансфер за днес. Докато чаках, видях подобаващ завършек на изпълнения с пъстри картини ден. Цяла орда от 10-15 чернокожи се бяха запътили или се връщаха от сватба! Костюмирани, лачени, да си ебе мамата. Половината от тях бяха с бели костюми, които лъщяха брутално на техния фон, още повече в 11 вечерта. Да се надяват, че и тортата е била бяла, че иначе – отидоха им пръстенцата. Един от тях беше пък с бяла папийонка и черен костюм с черна риза. „Ха – ходеща папийонка!“ - рекох си изначално аз, докато се ориентирам в ситуацията. Скандална гледка, ама естествено нямаше как да заснема цялата тази трупа.


и това :mood (17):

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове

Бай Даньо из Швейцария-та
Ден 10, 11 и 12 – Интерлакен, Тюн и Берн
Много е тегаво след подобна екскурзия като тази до Люцерн, да отидеш на работа след това. Ама в крайна сметка сме отишли да работим, не да си разхождаме обувките насам-натам. Та и в него ден си върших обичайните вече задължения. Интересно беше друго в офиса. Ана имаше рожден ден и ставаше на 30. Юбилей! През седмицата случайно видях един закачен лист с рождените дни на колегите и знаех вече за тази дата. Викам си – „днес в офиса ще е ташак - подаръци, песни, шегички, цветя, ала бала цял ден“. Нищо подобно, естествено! Всеки си е седнал на мястото, бачкоти си и се пази тишина. На бюрото на Ана няма цветя, няма нищо. „Вероятно в обедната почивка ще й подарят нещо, като е по-свободно и лежерно тогава“ – рекох си аз с детективски догадки. Ганьо, като човек, изповядващ своите си разбирания и принципи, подари скромното си цветенце още сутринта, като се появи в офиса. Чутовна и гръмовна изненада за целокупното швайц население! Цветя – ама как, защо, това е … без коментар?!? Оказа се, че хората там, имам предвид служителите по фирмите, нямали традицията да подаряват цветя и някакво малко подаръче, когато техен колега има празник… Скандал! Нито има някакви почерпки, каквито Ганя е виждал и, в които е взимал дейно участие, нито нищо! Ана беше донесла някакъв домашно-приготвен кекс и това е. Алкохол – nicht! Всеки идва, нагъва от кекса и тогава се сеща, че трябва да честити даден празник. Абе странна работа! Кексът беше безумно вкусен, с различни плодове и в превод имаше класическото немско име „плодовкекссготвенвтава“. Що да не изплескаш 10 думи в едно, за да поясним, че е сготвен точно в тази тава, а не в другата. Тук няма нещо, което да си има определено име, от което да знаеш описанието на предмета. Тук предмета идва с описанието си и името му е с 30+ букви по тази причина.
След края на работния ден, време беше да разходя малко цървулите до Хам. Най-накрая, на десетия ден, видях истинско слънце и истинско лято! Топличко, да не кажа горещо, в 5 следобед, точно след работа. Такава радост обзе сърцето на Ганя, че той даже взе разстоянието до езерцето в Хам с леко кросче, ей така за спорта. На неговата пейчица, на островчето в езерото, щеше да си вземе заслужена почивчица, да бодне един шоколад с мед и да се полюбува за пореден път на гледката. Тича ли Ганя, тича и изведнъж – о, ужас! Пейката заета. Цялото островче – също! За първи път, откакто бях тук, виждах да има хора там. „Шевиебамаметошевиеба!“ – гняв и огорчение се смесиха в едно. Няма кво да се прави – ще трябва да потърся друго място. И така леко потичквайки си из алейките – ХОП! Ето го! Топ мястото на всички места! Пейчице – прощавай!
Оградено, тихо, потайно местенце – храсти и дръвчета го скриват от хорските очи. Там сядаш на камъните, ограждащи като естествена стена езерото и си на самия му бряг. То си е все така тихо, непомръдващо и спокойно. Чат пат някоя патица мине важно-важно около теб и се отдалечи щом види, че няма да й хвърлиш нищо. Седиш си там, хапваш си шоколад и никой не подозира за твоето съществуване, ти не се интересуваш от ничие друго точно в този миг. И в нашите паркове, естествено, има безброй такива местенца, ама сме им намерили цаката и просто се ползват за сране. Тук обаче, нямаше следи от подобна човешка дейност и наистина можеш да се насладиш истински на цялата обстановка. Тогава в главата ми се роди класическото безглаголно хайку:
„Сам.
Там.
В Хам.“
„Там“ почнаха да се кроят плановете и за следващата голяма обиколка в събота. Бързо или не толкова бързо – Ганя взе обратното разстояние с кросче. Сега, колкото ни позволяват силите да дундуркаме тея телеса – толкова. Почна същинското планиране – маршрут, разписания на влакове, места за посещение и т.н.
Петък мина и замина почти неусетно, направих всички приготовления и оставаше само алармата да звънне в 5:10, в събота сутрин.
***
Звънна и още как! Отново, както миналата събота, просто щеше да ми сцепи главата тая аларма. Последни дооправяния и наконтвания – зер да не сме чорлави пред чужденците. И отново с моя верен и неизменен другар – любимата мешка, поехме на път! Пред нас бяха поставени няколко цели – Интерлакен, Тюн и столицата Берн.
Интерлакен, както подсказва и името му на немски, е селце – същност доста скъп курорт, разположен между две езера. Отправна точка към доста ски писти, зимни курорти из Алпите и т.н. От него се виждат „Светата Троица“ на Алпите – три огромни върха, които точно сега мисля да не назовавам. Въобще, в тоя Интерлакен, мамата си е ебало! Не подозирах, че малко по-късно наистина точно така ще стане…
Щом разбраха, че ще ходя до Берн и Интерлакен, колегите ми препоръчаха да ползвам „стария“ път – такаа известната железопътна линия Брюниг. Аз тук не знам кое е старо и кое ново, та си бях планирал да мина точно по този път така или иначе. Оказа се, че повечето ползвали друга линия, защото била по-бърза и не обикаляла селата. Идеално! Тъкмо влакът ще е по-празен, Ганя ще може да си изпружи краката на широко, пък като има гледки от двете страни – ще може да си скача от седалка на седалка за снимки. Описаха тази железопътна линия като изключително красива, живописна, показваща същинската красота на Швейцария и т.н. суперлативи. Ха да видим!
След началната смяна на влакчета тук-там, най-накрая се озовах в този, с който щях да пътувам до Интерлакен. Подминах с въздишка и приятни спомени Люцерн и започна новото и непознато пътешествие из селцата на Швейцария. Тук като на филм или като не знам на какво, започнаха да се сменят най-красивите пейзажи и картинки, за които бих могъл да се сетя в този момент. Живописни селца, обширни и тучни яркозелени ливади, лозя, безброй реки и езерца. Наистина не можеш да заснемеш всичко, което виждаш. Или ще е размазано, или ще свети от стъклото, или просто точно в този момент не мислиш за снимки! Гледаш, залепил лице на прозореца и нямаш сили дори да цъкаш с език. СТРАШНА красота. А и в крайна сметка – най-хубавите снимки се правят с очите! Това, което видях по тези места – няма снимка или разказ, които да ги преразкажат достатъчно…
В този върховен миг на нирвана, от седалката пред мен дочувам познато периодично щракване. За момент отказвах да се съглася със себе си относно произхода на звука. Но щеш или не щеш – тва си беше. Докато аз си пълнех очите и душата с едни от най-красивите гледки, които съм имал щастието да видя с очите си, една почтена дама на предната седалка си режеше ноктите… На фона на всичките преживявания в тези влакове само за 10 дена, както и на тези, които щяха да ми предстоят евентуално – сякаш свикнах с мисълта, че аз ще съм най-нормалният човек в треновете. Макар и с потурите и цървулите от наше село, по-европеец от европейците…
Стигнахме до Зарнен – къщите му бяха наредени в някакъв синхрон по височината на една огромна поляна. Самата катедрала на селцето също беше там – на силно наклонената поляна. Някак странно стояха, ама си бяха на мястото явно. Веднага след него минахме през Закселн – с огромно за тази местност езеро и най-зелената от зелените ливади. Тук някъде се случиха и първите снимки. Колкото и да им е ниско качеството, все пак дават някаква минимална представа за това, което се опитвам да опиша. Едно леко търсене тук-там и ще можете да откриете професионални заснемания на тези местности. Както тръгвахме от спирката на селцето, нещо ме озадачи, поне доколкото можех да видя напред през страничното прозорче. Нямаше накъде да ходим! Пред нас е планината. В тоя момент, гус‘ин Влак тръгнА нагоре! Почна да катери планината, като пътят му минаваше нагоре, без заобиколки, под ъгъл от поне 30-40 градуса. Ти си под диагонал, селото вдясно пада под теб, абе кво стана тука бе! Погледнеш наляво – стена от камъни и скали е на максимум 1 метър от теб. Когато скалите свършат, заместват ги гъсти гори и после пак скали. На сантиметри от теб! Изкачихме се до някакво по-равно местенце, ще влизаме в някакво още по-сгушено и усамотено село. На входа му какво да видя – шоурум на Субару гордо ни посреща! Чий го дириш ти тука бе? Абе влакът досега катереше баира по диагонал, гъсти гори навсякъде, тея изплескали тук магазин – коли да продават. Култово!
Въпросното селце е Люнгерн, ако не е то – значи следващото е Люнгерн. Да не се впечатлява никой от някаква подобна фактологическа грешка. Ебах му мамата и красотата беше там! Отново езерце, отново шарени и спретнати къщички, пръснато по цялата височина. Над езерото – водопад! Подобен на Райското пръскало у нас. И вече върха на цялата картинка – над водопада 1-2 къщи като дворци. Как се стига дотам, какви хора живеят в този рай – нямам идея… Досега, ако можех да опиша какво виждам, то следващите пейзажи и картини са неописуеми. Водопади на всеки 200 метра, често и на по-кратко разстояние! Безброй големи и малки водопади просто разсичаха Алпите в тази им част. Толкова енергия и живот имаше на това място, че буквално преливаше! Пръсваше се по шевовете и избликваше във възможно най-красивия си вариант… Ако можеш, направо ще изскочиш през прозореца на влака. Така си се залепил за джама.
Там някъде, дълбоко в планината, някъде из Алпите – ние спираме по средата на нищото. Спираме и чакаме. Шо стана бе, байно?!? На нещо като завой сме и виждам предницата на влака. След малко виждам срещу нас и предницата на друг влак! Кво праиш ти тук бе, да те заеба?!? Докато сключа ненабожните си пръстенца в подходяща конфигурация за заупокойна молитва, отсрещния влак се спусна по някаква паралелна линия, току пред нас и се скри отново в нищото. Тогава видях същност червения светофар, който ни спираше, за да се изчакаме – там някъде. Кой сменя направлението на релсите, как всичко е премерено с разписанията на влаковете, кой къде да спре, кой кога да мине, не знам. Швейцарска работа! Аз само се сещам тук като дойде време за завой по обща трамвайна линия, как лелката изскача на линиите с един кози крак и си ги размества сама наляво-надясно.
***
Стигнах най-накрая в Интерлакен. След толкова вълнуващо пътуване, през толкова невероятни пейзажи. Прави бяха колегите – уникален е този маршрут. Отличен старт на деня, а това е само пътят. Какво ли ни чака вече по самите дестинации, към които сме се запътили ние тримцата – Ганя, цървулите и мешката?
Както споменахме и в предишните си истории – в живота трябва да има баланс и хармония. Не може само хубаво, не може само и лошо. Та след такава красота и такова щастие, време беше за малко катран. Видях вече едното езеро от едната страна на Интерлакен, щях да видя и другото на път към Тюн. Тук трябваше да видя величествените върхове на Алпите. Естествено, както и по време на почти целия престой – мрак, облаци и мъгла бяха моите неизменни спътници! Чакай ти да видиш трите големи върха, ама седни почакай още малко! Облаците са паднали толкова ниско, че освен покрива на къщата пред теб, не виждаш нищо друго. 100 метра пред теб вече няма никой като поглед, 100 метра нагоре – абсурд.
И кво? Основната атракция на Интерлакен същност не мога да я видя! Хотели, сгради, къщички – ок, такива гледахме бая. Ще ги снимаме и тея, зер да се види, че и тук сме стъпили, ама дека са ви Алпите бе? Оглеждаш се , ослушваш се – усещаш, че си заобиколен от нещо голямо, от нещо огромно дори, ама не го виждаш! Кво пък… така и така съм тук, ще опъна една разходка по улиците, барем мерна нещо интересно в тва село-курорт. Селото е от 4-5000 души, малко е. Невъзможно е да се изгубиш – трябва да си идиот! Е….или се оказа възможно, или аз се оказах идиот. Или и двете.
Крачка насам, крачка натам – все с ясната идея, че гарата като отправна точка е еди къде си. По едно време – няма гара, няма никой. Къде си бе, байно?!? Къде се озова в тва пусто село, в тая мъгла. Гледах някви табелки, които имах за разни местности или „квартали“ на селото и си ходих до тях. После гледам табелка към Интерлакен?!? Как табелка, като аз съм тук бе? Явно се озовах в нещо като по южното ни Черноморие – тръгнеш по улицата в Несебър и по едно време си се озовал в Елените. Споко – ще се оправим, в някви села сме все пак. Рано сутрин е и има време бол. Ако изпусна единия влак – ще хвана другия. Крача си бодро по няква пътечка, после по друга, стигам до някъв път – гара обаче, НЕ! Ха наляво, ха надясно – ха накрая в лайното прясно! Абе загубих се и тва е. Бродя из некви полета, некви ниви, няма жива душа. Чувствах се като десантчик от десанта в Нормандия, кацнал в тила на врага. Вървиш в някви безлюдни полета на чуждо село и в далечината само дочуваш немска реч. Намерих няква пътечка, водеща към къщурки и аре натам. Все ще видя някой, все ще ме упъти. Питах една мила дама – вървиииш, байно, вървиш все натам, заобикаляш туй-онуй и си на гарата. След около 30 минути си там. Еби му майката – как стана тоя фокус, нямам идея! За половин час разходка успях да се загубя с половин час път от началната точка на селцето, около гарата. А влакът тръгваше за Тюн след 25 минути. Не, че после нямаше и други, ама достатъчно се изнервих в тва ебано село, дето дойдох за Алпите, пък бродих из нивите.
Наложи се да ускоря просто малко крачката. По пътя – действително готино селце. Хубави къщички, чисти улички, живописни фермички с коне, крави и т.н. Ганя така му беше прекипяло, че само за снимки си мислеше в тоя момент. След няма и 20 минути вече бях на гарата, ориентирах се за моя си перон и си зачаках влака. Много ясно, че за дамата ще са поне 30 минути. За къде ще бързаш ти в това спокойствие тук? Накрая – от целия Интерлакен с езера, реки, гори, висооооките върхове на Алпите и т.н., сред тея облаци и мъгла видях един висок…шнур! Реката същност е готина и то много. Аар – тази от кръстословиците. Река в Швейцария с три букви. Е те я те! Има някакъв уникален цвят – синьо-зелен. Ярък. Все едно гледаш снимки от плажовете по Малдиви, Сейшели и други подобни. С яркия готин цвят. Абе, хареса ми реката – течеше и в Тюн, та и там й се насладих.
Качих се във влака и се строполих на първите седалки, които видях. Имаше и контакти, та включих телефона за бързо зареждане. Там, където бяха контактите, имаше обозначение, че са седалки за инвалиди – 3 броя. Аз там си проснах телефона, мешката и си опънах крачетата под седалката. „То само остава тук в планината, на майната си, да вземат да цъфнат трима души в инвалидни колички!“ – спокойно си подметнах аз и зачаках да тръгне влака.
Е….ДОЙДОХА!
ТРИМА В ИНВАЛИДНИ КОЛИЧКИ!!! Индийци с червени точки на челото и 4-5 души, съпровождащи ги. Аре стига бе, копеле – това е отвъд всякаква реалност просто! Шансът е не едно на милион, а едно на н‘ам си колко! А местата из вагона се бяха позапълнили вече и кво – Ганя трябваше да стърчи като хуй 40 минути до Тюн… Балансът в природата отново взе връх – тея гледаха, гледаха и се оказа, че са за друг влак. Пфф….
Влакът тръгна най-накрая и оттук насетне нищо не можеше да ме безпокои до Тюн. Там вече не ме интересуват нито облаци, нито мъгла. Има реки, катедрали, замъци, сгради – те са си пред мен, не на 5 километра височина. Минаваме си с влака покрай Интерлакен и на терасата на един хотел гледам чаршаф с надпис – „Just married: Jacklin + Michael!”. Хмм – странно! Ганя се почеса и недоумя. В наше село, при такива поводи, на терасата се опъва японското знаме. Как и да е – да са живи и здрави хората! Нямаше да са последните сватбари в този ден.
Минахме и покрай второто езеро, което заобикаляше Интерлакен. То беше доста по-голямо и красиво от първото. Тук релсите вече бяха така сложени, че бях на 1-2 метра от самото езеро. Отново велика гледка!
***
Ето ме и на гарата в Тюн. Тук вече времето реши да покаже, че поне малко е пич и се показа слънце. Стана едно приятно, хубаво – бат‘ Дане даже по тениска се пусна в този град с население около 40 хилки и с няколко интересни забележителности. Такива местенца обичам – слизаш от гарата и вече си в нещата. Река Аар до теб, все така ярка. Пред теб главните улици на града, старата част със замък, крепостни кули и катедрала…абе сичко кво ти требе! Не да се луташ 2 часа в некви махали, преди да стигнеш до същината. В Женева и Люцерн беше същото, после в Берн и Цюрих. То същност си има своята логика в исторически план.
Тръгнах към големия замък, който стоеше забоден на върха в Стария град. По пътя познатите вече от другите градове, приятни и спретнати улички. Катедралата им беше леко в ремонт, та нямаше какво толкова да се гледа. Затова газ напред към замъка. Изтупаха от панталоните ми 10 франка за вход и се впуснах в него. Спокойно бих казал, че даже беше по-готин като експозиция от Шато де Шилон, с всичките му хвалби. Имаха предмети и картини, показващи историята и развитието на града и областта. Интересни знамена и гербове, детски играчки от 19 век, зала с оръжия, различни аксесоари и модерни за времето си предмети и тоалети. Много приятна разходка из стаите на замъка в интерес на истината. Гледаш с какви неща са се занимавали хората тук, във времена, в които при нас Батак и Перущица са сравнени със земята и останали без население… Виждаш как Европа се е развивала и еволюирала, докато ние радостно сме съжителствали с османско присъствие. Така пише в новите учебници по история – съжителствали и присъствие…
Стигнах и до кулата на замъка за задължителните панорамни снимки на града. Красиво е бе, да му се не види! Щрак-щрак, малко почивка и наслада горе, на върха и хайде пак по пътя си. В Стария град е и общината, стария главен площад, няколко останали кули от едно време. Имат и 2-3 къщи с много дълги и сложни имена. Едната от тях е служела за обучение на стрелците с лък. Последователите на Вилхелм Тел. До една от портите на крепостните стени имаше и статуя на Фанехунд. Туй нещо в превод е мързеливото куче и е нещо като нашите кукерски костюми. Същество от техните легенди, обличат се като него и излизат на ежегодния им празник. Гонят го като зъл дух и т.н. Аре, Хунд – и теб те щракнахме.
Оказа се, че приключих доста по-рано от очакваното с основните цели и имах време да се поразходя до малко по-отдалечен парк. Там все пак беше и най-близката точка на езерото, тъй че си струваше. В самия парк пък се намира „Панорамата на Тюн“ – малка сграда с огромна 360 градуса панорамна картина на града. Най-голямата в Швейцария и май най-старата подобна в Европа. Що да не захвърлим няколко франка и за туй чудо в крайна сметка. Така и така съм тук, друг път може и да няма. Маам гащи в хубавото време из парка, докато разбера, че тази сградичка с панорамата е затворена до 6 септември за някакви реставрации. Машалла…
Вместо нея, в парка видях някаква прилична църква. Аре 1-2 снимки да направя и гледам вътре пълно с народ – седят и мълчат в очакване. Ми събота по обед е – явно ще почва няква литургия. Подминавам от другата страна, в посока езерото и парка. Ха кой да видя – бавно и тържествено към входа на църквето пристъпя булка, съпровождана от баща си. Браво, мадам – ха честито, дет‘ се вика! Снимах я бързо, преди да влезне за церемонията. Както си бяха само с баща й, зачудих се дали ще е удачно да го помоля да ни снима набързо с булчето, ама се отказах от тази си дръзка мисъл – да не е лоша поличба за новото семейство.
На няма и 200 метра от църквата, вътре в парка, пред една огромна зелена ливада, стоеше замъкът Шадау. На името на самия парк. Много красив, много добър. Там щеше да се състои и сватбеното тържество, както разбрах в последствие. Заобиколих го и се озовах вече на парапета пред езерото. Там, на друга полянка около замъка, бяха опънали масички, столове и се приготвяха за сватбените гости. Други, обикновени посетители, просто си бяха насядали по пейките из парка и се наслаждаваха на страхотната гледка, която ни откриваше езерото пред нас. И Ганьо постоя там – малко почивка, малко душевна наслада. За кво си протъркахме петите от толкова път иначе – нали за тея гледки го правим!
Гледаш каквото гледаш и тръгваш към гарата. Още колко като това място ме чакат все пак! По пътя се разминавам с една много джиджава кола. Някакво лачено кабрио, което беше леко ретро. Шофьорът и спътницата му бяха още по-ретро, ама каква стойка и поглед имаха само! Дядото изпънал свободната ръка през вратата, турил едни цайси и пори вятъра. Бабето – облегнала се широко на седалката и гледа с великолепие и самочувствие. Ребедеят и двамата, с една дума. Парадират със състояние и имущество, ама бяха готини. Готини бяха и типовете, които срещнах в кръчмата на гарата. Брутални хардкор чички, сякаш изскочили от най-силните години на ГДР! Феноменални битници! Едни дълги коси, едни обици тук-там, дънкови елечета със закачени значки, пришити емблеми и прочее, мустаци и бради да искаш. Абе – велики! От известни съображения, реших да им се насладя на мига и да не ги заснемам за спомен. Просто зачаках трена за основната дестинация днес – столицата Берн.
***
Берн се оказа изключително готин град. Живописни улици, задължителните големи катедрали, старовремски изрисувани къщи, големи мостове над реките и свой собствен ритъм на живот. Останал сякаш в сянката на финансовата столица Цюрих, на красотите на Женева и т.н., Берн същност имаше доста какво да ми покаже. Тук беше сградата на парламента, на един голям и хубав площад. За съжаление половината беше зает от столове за предстоящ концерт на открито, една част беше с ремонтни дейности, на друга пък имаше някакво монтирано временно кино. Съответно не можах да направя готина панорамна снимка на площада. Е не е като Сан Марко във Венеция, ама е достатъчно готин. Там е и сградата на Швейцарската народна банка. БНБ-то един вид. Катедралата и тя почти цялата в ремонт, та не й отделих особено внимание.
Особено внимание тук се отделя на най-готиното място в града – часовниковата кула! Намира се на Кармгассе, най-красивата улица на Берн, категорично! Безброй фонтанчета с ярко-изрисувани герои по нея – рицари, крале, лъвове, птици. Часовниковата кула е истински шедьовър! Стрелки, камбана, малки стрелки – различни фигурки на човечета, като се въртят, правят си там разни чудесии в определен час. По едно време пред мен се задават двама влюбени – хайде пак младоженци. Ще си правят снимки пред кулата. Днес ни върви на сватби и туй то! Те се снимат, аз ги снимам, зер да не изпуснем тоз сеир. Гледам около кулата обичайната туристическа навалица, обаче никой не се снима. Просто седят и чакат. Помислих, че има някъде вход, за да се качиш във вътрешността на кулата и чакат на опашка просто. Ганьо да не е прост – върти се тук-там, снима си от всички страни кулата и понечи да си ходи. А тея не мърдат, да ги еба! По едно време се заглеждам – остават две минути до 15:00. Ааааа – такваз била значи работата. Тук ще има некво шоу, не трябва да го изпускаме. Стрелката мръдна и показа, че остава една минута. Приготвиха се апарати, таблети, телефони – кой каквото има. Аре и аз да не съм по-назад. Гледам до мен едно мило семейство – мъж и жена. Мъжът извадил една камера, облегнал си ръката на рамото на жена си, като статив и си чака. Ей такива патриархални ценности обожавам! Като ги срещна по улиците и просто ми се размеква душата. Излегнал се нашия върху жената, да си му е удобно и да не му отмалее ръката, оная отдолу мълчи. Абе, лелче – е ли е възможно, така както ти е свободно другото рамо, да взема да се просна и аз там, че нещо ми зависнаха ръцете вече? Отговор никакъв… Както и да е. Чукна точно 15:00 – камбаната удари няколко пъти и ….толкова. Те ви клипче, те ви атракция! Работа за фатмаци….
Продължих към една градинка зад катедралата, обозначена като приятно паркче и известно място за отдих в центъра на града. Подочувам някви шумове, ама ха да видим. Пристъпям и – о, небеса! Детски празник! Безброй малки деца обикалят, пищят, крещят и вдигат безподобна врява. Организирали им на открито огромно количество игри – колички, колелета, батути, пясъчници, играчки разни, кътчета за рисуване, футболни игри с топка – каквото можеш и не можеш да се сетиш. Всичко безплатно – родителите идват с децата си и играят каквото си искат. Абе страшна работа, само да не си там. Не смееш да направиш и една крачка, защото от всички страни хвърчат малки колички на педали, невръстни футболяги бият волета във всички посоки, малки рицари тичат с мечове, малките дами на рицарите тичат със сълзи и олющени колена от някоя спънка. Насладих се на тази детска глъч за около три минути и дим да ме няма.
Върнах си се на Крамгассе – да си гледам аз архитектурни красоти. Стигнах до къщата на Айнщайн. Живял е там за около 6-7 години. Влезнах и там, да се отчете, че съм стъпил. Завъртях една бърза обиколка, снимах му тескерето, на което имаше и негова снимка и аре чао. Продължих по улицата към нейния край. Там след моста над реката имаше две интересни неща. Някакви пичове решили и направили някакъв „парк на мечката“, в който съответно има две мечки. Обособили са им някаква площ, заградено е и можеш да ги гледаш отгоре. Наобиколил народ по парапетите и дебне да види мечоците да ги снима. Гледам едно семейство от най-черните маймуни, които съм виждал в живота си – наредило се, вика-ахка и снима. Ама черни като смъртта! И кво сега – маймуни снимат мечки. Какво ли щеше да е, ако мечки снимаха маймуни…? Облягам се аз на парапета – оглеждам се на всички страни. Бре – няма мечка. По едно време я гледам нашата – леко на сянка, облегнала се на една бабунка и си се е излегнала как си подобава в тва хубаво време. Щракнах набързо Баба Меца и си зададох познатия простичък въпрос – „Има ли за тебе пречка да постъпиш като мечка?“. Ми няма разбира се! Затова се запътих към „парка с розите“, за който бях чел. Беше съвсем наблизо – отивам в него, снимам квото снимам и се отдавам малко на почивка в това готино време. Почивката обаче, трябва да се заслужи. Паркът е на някакво възвишение и се катериш по една стръмна пътека, за да стигнеш до него. Струваше си накрая… Розите са си рози – даже не бяха и кой знае колко. Обаче там се намираше парапет с панорамен изглед към целия град. Идеално! Сядаш на широкия парапет – снимаш града и му се наслаждаваш в неговата цялост. Перфектната гледка за отмора и почивка след безкрайното ходене днес. Половин час на блажена наслада.
Наслада, наслада, ама Ганьо нещо поогладня, а в дисагите тоз път не беше закътал комат чер хляб с някоя сланина. Беше решил днес да е хептем европеец и да си бодне в някое заведение, ако и да е скъпо. Дошъл си тук – ще плащаш. Върнах се обратно по готината уличка и се заоглеждах за нещо подходящо като място за хапване. В самия център – между тази Кармгассе и площада на парламента, намерих мястото. Традиционна швейцарска кухня, на поносими цени. Сядам тук, пък, ако ще да се разчуе!
Традиционните ястия на швайцовете са Рьошти, Фондю и Раклет/Ракел. Общо взето картофи и сирена. Горещо, топящо се сирене в гърне и подобни работи. Вървяло с картофи, с хляб, с н‘ам си кво. Питах колегите – е добре де, а месо няма ли в цялата история. Тея се насраха да се смеят. Балами – топи си хляб със сирене като толкова ти е акълът!
Сядам си аз и идва сервитьорът. Най-типичният Радж Капур, който може да същестува на цялата планета. Примирих се с мисълта, че по тея места е така и трябваше да завържа разговор с него. Едното ястие се оказа запечен картоф с бекон и кашкавал, нещо такова. Абе същото го има по кръчмите в студентски град и на пътеките в Младост 1А, ама не ни е национално ястие! Аре ще сме на Фондю. На тъмничкият ми сервитьор, явно му беше несвойствено да каже „Фондю“, затова го наричаше „Фонджи“. Искрено се напрегнах, за да не се пръсна от смях като го каза за първи път. Поръчвам си „фонджи“ с домати и чакам. След малко ми донесоха няква газена инсталация, запалиха огин и зачакахме фонджито. Иде и то – в нещо като тенджерка-котле. Някакъв жълт сос, от който се вдига пара и….тва е! Донесоха един панер с нарязани филии хляб и един панер с картофи, завити в кърпа. Решавам, че тук ще има 1 кило картофи под тая кърпа. За щастие, нещата ми ги донесе арийски сервитьор и ми пожелава добър апетит. Чшшш, байно – седи тук, бе! Кво се прави тва нещо сега, как се яде? Пред мен нормални вилица и нож и една издължена вилица. Нашият отгърна кърпата с картофите – в цялата панерка се мъдреха цифром и словом 4 варени и необелени картофчета, от малките. От онези, дето баба Цеца ги дава на агнетата и не си играе да ги готви за себе си. Ако не ги дава на тях – оставя ги за посев догодина. Та клъцва нашия едно парченце картоф, набучва го на дългата вилица, с крайно специфично движение на китката, го обърква хубаво в соса и вика – тва е, яж! Ебахти специфичното движение на китката беше това! Трябваше да притежаваш изтънчени качества, за да изпълниш този пърформанс, досущ като гарсона. Абе, трябваше да си малко Меко Китич едва ли не! Аз си топвах както си знам и толкова. Та върховното национално ястие беше това. Топиш на хапки хляб и 4 -5 картофа, с размерите на 2, в една бака разтопено сирене и туй то! Леле майко…. Като се прибера в България – един хайдушки сач за двама и чеснова пърленка на момента! И кюмбето идва няколко пъти да ме пита дали вече приключих, за да ми отсервира. Абе печкун – така като гледаш, приключил ли съм? „Аа – мистер просто яде по-бавно!“ Мистер, като току що е дал 35 франка, за да топи филия хляб и да пие чаша вода, ще яде и до утре, ако иска! И ще си отопи цялото гърне, още повече, че е седнал малко на спокойствие. Искам да се насладя на центъра на града. И през 5 минути идва някъв роб и ме пита приключих ли! Оглеждам се – заведението има достатъчно празни места, очевидно не им спирам клиентелата. Който е седнал – все е на бира и картофки. Аз тук баровец – фондю или фонджи!
***
Дойде време да си тръгвам по обратния път вече. На гарата ме чакаше голям магазин на Lindt&Sprungli. А така – за това иде реч! Нахлуваме мощно вътре, да вземем някой брутален шоколад за десерт след това основно ястие. Реших този път да са така известните бонбони Люксембургерли, с различни пълнежи. Два с вкус на лимон, два – ягода. Духова музика ми засвири в ушите – разтапяш се от кеф. Вкусни, та вкусни! Сладко, сладко ни изпрати Берн!
Дойде и влакът, настаних се удобно до прозореца и поех обратно към моето хотелче до Хам. Нов силен ден, нови 16 часа на път. Покорихме нови места, видяхме нови градове с техните забележителности, природа и хора. Трябваше да се поспи малко и да презаредим батериите. Тези на апарата и тези на организма. В неделя имаше нова цел – Цюрих!

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове

Минаваме си с влака покрай Интерлакен и на терасата на един хотел гледам чаршаф с надпис – „Just married: Jacklin + Michael!”. Хмм – странно! Ганя се почеса и недоумя. В наше село, при такива поводи, на терасата се опъва японското знаме.


:mood (17): :mood (17): :mood (17): :mood (17):

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове

Бай Даньо из Швейцария-та
Ден 14 - 18 – Цюрих, работа, край на Одисеята
След втората голяма екскурзия и обиколка на Швейцария в събота, неделя беше планирана за почивка. Събудих се обаче рано и беше грехота да се пропилее цял почивен ден. Сформирахме една българска чинийка с връхче, на закуска в ресторанта и хайде отново на път. Една дестинация досега все я заобикалях и отлагах, защото е наблизо – все ще я отметна. И ето на – последна неделя, през седмицата след работа може да са затворени някои обекти вече. Нямаше по-удобен ден да се метна до Цюрих. Финансовата столица на Швейцария, както и нейния най-голям град. Няколко колеги го обявиха и за най-красивия. След натрупаните впечатления от останалите големи градове, сега можеше да проверим това твърдение лично. Дет‘ се вика – око да види, ръка да пипне.
Лека – полека на едно влакче, оттам на друго и в крайна сметка централната гара на града имаше честта да приеме знатен гостенин от Шопско. Стъпвайки на гарата, се сблъсках с нещо пред себе си. Някакъв младеж, безспорен кавалер и рицар на честта – двете му обувки с различен цвят. Чорапите в други два цвята. Нямах време да запомня тениски и дънки, тъй като срещу мен стоеше някаква коса с 4 (четири!) цвята, все скандални! Ярко зелено, ярко синьо, ярко лилаво… Постоях малко така на едно място, па току погледнах нагоре към хазяйна. „Защо бе, бай брадъре, оти така бе, бате шефе?“ Какви неземни грехове извърших тези дни, та ми пращаш такива дяволски изчадия за наказание?“ – не разбрах сутрешното си първо изпитание аз.
И тук устройството на града беше перфектно за странстващите туряги – излизаш от гарата и вече си на главната улица –Bahnhofstrasse. Улицата на гарата. Не звучи много средновековно или героично, ама на – тва им е главната улица. Краят й стига до Цюрихското езеро, откъдето имаш панорамна гледка напред и е предназначено да ти стане рахат на душата. Класически бутиков булевард – всички шикозни магазини са там, административни сгради, официални представителства и т.н. Минах покрай статуята на един джентълмен, показващ учебник на малко дете. Точно сега ме мързи да проверя как се именува тоз чиляк, но четох, че бил голям техен просветител, радетел за индивидуалното обучение на децата, в специална насоченост. Хубава статуя с цветенца отпред. Заслужава си една снимка. Щом е за науката. Подсети ме как веднъж, по време на обучението, показах някакъв трик на бай Андре, който не му беше известен. Тогава той изцепи велика фраза – „Живей, сякаш ще умреш утре и учи така, сякаш ще живееш вечно!“ Тамън щях да го плесна по гърба дружески в знак на възхита от тва велико умозаключение, когато ми каза, че все пак цитира Махатма Ганди. Не била негова приумица.
Свих рязко по Augustinergasse – пряка на главната улица, известна с красивите си стари сгради. В момента безконечно скъпи имоти, населявани от неизвестни за мен сиромаси. Стърчат знаменца от сградите, рисунки и надписи – обичайната красива гледка. Но и нищо чак толкова специално, както беше по описанията, че едва ли не там ще видиш….не знам какво. Далеч по-впечатляващо беше в други градове като Люцерн, Берн, защо не и Цуг.
Стигнахме и до големите катедрали. Едната известна с това, другата с онова. Аре Ганя ще метне по една обиколка и ще ви удостои с присъствието си. В първата пише какви реликви имало, отпреди не знам си колко века били. Влизам вътре – няма нищо. Бяла мазилка по стените, дървени пейки и толкова. Ако тея пейки са им реликвите, то аз се сещам за едни далеч по-свещени пейки в една работилничка до Земляне. Далеч по-интересно беше на фонтанчето, разположено на малко площадче пред църквето. Зад фонтана едно малко хлапе човъркаше очевидно нещо с ръце, а баба му само викаше „Не надо, не надо!“. Сиреч – недей, не трябва! Малкият продължаваше с детското си упорство, докато след секунди не възкликна „Собачки?!?“ (куче, кучешки), а бабата примирена вече отвърна – „Собачки…“. Направих две крачки да видя кви са тея безшумни собачки зад фонтана. То кво да видя – ачки на собачки. Нашият се оцапал до ушите в…..абе кафява история!
Другата катедрала беше Fraumunster. Девическото църкве един вид. Прочута надлъж и нашир с рисуваните си прозорци от изящния Чабал…или Шабал. Ако сега се чувствате невежи и пропаднали пройдохи, поради незнанието кой точно е Чабал – недейте. И аз си нямах идея, докато не прочетох това инфо. Няколко прозореца, май бяха шест, са нарисувани с интересни боички и цветове. Не е нещо феноменално, ама хората си го рекламират. Имаха един щанд, само с картички и книжки, посветени на тези 6 джама, неособено пищни.
Хубава беше гледката между тази катедрала и главната катедрала на града. Намираха се една срещу друга, а помежду им беше един симпатичен мост, минаващ над реката. Става за снимки от едната страна, става и от другата. По течението на реката, естествено бяха наредени все хубави и китни сгради, включително и общината на града. От страната на главната катедрала е по-силно обаче – пред теб е панорама с кулите на двете предишни катедрали и множество сгради. Под един подходящ ъгъл, хващаш и двете катедрали. Е тук вече Ганя измоли една миловидна азиатка да го щракне, като вежливо я инструктира как да хване перфектния кадър. Седнал съм аз да уча джагатайци да правят снимки. Тая клекна, после се изправи – една вертикална снимка, една хоризонтална. Абе за 15 секунди, фотосесия ми направи. Мерси, моме – здрава да си!
Пропуснах да отбележа, че в неделя по принцип не работят магазините в Швейцария. Та и тук, в самия Цюрих – сякаш беше паднала бомба в неделния предиобед. И хора нямаше бе! От друга страна пък, това е идеално за мен. Няма бутаници, няма досадна шумотевица. Спокойно си правиш снимки на каквото ти е кеф, разхождаш се по главния булевард и гледаш лъскавите витрини. Естествено, щеше да е хубаво, ако работеше големия магазин на Lindt&Sprungli, за да боднем няколко божествени бонбончета, ама има време и за това. Ще им дойде редът и на тях…
Та в тази тишина и спокойствие в практически главната артерия на най-големия и забързан град, неусетно и бързо стигаш до езерото на Цюрих. Пред теб вода – колкото ти душа сака! Виждаш отляво и отдясно наредени къщурки и сгради, от съседни градчета и селца. Има и статуя на Ганимед на метри от езерото. Проучвайки малко за него, ще видите, че има леко противоречива информация за неземната красота на древногръцкия митичен герой, та няма да му отделяме особено внимание.
На връщане, минах от другата страна на реката, където е главната катедрала. Време беше и за едно от основните действия във всички градове, които посетих – да се покача на върха на катедралата, за панорамна гледка над града. Времето, както може да се досети всеки, отново се показа като душманин. Силен вятър задуха, почна леко да капе, след малко направо да си вали силно. Направо ми се разхвърчаха цифките на тая кула. Ебах тоя студ и вятър, дето беше там. Аре снимай, квото снимаш, че тук се шибат ветровете на тая кула! Да вметна само – панорамата е страхотна!
Влезнах в някакво ресторантче за бързо хапване, докато изчакам малко да поспре тоя порой. То се намираше на една много симпатична улица, изключително оживена и препълнена с безброй малки заведения. Те за щастие си работеха и сякаш целия поток от хора, естествено беше се съсредоточил по тази улица. След изчакването на пороя и освежаващото хапване, замислях да продължа със скитането по улиците. Даже мислих да посетя централата на ФИФА, този дом на честната и истинска игра – такава, каквато я обичаме. Струва си да отидеш все пак дотам, да направиш една снимка и да теглиш една майна на гнусни чички като Блатер. На картата обаче, това здание се намираше някъде…извън картата. Пороят беше спрял, но вятърът – не! Ебреее! Дуй, ветре, дуй! Издуй тез платна бели! Бахти вятърът беше това…. Май се находихме за днес… За щастие основните дестинации в града бяха обходени и прилежно заснети. За бъдеще време остават 1-2 музея, магазини за часовници и бонбони. В Женева изпуснах един музей на старинни часовници, тук се оказа, че също има. Живи и здрави, на следващия престой ще се постараем да посетим тази безспорно интересна експозиция.
Стигнах обратно до централната гара, където си зачаках влакчето за китното ми хотелче, в което да се отдам на блажена почивка след два дена обиколки из цяла Швейцария. Абстрахирайки се от ужасното време, Цюрих наистина беше впечатляващ град. Много красив, много лъскав и шикозен, с безброй хубави и същевременно важни административни сгради. Така по главната улица например, имах сериозна главоблъсканица. Стигнах до една готина сграда, с големи букви пише „Credit Suisse” - централата! Така си помислих. Аре на снимките. Обръщам се след малко и си продължавам по пътя – след 10 метра, по-готина сграда и пише същото с по-големи букви. Кво стана тук бе?!? Докато се чудя, направо си направих и тук снимките. Продължавам до нещо като площадче – там огромна, красива и изрисувана сграда и пак “Credit Suisse”. Абе вече почвате да ми лазите по нервите! Може би третата все пак е баш централата, може и да не е. Като види снимките, всеки сам да си хареса коя му е централата на туй нещо.
Дали беше най-красивият град, не мога да направя такава класация. Всеки от големите градове тук беше страхотен, имаше своя чар и хубост, имаше и общовалидни за всички гледки – катедралите, еднаквите покриви на къщите и шарените стени, разположеност на брега на езеро или голяма река. Може би, защото е най-големият град и съответно има мегдан за повече красиви постройки, определят Цюрих за най-готиният. Аз лично си се влюбих в Люцерн. Първото ти впечатление като е най-силно и един път си се изкефил на макс на дадено място, ами то е. Сега, каквото и да видя тук-там из другите швайц градове – като съм казал Люцерн, Люцерн ще е!
***
Настъпиха и работните дни от новата седмица. Последната от първия ми престой тук. Работата и обучението си текат лека-полека. Няма какво толкова да се сподели за тях – обикновена рутина. Секна Ганьо вече с екскурзиите, настана време за равносметки, да се преброят нужните подаръци, да се подготвят багажи и т.н. Подаръците, повече от естествено, ще бъдат в чисто шоколадов вид. Ще ме прощава всеки, надявал се на магнитче или подобно нещо, ама не са им реални цените на тези неща тук. С тези пари, ще мога да завърша 2-3 курса по каменоделство и керамика, след които ще мога да ви изчукам магнитчета с туристическите атракции, за всички! Като за първи път – ще се нагъват шоколади, за после ще мислим…
В сряда отскочих до Хам, за да се оборудвам с един сак шоколади. На връщане стоях на спирката и чаках рейса. Десет минути на разширени зеници! Пред мен мина парад на ЕБАХТИЯКИТЕКОЛИ!!! Не, че имаше действително парад или нещо тържествено – просто селяните от кантон Цуг се прибираха от работа. Е такива неща и на чеченска сватба няма! Десет минути колона от всички възможни модели на Ауди, Мерцедес и по-рядко БМВ. Тук-там изскочат разни модели на Порше, Бентли, Ламборджини и такива, които не съм наясно даже. Просто отваряш каталог на Ауди и какъвто модел можеш да се сетиш, минава пред теб. Сигурно имаше модели от 2016 година, ебаси! Няма такива коли, няма такива чудеса! А ти си седнал на пейката на спирката и усмихнат държиш една голяма торба с шоколади. Малките неща правят човека щастлив…
Днес (четвъртък), след работа, беше време за последна разходка до езерото и хапване на шоколад с мед на скритото, велико кътче до самата вода. След работа се преоблякох набързо и тръгнах да слизам по асансьора. През прозореца мегаслучайно погледнах към тунелчето под магистралата, от което излиза велосипедна алейка. Кво да видя – някакъв човек се проснал по лице, колелото настрани и не мърда. Секунда-две да видя дали просто не се е спънал току що и да се изправи – тц! Газ надолу към рецепцията – звънете веднага, където трябва! Е тук вече ме съсипаха. Едните не знаеха номера на спешна помощ, други се колебаеха. Като консолидираха мненията си, най-накрая звъннаха. Отговор няма, не вдигали! Как така не вдигат, бе?!? Звъняха на полиция – там същия кур, никой не вдига! Излезнахме с едно от момчетата до мястото, там 1-2 души се бяха погрижили за човека. Обърнали го и го облегнали на полянката, звъннали на брат му и чакат да дойде с кола. Бе къв брат, бе идиоти – главата на тоя е спукана на две, три туби кръв изтекоха, ще чакаме брат му?!? Да си викнеш линейка тук било яко скъпо, за това тоя полужив продумал, че иска да дойде да си го вземе брат му с колата. Без коментар….
Няма кво да направи Ганя повече по случая – аре да си ходи на езерото. Оборудвах се със задължителния шоколад и се озовах отново там. Отново на спокойствието и тишината, с цялото езеро и планини пред теб. Теглих една черта на цялата визита тук. Страхотно беше, да му ебеш майката! Гледки, гледки….та гледки! То не бяха планини, не бяха реки и езера, тучни ливади, чудни къщурки, големи катедрали, богати улици, луксозни магазини и още, и още!
Една шеметна ретроспекция изскочи пред мен – първата разходка в Хам с откриването на моята пейка на островчето, скъпарския и красив Цуг с пица Маргарита за 50 франка, кацналото насред самото езеро Шато де Шилон, пъстрата (буквално) Женева с огромния фонтан. Като го видях тва огромно нещо, само си викам – „Еееее – тоя фръга га цел футболен отбор!“. Продължих мислено с невероятните пътувания и гледки от влаковете, феноменалната железопътна линия на Брюниг, загубването и загубените гледки в Интерлакен, симпатичния и слънчев Тюн, красивата и стройна столица Берн с мечките и голямата часовникова кула, лъскавия и голям Цюрих, както и Люцерн – ах, Люцерн….
Напълнихме очите, напълнихме и душата, изобщо не можем да се оплачем от липса на гледки и емоции. Сблъсках се с изцяло различен манталитет, уникално разсъждаване в разнообразни ситуации и сравнението със сходни такива в България. Буквално – сблъсък на култури и културен шок. Има за какво да завиждаме, има с какво и да се гордеем. Остава само да мечтаем някой ден да стигнем стандарта на тези чиляци тук. Да мечтаем…или да вземем и да запретнем ръкави, пък да се постараем да свършим нещо, може би?!?
Колко пъти тук си казах – ехееее, Ганьо да имаше такъв ресурс, кво щеше да направи, кво щеше да е при него! После сякаш дойде и обратния въпрос – дали Ганьо няма този ресурс именно, защото е Ганьо??? Сложна философска задача…
Стигнахме и до края на този първи престой. Днес си взех „Довиждане“ с бай Андре и финансовия шеф - Хайнц, тъй като утре няма да бъдат в офиса. Страшен шемет е бай Андре, лека-полека си стана от главните герои в тези скалъпени редове. Страшен ръководител е Хайнц, стана дума вече за него. Утре сутрин ще има около 2-3 часа в офиса, за да си кажем по едно „Чао“ и с другите колеги в офиса и до нови срещи след две седмици, а после – Цюрих – Франкфурт – София.
Ганьо ще нарами дисагите и ще се впусне в ново пътешествие из гари и летища с прилежащите им екземпляри. Достатъчно окаля чистите улички на Швейцария-та с калните си ботуши и цървули. Очакват го достатъчно срещи, емоции и ангажименти, като се прибере в България, че същност няма да има времето да разкаже някоя простотия от утрешния ден, каквато несъмнено ще се случи. Ден „19“ ще остане неразказан.
Както се пее във великата песен – „наближава в село да се върна!“ и сякаш настъпи моментът да сложим на таз Одисея своя логичен и щастлив край.
А – ето го!
К Р А Й !

Сподели това мнение


Връзка към мнението
Сподели в други сайтове

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Вход

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
Sign in to follow this  

×