Флетчър за първи път говори за своята битка

Darren Fletcher - The Fighter

Създадено в чест на покойната легенда на Sportsmail  Иън Уолдридж, който почина преди почти осем години, неговото ежегодно отличие е гласувано от вас, читателите. С него отпразнуваме комбинацията от спортен гений и коринтски дух, така обичани от „уолърите“. Тази година читателите подкрепиха номинацията на Дарън Флетчър, направена от северния футболен кореспондент Иън Лайдман.

На снимките, направени, когато беше сериозно болен, Дарън Флетчър се затруднява да се разпознае. Той загуби почти 18 кг от теглото си, тялото му бе опостушено от ужасното и с отслабващ ефект възпалително заболяване на червата, което в един момент застрашаваше живота му.

„Изглеждам ужасяващо,“ казва той, не от загриженост за себе си, а за близките си. Той отбелязва за това колко обезпокояващо трабва да е било за съпругата му Хейли. За децата им, момчета близнаци. „Ставам емоционален говорейки за това,“ казва той. „Мога да го усетя в гласа си в момента.“ Това, което той нарича свое „борещо се тегло“ трябва да е около 78кг. Казва, че е полагал усилия да продължава да тренира и играе независимо от ужаса, когато е тежал 73кг. Нищожно тегло за спортист с ръст 185см, опитващ се да се задържи в борбата за халфовата линия. „Но аз паднах до 61кг,“ казва Дарън. „Невероятно наистина, защото изглеждам слаб и в най-добрите си моменти.“ Това е причината Флетчър да бъде отличен от екипа и читателите на Daily Mail с отличието на Иън Уолдридж – признание за неговия кураж, за неговия триумф над бедата.

Той е диагностициран с улцерозен колит през 2008г, но това е нещо, което той е пазил в тайна от съотборниците си в Манчестър Юнайтед повече от три години. Само семейството му, клубният лекар и Сър Алекс Фъргюсън са знаели. Отчасти, защото той е бил твърде притеснен да обсъжда точно през какво преминава. Но впоследствие е трябвало да се случи, обяснявайки на приятели и колеги, че ти се налага да посещаваш тоалетната до 30 пъти дневно, че не можеш да излезеш на вечеря със семейството си, че не смееш да закараш децата на училище или да ги гледаш как играят футбол и спринтираш до най-близко намиращата се тоалетна. И това не е толкова просто, колкото „просто се нуждая да отида“. Понякога трябва да отидеш направо в болницата.

Днес обаче Флетчър иска да говори. Поради твърде личното естество на това, което обсъжда, все още не е лесно за футболист, който никога не е бил в центъра на медийното внимание да говори за това. Но той разказва своята история сега от чувство за дълг пред останалите, един на всеки 210 човека в Обединеното кралство страда от улцерозен колит или заболяване на Крон. Той преди малко говори с децата с такава топлина и доброта в отделението по възпалителни чревни заболявания в Кралската детска болница в Манчестър.

„Говорих с тях и те ми казаха, че е по-лесно за тях да обяснят на приятелите си в училище като просто кажат „Имам същото заболяване като Дарън Флетчър“, казва той. „И фактът, че аз преминах през това и се върнах към професионалния футбол след като страдах от това толкова дълго, мисля, че дава на хората надежда. Познавам силата на футбола, силата на име като Манчестър Юнайтед. Затова сега съм модел за подражание за благотворителната кауза Юнайтед /обединени/ за колита, защото знам колко трудно за овладяване заболяване е и съм готов да направя каквото мога, за да помогна.“

Той поглежда към стаята на децата, с които току-що се срещна. „Децата са тези, на които съчувствам най-много. Понякога те губят тегло, лицата им губят цвета си. Можеш да забележиш, че те страдат, но не искат хората да знаят, че страдат, защото аспектите на това заболяване са неудобни и те не искат да говорят за това. Достатъчно трудно е за един възрастен, но за малко дете да ходи на училище с тези симптоми би било много трудно. Просто се надявам да им вдъхна вяра, че те могат да го превъзмогнат.“

Признава, че първоначално се е отнасял пренебрежително към заболяването си. „Бях притеснен за това,“ казва той, спомняйки си първото „обостряне“ преди шест години. „Бях диагностициран незабавно, но бързо се съвзех. В съзнанието си аз все още бях в топ форма, силен, играещ във Висшата Лига. Чувствах се непобедим.“

Заболяването, разбира се, се връща с пълна сила, което го принуждава да каже на клубния лекар, а също така и на Фъргюсън. „За всичко, което той направи за мен във футбола,  за начина, по който ми даде шанс, за начина, по който вярваше в мен, винаги ще съм му благодарен за това,“ казва Флетчър. „Но той също така беше истински грижовен, мил човек, който направи всичко, за да ми помогне и да ме защити, когато бях болен. За мен и семейството ми. Даде ми времето, от която се нуждаех, каза ми да не се тревожа за ситуацията около контракта ми, каза ми на първо място да мисля за моето здраве и семейство. Да забравя за футбола и просто да се съсредоточа над това.“

„Той постоянно беше до мен. Имаше моменти, в които отивах изглеждайки ужасно и той ми казваше, че изглеждам чудесно. Той просто се опитваше да ми вдъхва увереност. Дължа му всичко в кариерата си, но за мен той се издигна на различно ниво, заради начина, по който ме подкрепяше докато преминавах през това. Дори след като се оттегли, той все още се обаждаше, за да провери как протича възстановяването ми. Понякога се обаждаше просто, за да говори със съпругата ми. Знаеше, че тя вероятно страда повече от мен. Беше убийствено за нея да ме вижда, знаейки, че не съм същия човек, защото бях болен. Той и се обаждаше да поговорят за половин час. Много сме му благодарни за това.“

Фъргюсън помага на Флетчър да запазят заболяването му в тайна от останалите играчи. „Решихме просто да го омаловажим като обикновено заболяване, като вирус, но това стана много трудно с течение на времето. Хората започнаха да осъзнават, че нещо не беше наред. Питаха защо продължава.“

Има странични ефекти свързани с медикаментите, които е взимал – смес от лекарства, които лекуват заболяването му и от висока доза стероиди, които контролират симптомите. „Страдах от нещо, което се нарича „лунно лице“, казва той. “Като цяло си слаб, но лицето ти става подпухнало. Появяваше се пулсиращо главоболие, както и постоянна нужда да отивам до банята. От други лекарства, които приемах получих силни странични реакции. Една сутрин, когато се предполагаше, че трябва да отида на тренировка, се събудих в леглото неспособен да помръдна нито един мускул. Бях на лекарствен тест за седмица и ми казаха, че е възможно да се случи. Но очевидно беше предупреждение, въпреки че успях да се справя с това почти веднага чрез инжекция.“

Той е болен, но все още твърдо решен да играе футбол. „Всъщност тренировките ми даваха известна свобода. Не съм съвсем сигурен защо, но не страдах от никакви симптоми, когато тренирах. Веднага щом престанех, симптомите започваха. Така че за всичките 24 часа, тези два часа бяха моето единствено бягство. През този кратък период аз нямах улцерозен колит. Вероятно заради това продължавах да се насилвам, когато най-вероятно не трябваше. Така да се каже, ако не живеех толкова близо до тренировъчното игрище, вероятно нямаше да успея. Живееш постоянно със страха, че ще попаднеш в трафик някъде, в парка с децата, излизайки на вечеря. Това стана много страшно за мен. “

„Не ходех по ресторанти, защото може да ми се наложи да отида до тоалетната пет или шест пъти. Осъзнавах, че ще бъда разпознат и хората ще се чудят защо снова нагоре-надолу през цялото време. “ Той отново се притеснява повече за семейството си, отколкото за себе си: „ Бях диагностициран много скоро след като се оженихме,“ казва той, ставайки отново емоционален. „Винаги чувствах, че тя се е омъжила, а аз не бях, човекът, за който се омъжи. Тя нито един път не се оплака, че никога на излизаме дори за да хапнем. Бях толкова болен и вероятно изкарвах част от разочарованието си на нея. Но тя беше толкова силна. Наистина невероятна. Веднъж се обади на клубния лекар. Не бях щастлив от този факт. Но лекарят дойде до вратата ни и ме отведе в болницата. Тази нощ лежах там на системи. Губех много кръв. Честно, броят пъти, в които приключвах в болницата поради ниски нива на кръвта …“

Това как е успял да продължава да играе между курсовете на лечение е свидетелство за това колко издържлив е наистина този 30-годишен шотландец. Особено, когато е имал проблеми различни от заболяването, с което е трябвало да се справя.

Флетчър смята, че фактът, че е бил на стероиди – нещо, за което е имал издадено разрешение от съответните власти – го е направило по-скоро мишена за тестуващите наркотици. „Трябваше да бъда предпазлив. Но бях тестван толкова много пъти. Може да съм бил прекалено чувствителен в известна степен, но се чувствах като мишена.“

В крайна сметка през декември 2011г, след срещата от Шампионска Лига срещу Базел, той решава, че трябва да съобщи на съотборниците си. Вече е твърде очевидно, че нещо сериозно не е наред. Твърде голяма тайна за опазване. „Не казах на всички. Само на групата играчи, с които съм особено близък. Стояхме хапвайки след мача – Уейн Рууни и Рио Фърдинанд бяха там и знаех, че те ще предадат на останалите от момчетата. Просто казах, че ще си взема почивка поради това заболяване и те бяха толкова съпричастни и проявиха разбиране. Просто брилянтни.“

Медикаментите остават предпочитаната алтернатива пред операциите, но тялото му не успява да отговори на лекарствата и в крайна сметка е принуден да се изправи пред перспективата за операция. Той е ужасен. „Бях подготвен просто да продължавам да взимам стероидите, дори да се примиря с подпухналото лице и главоболието, но лекарите казаха, че не мога да остана завинаги на тях. Накрая това щеше да окаже огромно влияние върху тялото ми, върху органите ми. Щях да бъда пълен хаос. В същото време хората близки до мен, ставаха все по-разтревожени, защото червата ми бяха в лошо състояние. Имаше опасения, че може да се перфорира във всеки един момент, почти да експлодира в мен. Тревожеха се, че може да се случи докато шофирам до Шотландия, в средата на нищото.“

„Не обичам да говоря за смърт, защото не смятам, че някога изобщо мислех за това. Но щях да съм в беда, ако нещо такова се беше случило. Продължавах да се боря, продължавах да опитвам други форми на лечение, всичко, за да се избегне преминаването през тази серия от операции. Но след това настъпва този ден, когато осъзнаваш, че животът просто не съществува, почти ги умоляваш да те вземат. От това да отлагаш операцията и да се вкаменяваш от това чувство на отчаяние, стигаш толкова ниско почти умолявайки ги „вземете ме сега“.

„Първите три основни операции бяха през януари миналата година. „Отстраняват дебелото черво, защото улцерозният колит е заболяване на дебелото черво. Това е разликата с болестта на Крон. То засяга дебелото и тънкото черво. При улцерозния колит, ако бъде отстранено дебелото черво е отстранено заболяването. Но не е обикновена операция. Това е процедура, състояща се от три етапа, но въпросът е дали тялото ще се приспособи към отстраняването на червото и ще създаде нова система. Ако не стане си поставен в много трудно положение, но си наясно с всички евентуални възможности какво може да се обърка. Това намирах за плашещо. Така че трудното беше да събера куража да го направя. Операцията ми беше предложена 18 месеца по-рано, но аз в крайна сметка достигнах момента, в който вече не се страхувах. Просто исках да се свърши, бях решен да премина през това.“

Той все пак подминава предложението да получи епидурална упойка за всяка от трите операции, просто защото не му допада мисълта за рисковете, свързани с тази практическа форма на облекчение от болките. „Дават ти листовка с броя хора, които страдат от странични ефекти. Това е рядкост, но е цифра близка до тази на хората страдащи от улцерозен колит. И аз просто си помислих, че вероятно и аз ще съм от тях в такъв случай. Те смятаха, че съм луд, но беше просто болка и аз можех да я понеса. А и не ми харесаха цифрите.“ Операцията е успешна, дотолкова, че Флетчър се отнася към своя хирург – Пийт Сагар – като към неговия „герой“.

Почти изненадващо, след шестте години, които е понесъл – шест години се бори със заболяване, което сериозно подкопава способността му да се възползва максимално от значителния талант, който притежава. „Последната операция беше през август 2013г и през октомври бях отново при резервите, а през декември играех отново за първия отбор. Теглото ми се възвръщаше с всяка седмица и аз се чувствах все по-добре и по-добре, фантастично. Вероятно съм малко по-различен от обикновените хора, но се чувствам нормално. Когато ям, нещата се случват по-бързо, но всичко е под контрол и по моя преценка. Храня се внимателно заради футбола, но ако искам да поръчам храна за вкъщи, мога да си позволя.“

Когато Флетчър бе избран на втория ден от Коледа миналата година за срещата с Хъл Сити, това беше първият старт в лигата от 390 дни за Флетчър, който сега е най-дълго служилия в Юнайтед, който като 15-годишен се премести от Шотландия и след вече 15 години иска да навакса за изгубеното време,  отбелязвайки при обратния полет от Саутхемптън в понеделник вечерта, след като жребият вече се е състоял, че е единственият в съблекалнята, спечелил ФА Къп с Юнайтед.

„Винаги, когато играех преди, винаги мислех за следващия неуспех с болестта. Сега нищо не ме спира и след като се завърнах от операция съм пропуснал само един ден тренировки. Отново живея нормален живот. Излизам на вечеря със съпругата си и обичам да съм на тъчлинията наблюдавайки как моите момчета играят футбол.“

Г-н Уолдридж би бил доволен да чуе това.

 

Daily Mail

 

www.manutd-bulgaria.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 5.0/5 (15 votes cast)
Флетчър за първи път говори за своята битка, 5.0 out of 5 based on 15 ratings